Това не е добро начало, защото има и днес едно усмихнато момиче, с душа изпълнена с копнеж. Копнеж за нежност и за ласка, внимание и топлина.
Да, има го и днес, сложило е маска, но ще намери сили да я махне и пак да озари света с онази ведрост и усмивка даряваща любов и топлина.
Та, тя била красива, млада и наивна или просто търсеща любов. Кой както иска го разбира…
И както в приказка се случва дошъл и принца с белия си кон, но май не бил той принц, а дявол жив, маскиран играещ ролята на принц.
И тя горката, заслепена, затичала се боса, гола, окрилена хукнала след този „принц“. Омаял я с красиви думи, усмивки топли и очи горещи.
„Три дни яли, пили и се веселили“, така свършват приказките и би трябвало това да е „happy end“ (от англ. – щастлив край, бел. ред), е да, но не…
Било началото на нещо черно, на паднала мъгла над бездна, бездънна и непроходима.
Завел я дяволът коварен до гъста плашеща гора. Повел я вътре и побегнал, тъй както дявол от тамян.
Изчезнала усмивката и ведра и щедрото сърце превърнало се в буца. Лутала се сам сама обляна в сълзи.
Дали била сама?
Едва ли!
Защото думичките „сам“ и „самотен“ не вървят ръка за ръка. Имало и други хора, но те не искали дори да знаят защо усмивката красива, сменена е със неспирна сълзлива река.
А в душата ѝ?
Никой не искал там да надникне.Там не било като в черната гъста гора, там било още по-черно и страшно, още по-черно от най-черния цвят на света. Поспирала до някой камък, обливала го със сълзи и как намирала е сили пак да продължи?! Едва ли някой знае, дори и тя…
И пак така, мъгла, тъга, сълзи и демони до…. следващия камък. Но камъкът не дава топлина.
Роклята ѝ, бяла някога била, сега изцапана и кална, като изваяна от пепелта. Някъде на скрито място имала и таен джоб, веднъж случайно тя разбрала, че има нещо малко скрито там. Видяла храсти и се скрила, бръкнала плахо с ръка и открила „камъче“ цветно с невиждана красота и светлина.
И понеже чела много книги, след още няколко дни лутане, плачейки до поредния камък, решила,че трябва да се отърве от камъчето скъпо, за да спре тази тъга и да се разсее черната гъста мъгла.
Но как да се раздели с него, изваяно уникално не от човешка ръка?
Но и тук ,всяко нещо си има цена.
Търсила дълго време на кого да го даде и още преди да го е дала, изпитвала ужасна вина и тъга. Не искала да го дава, но нямало друга врата за излизане от тази злокобна черна гора.
И ето че в един мрачен ден се появили хора да го вземат, още веднъж се разкъсала женската душа, не искала на никого да го дава, но трябвало да стане така. Хората унищожили камъчето и тя видяла всичко това… нямало на къде да се къса вече парчето душа.
Разтворила се гората и нахлула светлина, продължила по-пътя, но със скритата болка в душа. И тук идва голямата дилема, толкова болка заради него – подарък от дявола, защо тогава да и липсва подаръка от този звяр?!
Момата пораснала, станала зряла жена, но вината безмълвно стояла си там в ранената душа. Усмихвала се, смеела се зрялата вече жена, докато един ден осъзнала, че като дявола, имала маска и тя. Усмихната весела маска, с която криела от хората с години таена вина и тъга.
Един ден се намерил човек, който ѝ протегнал ръка и чула гласа му:
„Повярвай!!! Ти нямаш вина!“
Подала малко плахо ръка, но тръгнала смело и от много години повярвала, че е така. Не вървяла пред него, нито след него, а редом с него, с високо вдигната глава, сякаш могъщ орел е разперил над нея крила.
Пътят ще бъде дълъг и труден, но когато знаеш, че с теб е някой, който ще ти помогне да станеш, когато краката не те държат… тогава няма какво да те спре, а има само:
„СМЕЛО НАПРЕД“
Автор: Нели Ганчева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас
текстове на [email protected],
а одобрените ще публикуваме в рубриката „Из edna@“.
