Не бях стъпвал в селото на баща ми от петнайсетина години. Това, че единайсет от тях съм прекарал в Америка, сигурно ме оправдава донякъде. Донякъде. Просто винаги, когато се връщах в България, бях зает с много по-забавни неща да върша, хора да виждам, някъде да съм… Часовете ми – винаги преброени, а селото, така или иначе, нямаше къде да избяга. Пък какво и да му гледам, село като село- добруджански чернозем, старци, ветрове…
Този път обаче нямаше как да откажа на майка ми – имало да се оправят някакви наследствени истории след смъртта на баща ми, земи… Леля ми имала намерение да продава нейната част от имота, пък нивите незнамсикакво, нотариални актове и т.н…
Качихме се на фиата и тръгнахме, майка ми бърбори нещо, аз – намусен. Селото се намира на двайсет и няколко километра от Варна в посока… Трансилвания. Излизаме от Варна. За разлика от последния ми спомен обаче, пътят сега е приличен, асфалтът на места съвсем нов. Началото на лятото е. Полята – в зелено и жълто, тук-там ярко червени петна макове, небето- синьо, облаците- перести. Пейзажът всъщност напомня снимка от лъскав календар, отворен на месец юни. По едно време дори ми се прищя да спра за минута, да докосна житата с пръсти, да щракна един – два кадъра. Замалко да го направя, но пак се сетих, че ми е криво, задето си губя скъпоценното време с дивотии и натиснах газта.
От главния път за Добрич отбиваме и караме два километра в шарената сянка на нещо като тунел от орехови дървета. Стигаме табелата на селото, която не бе нито ръждясала, нито надупчена с бренеке, както последния път, когато я оставих да се смалява в огледалото за обратно виждане. Веднага след нея виждам уреден стопански двор, после – нови, красиви постройки, високи огради. От главната улица завивам надясно и стигам до това, което бе останало от къщата на дядо и баба.
Отваряме някак портата, влизаме в двора, но див орех, слива и трънкови храсти правят достъпа до руините невъзможен. Огромното акациево дърво обаче, „салкъма“, както му казваха едно време, си е на мястото. Вярно- омърлушен, полуизсъхнал и доста по- малък, отколкото съм го запомнил, но все пак разперил клони над това, за което природата още не се е погрижила. Покривът – рухнал, външните дувари – наполовин,а и обрасли с бурени, бурени, бурени… Влизам в едно от очертанията на стая в приземния етаж. Това, което някога бе камина, сега е дом на тъмна и зла коприва.
Излизам и си проправям път до салкъма. Търся в основата на напуканата му коруба пироните, които забивах в него като дете. Едва ги намирам- ръждясали, но са си там. Това дърво, след подялбата на имота, ще остане в половината на леля ми. Поисках да продължим нагоре и да видим голямата градина зад къщата, но е невъзможно от бурени и храсти. Качваме се с майка ми отново в колата, заобикаляме махалата и по друга улица стигаме отзад до градината, която старите всяка година засаждаха с царевица. Половината от нея също ще принадлежи на сестрата на баща ми. И нея искала да продава.
Спираме зад брястовете, които очертават края на имота. Къщата ни е в северния край на селото, който в един момент от историята на България е бил северния край на държавата. Граничните камъни, останали от Румънско, са досами градината. Прекрачвам стария плет. Там в горния й край, до старото дряново дърво спи селянин, а около него пасат овце. На това място, до този дрян намерили прадядо ми една зимна сутрин преди много години. Бил ковчежник към флота във Варна, бил млад. Тръгнали били да се връщат от града с каруцата на друг човек, който после твърдял, че го оставил в горния край на градината и прадядо ми бил тръгнал надолу през виелицата към къщата. Официалната версия за края на прадядо ми била „бяла смърт“. Имаше и неофициална и сигурно необоснована версия, но далеч по – драматична. Ще я разкажа някога.
Животните се разшават, селянинът примлясва, отваря очи, присяга за шапката си, започва да я изтръсва, изправя се. Какво търси сега този човек в нашия имот?! И защо ми стана неудобно, че го събудих? Прокашля се той, ние се представяме… Идвал бил от време навреме да ги пасе тук животните, наглеждал и имота, нали. Неговите земи не му ги били върнали, сроковете бил изтървал, намсико, попсува държавата и комшията, дето му казвал да не идва тук да пасе, щото не било негово, намсико, ама той наглеждал имота, нали… Майка ми великодушно му разрешава да продължи да идва и да наглежда имота. Какво й остава? Крачим нагоре към фиата.
В една апокрифна история, в една нощ на една от онези апокалиптични зими, Йордан Йовков минал през същата тази градина, през която крача аз сега. Връщал се от Румъния. Нощувал у дома. Сутринта прадядо ми го изпратил с волска кола до Варна. Ще я разкажа някога.
Слизаме към центъра на селото. Спираме в парка- акациеви дървета, тополи и люляк, оазис от летните ваканции на детството ми. Игри, китари, песни, първи целувки, първи цигари… Мислех, че е опустошен, но не е така. Пейките в него сега са съвсем нови, добре окосен е, дърветата поддържани и нито една от новоинсталираните лампи не е счупена. Минаваме по мостчето, стигаме до паметника. На пиедестал от поне 30 метра е изправена скулптура на войник с шинел в цял ръст, гледащ на север. Под него са десетките имена на загиналите във войните за национално обединение. Този паметник е построен през 1937-ма, скулптор е известния Кирил Шиваров. Историята на създаването му е свързана с един печеливш лотариен билет и един достоен кмет. Ще я разкажа някога.
Чета имената на отдавна умрели мъже. Всички до един по-млади от мен. Навеждам се да се разхладя с глътка вода от основата на паметника- от зиналата лъвска глава тече чиста, добруджанска вода. И сега всъщност схващам, че всяка глътка вода от това място те кара да направиш един(макар и неволен) поклон пред общата съдба на тези момчета горе.
На излизане от парка виждаме няколко деца. Отзад и отдалеч приличат на децата от моето детство. Докато ги подминаваме, чувам, че говорят английски. Решаваме да свършим работата си в кметството и да се връщаме. Няма как да не се отбием първо в кръчмата обаче, „хоремага“ на Бай Киро в центъра- мента, мастика, тезгях, дядовци, зевзешки хумор, бира и кюфтета на скара… Пред него сега има спрян някакъв стар Роувър. Паркирам до него, майка ми напомня да заключа вратата на фиата. Няма да я заключвам. Заключи я. Няма!
Влизаме в кръчмата. На интериора й възнамерявам да поспра. Вътрешността й е покрита с опушени тапети на речни камъни. Почти цялата източна стена е картина – морски бряг, кораби в далечината, кафеникава постройка досами морето и зелено дърво, разлистено над постройката. Рамката на този шедьовър са летви обгорени с горелка, навярно от онези за пърлене на прасета зимно време. На горната хоризонтална летва в средата, кой знае защо, виси огромна мартеница. Над картината се зъби лошо препарирана невестулка. Отляво в ъгъла виси кошница с пластмасови слънчогледи, нагоре по стената пълзи изкуствен бръшлян. Бяла каубойска шапка е намерила своя гвоздей в стената, точно над избеляла репродукция на Рембранд. Изключително достойно, на северната стена стои хладилна витрина с надпис „Леденика“, пълна със „Загорка“, „Шуменско“, „Кока – Кола“ и местни лимонади, а най- долният рафт е заделен за кисело мляко, боза и ракии. Над всичко това, разпъната под тавана от край до край, събира прахоляк рибарска мрежа, украсена тук- там с парчета рапани и пластмасови морски звезди. В десния ъгъл на заведението, на кръгла маса, застлана с покривка на бяло-червени карета, седят двойка мъж и жена на възраст между 40 и 50. А може би – късни трийсет, кой може да каже. Те са руси, с къси отпред и спускащи се като кротки водопади назад по раменете коси с път по средата. Те са с червендалести, гладки лица, облечени с бели фланелки без ръкави. Ние ги заварваме в момента, в който мъжа долива вино на жената. От кутия. Говоря за шампанското на западноевропейския пролетарият- „ESELSMILCH“. На масата до тях има и още един посетител. В телевизионния приемник върви повторение на „Шоуто на Слави“. Поздравяваме. Те отговарят с „добър ден“ със силен акцент. Разбирам, че са англичани. Разбирам също и че са новите собственици на кръчмата на Бай Киро. Единствения посетител по това време е Джери.
Where are you from?- питам го. „From Пясъчник.“- отговаря Джери.(Пясъчник е съседното село. Там дядо ми навремето… Но това е друга история и някога ще разкажа.) А иначе? Ирландия – Джери се усмихва.
Поръчвам джин-тоник за мен и майка ми, чинийка фъстъци, а после и шоколадови вафли. Пийнахме, поприказвахме. Харесвало им тук – казаха ми. Живота бил спокоен, правителството не ги удушавало с данъци, както там откъдето идват, нямало престъпност, хората били добри. Ирландецът бил живял и в Гърция, но там били много надути, не ги харесвал. А деца? Да, имали деца, момичета, ходели на училище във Варна. И на тях май им харесвало. После в кръчмата започнаха един по един да се появяват местни хора, собственикът се извини и излезе навън да хвърли кюфтета на барбекюто.
Излязохме, тръгнахме към кметството, за да свършим това, за което бяхме дошли всъщност- да уредим имота за продан. За по-пряко минахме през двора на детската градина. Черешата беше натежала от плод. Черешата, от чийто връх бях падал като дете. Навеждам един клон и започваме. След малко, майка ми казва:
Да побързаме, докато не е станало късно и има хора в кметството. Спокойно. За никъде не бързаме. Трябва да оправим документите. Нищо няма да оправяме. Ама – нали затова дойдохме, леля ти… Остави леля ми сега. Леля ти ще продава… Нищо няма да продава леля ми. Ти ще кажеш. Аз. На теб май джина (майка ми произнася „джин“, почти като „жин“) много ти дойде. Най – евтиния джин на света – казвам. Хайде да тръгваме, че се притеснявам. Леля ти… Стига с това „леля ти, леля ти“! Аз ще купя нейния дял – прекъсвам я с пълна уста череши. Ти?! – Майка ми спира, гледа ме изотдолу. Аз. Ама нали се кълнеше, че крака ти повече няма да стъпи тук, бе сине! Кога? – Подскачам и се докопвам до по-горен клон, отрупан с череши. Преди да тръгнеш за Америка. Е, толкова ми е бил акъла тогава. Искаш ли от тези по-узрелите?
(30.07.2009)
КОЙ Е ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ
Захари Карабашлиев е български белетрист и драматург. Дебютният му роман „18% сиво” е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията „Голямото четене“, печели „Цветето на Хеликон“ за 2008 г. за най-продаван роман, както и наградата на Фондация ВИК за роман на годината. Втората книга на Карабашлиев – сборник с разкази „Кратка история на самолета“ печели наградата на “Хеликон“ за 2009 г. Пиесите му „Аутопсия“(2004), „Неделя вечер“(2006) и „Откат“(2008) са публикувани и отличавани на български и международни конкурси. Последната книга на Захари Карабашлиев е сборникът „Симетрия” – прецизна колекция от 13 истории.
Още от автора:18% сиво, Кратка история на самолета, Откат, Приказка, Симетрия
