Ако искаш да забравиш някой – работи вътре в себе си
6 September, 2013,
Posted in Любов
Трудно е да започнеш нова връзка на чисто, когато вътре в теб са останали счупените парченца от старата. На някои е трудно дори да започнат да излизат чисто приятелски с други хора. За да постигнем това пречистване трябва да намерим самите себе си. Това се случва чрез работа – вътре и извън себе си. Трябва да приемем като свършен факт края на връзката. Да се извърши едно истинско сбогуване с човека, който е бил до нас толкова дълго (или кратко) време.
Сбогуването не се случва, когато се отдаваме на различни и многообразни дейности, които да ни развличат и да не усещаме липсата. Да, понякога си представяме този човек като картинка от комикс. Ето го – усмихва се и напомня за себе си. Това, което ще направим, е да вземем ножичката, да го изрежем и да го хвърлим на боклука. За съжаление, тези действия са само видимата част на раздялата. Сбогуването на душата ни с това което е било или с онова което е можело да бъде или кое би могло да бъде, е истинското приключение и предполага много по-голямо усилие.
Ако сбогуването на душата не се състои и ако не успееш да пуснеш човека, с който се разделяш, нищо не може да функционира отново, както трябва. Можеш да се сближиш с друг човек, да имате дори общи планове, цели, но докато сърцето ти не се откъсне наистина от предишната връзка, не бихме могли да намерим благоприятните условия, за да се отворим за една истинска любов.
Физическото отдалечаване е важна част от процеса на една раздяла, но не е единствената. Самата раздяла започва много по-рано. Тя се заражда, когато пътят на двойката стане безплоден и мъчителен, когато магията изчезне и трудно може да бъде пресъздадена отново. Насажда се трайно , когато двойката си даде сметка, че връзката вместо да ги прави щастливи ги наранява, получават се усложнения, страдания и отегчение един от друг. В този момент ни хрумва идеята, че ако се разделим с този човек животът ни ще потръгне – ще намерим щастието, спокойствието и това, от което имаме нужда.
Раздялата, обаче, не е магически акт, който ще оправи нещата. Тя често пъти е мъчителен процес, който трябва да извървим до края, ако не искаме да страдаме дълго след нея. Особено, ако връзката ни е била важна за сърцето и значима за живота ни. Разделим ли се и усетим ли мъчителният път, който ни чака, в ума ни се прокрадва веднага друга идея – да се върнем отново при този човек. Вярваме, че можем да спасим връзката, че можем да започнем да градим всичко отначало, че го искаме незабавно.
Вярно е, че има много случаи, в които това не се случва. Дори точно обратното. В началото усещаме опияняващото чувство на свобода, отваряне към света и многобройни възможности, които досега са ни били забранени. Рано или късно тези чувства се притъпяват и отново се връщаме в изходна позиция, в която миналото и преживяното придобиват значение.
Ако искаме да преоткрием отново любовта, трябва да посветим много време и внимание на този процес, така че приключилата връзка да остане вписана по най-добрия начин в миналото. На теория звучи много хубаво, но практиката показва съвсем друго. Трудно е, защото за да се случи това трябва и двамата души да са единодушни за раздялата и да бъдат спокойни от случващото. Това се случва рядко, почти никога, защото много често се получава, че разделените хора рядко могат да бъдат единодушни за каквото и да е било. От друга страна при раздяла веднага се появяват познати и приятели, които бързат да окажат „първа помощ“ със съветите си. Съветите са повечето еднотипни, че той/тя не ни заслужава, че всичко вече е приключило, че трябва да приемем факта и накрая завършват с това, че трябва да започнем възможно най-скоро живота си наново. Страхотни съвети, но защо звучат стандартно и еднакво при различни връзки и различни отношения?
Истината е съвсем друга. След раздяла в нас бушуват чувства, които трябва да изразим. Болката ни кара да смятаме, че са се отнесли несправедливо и зле с нас, чувстваме се изоставени. Гневът пък ни кара да се чувстваме жертви на действията на другия, пораждайки озлобление. Често дори искаме да си отмъстим на другия – да страда така, както и ние страдаме и да го заличим от съзнанието си, все едно никога не е бил този човек там – „От сега нататък за мен не съществува“, „Все едно е мъртва за мен.“ и други. Доста гневно, наивно и по детски. Все едно този човек не е бил до нас, когато сме преживявали едни от най-хубавите ни мигове, не ни е прегръщал, когато сме били тъжни, не сме поделяли едно легло и не сме мислили един за друг преди да заспим. Именно затова трябва да се преборим с гнева, защото той ще остане някъде там, ще ни преследва и разстройва все повече и повече.
Трудно е да се сбогуваме. Съзнателно или не, предпочитаме да останем свързани с този човек, дори само с гнева си или с омразата. Това чувство обаче ни разболява и тревожи. Затова трябва да приемем нашето минало без да се борим срещу него. Дори да го сметнем и за примирение, което личността не обича. Дори самолюбието ни да бъде накърнено и да го сметне като жест на слабост.
Без съмнение отричането за раздялата също си има своята вътрешна логика. Неслучайно на мнозина това е предпазния механизъм за защита от невротичните страни. Когато го задействаме и затворим очи пред действителността или пред спомена, дори само за момент постигаме известно облекчение въпреки че знаем, че цената, която ще платим по-късно за това, ще бъде по-висока.
Дълбоко в себе си знаем, че дори целият ни свят да ни каже, че сме правили и другият е виновен за всичко, няма пак да се премахне тъгата ни и да се заличи болката от изгубеното. Присъдата на разума не е ефикасен инструмент в областта на чувствата.
В процеса на скърбене най-важното е да се научим да се изправяме пред отсъствието на това, което вече го няма, да приемем безсилието си пред онова, което вече се е разрушило и да съберем сили да се изправим пред осъзнаването на всичко, което не е могло да се случи. Болката може да бъде изцерена единствено, ако работим вътре в себе си и се изправим пред всички неща, от които ни е страх, че може да ни заболи.
