Времето на комшулуците отмина. А сега?
Статия във вестник Труд, 1988 г. подсказана от читатели.
Писмо първо
За семейството на Димо и Петрана Рахманлиеви всички в гр. Павел баня се отзовават с уважение: от нищо тръгнали, дом събрали, деца отгледали и възпитали, къща съградили! Той 32 г. формовал детайли в леярната МК „Фр. Енгелс“ в Казанлък, тя, след звеноводството в ТКЗС-то, 11 години е сърцарка в същия комбинат. Като се пенсионирали, взели в местността Кемера декар и половина земя с двадесетина кошера пчели, крава, десетина овце, кози и две прасета: за тях полза и за държавата…
Но „човешката завист не стои в торба вързана“ – през 1986 г. посред лято говедарят на павелбанския добитък Минчо Асенов – Шишко, бастисал Димовата царевица, че и люцерна, ливада, зеле край пчелина – „изпуснал“ там животните…Работата стигнала до съда. От Казанлък присъдили: говедарят да изплати щетите и разноските по делото – 417 лв. „Ще ми вземеш цървулите!“ – надсмял се Шишко. И удържал на „думата“ си…
Има или няма връзка тази присъда с другото, не знаем. Но на 14 август 1987 г. снопите на Димо в Кемера се превърнаха в пепел.
Плаче Петрана:
– Дванадесет дена сламка по сламка, клас по клас съм събирала – 210 снопа! Имаше 600-700 кг ечемично зърно. Накладнихме снопите, зачакахме да ги овършеем, та да подпомогнем добитъка, ама…
На Шишко говедаря никой не е събрал ни лев за причинената пакост. Димо вече и не се надява на обезщетение. Дваж повече му тегне, че пет месеца и повече остава анонимен вторият му „доброжелател“:
– Беше привечер, хора имаше още из къра. Дим се вдига, а тоз не видял, онзи зърнал, но обърнал гръб. Трети сянка мернал да се губи към гората…А мълчат всички. От страх ли, от що ли? А някога беше друго: дим да задими – всички скачаха с менци и кофи!
По вършитба пожар е било, но тръгваха хората от харман на харман, от тоз сноп, от онзи – два, та спасяваха пострадалия, децата, добитъка му от глад.
Димо Рахманлиев не е огладнял и няма да огладнее с 210 изгорели снопа. Ни добитъкът му ще замучи гладен, макар да му се иска да му бъде издействано някак в компенсация количеството изгоряло зърно.“Гладни“ са Димо и Петрана за човещина, за добросъседство. В едно градче като Павел баня, с още тъй силни и живи народностни взаимовръзки, нещо започва да се къса, да го няма.
…Не мога да забравя думите им“ „Никого не сме обидили. За всичко сме се отчитали с труд, с обич, с добрина. А излиза, че имаме врагове!? Как ще се живее такъв живот? С мисъл, че някой край тебе все нещо рови, че те е взел на мушката, задето не си по негов терк…“
25 години по-късно нещата в живота ни са станали още по-задълбочени в тази посока…
