Просто човечета...

Просто човечета...

... Бяхме седнали на една пейка в училищният двор. Беше голямото междучасие и децата хвърчаха край нас, гонеха се, играеха си, пищяха, абе с две думи - радваха се! Че и защо да не се радват? Нали точно тия години са най-безгрижните, ако сега не се радваха, то кога? Като дойдеха на наше място ли? Не че бяхме много по-големи от тях, но тия 7-8 години отгоре бяха годините, в които човек научава основните закони на света, или поне някои от тях... А проблемите, проблемите?! "Никакви проблеми не са това" казваха по-големите от нас, но само ние си знаехме, колко сериозни са нашите проблеми и от колко голямо значение беше решаването им. Та, стояхме си на пейката двамата и гледайки децата, се усмихвахме и сякаш всеки един от нас си спомняше за своето детство, сякаш сред децата и ние отново бяхме деца. Или поне така се чувствахме в този миг! Едно "Хееееееееей, как сииииииииии??" ме накара да се върна в реалността и неволно да обърна главата си на другия край. Това беше тя! С усмивка и...
Прочети цялата публикация

Коментари

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност