Е, драги мои, нека ви разкажа какво се случи с мен през 2013. А то не беше малко 🙂 Промените в личния ми живот по една случайност съвпаднаха с времето, когато реших да обърна блога на английски. Тези от вас, които са можели да го четат на английски, отдавна знаят какво се случи, но да видим как ще звучи да го разкажа на български.
Последната ми връзка беше приключила през 2010-та. Беше тригодишна. В началото на 2010-та баща ми почина внезапно. Аз тогава работех в София. Имах да връщам над 5000лв заем за стартиране на собствен бизнес. Който не стана.
И се върнах вкъщи. В малкото градче, което иначе толкова обичам. В София оставих тогавашната си връзка, приятелите, работата. Само заема си го “носех” с мен. Постепенно – и с бая зор, понеже работех за 300лв заплата – не само си изплатих заема, но и събрах спестявания. За целта основната ми стратегия беше ограничаване на всички разходи до минимум. Даже спрях цигарите!
Три години по-късно, през 2012-та, нещата вече изглеждаха много по-розови. Имах нова работа за 700лв, допълнителен доход, и още един малък допълнителен доход от сайта. Пак пушех, но вече нито имах заем, нито трябваше да събирам спестявания. Вече бях събрала към 2000лв.
Така че финансово, нещата се бяха оправили. Също така с мама бяхме успели да преживеем загубата на татко. Хич не беше лесно това, но в крайна сметка всичко минава. За три години успяхме да влезем в някакви рамки.
Само че, в началото на историята бях на 24. Три години бях сама, без сериозна връзка. И изведнъж се оказах на 27, с добра работа, стабилни доходи и спестявания, но без човек до себе си.
Донякъде избягвах да мисля за това. Виках си – и да го мисля, какво? Каквото е писано да става, ще стане. Така си виках. Но в интерес на истината и малко ме беше страх – че ако се огледам или тръгна да търся, ще видя колко безнадеждно е положението. Понякога е по-добре да не знаеш, отколкото да разбереш със сигурност, че отговорът е НЕ…
Е, един ден реших в крайна сметка да взема нещата в свои ръце. Господ дава, но в кошара не вкарва, а и мама все ми повтаряше – “късметът е и малко както я караш”.
Прехвърлих наум вариантите за действия. Сред колегите от старата ми работа – няма подходящи. Сред тези от настоящата? Мммм не, не бих казала. Сред познатите? Сред приятелите? Сред приятелите на приятелите? Прехвърлих наум всички мъже, които познавах, и нито един не ми харесваше.
После си викам – може би трябва да пробвам с приятел на приятел. Тоест, някой от приятелите ми може да ме запознае с моя човек! Е да, ама как да стане, като аз на никого не говорех за това, че искам да се запозная с някой? Затова започнах да говоря. Като седнем с някой на кафе и намирах начин да кажа, че искам да се запозная с нови хора. Дори излязох на 1-2 кафета такива. Хич не се получи 🙂
Тогава ми светна, че едни познати ми бяха разправяли как са се запознали – по интернет. Сега бяха женени вече няколко години, с две хубави дечица. На мен също ми беше минавала мисълта за интернет, ама навремето като по-малка бях пробвала така и само смотаняци бяха там. Така и ми беше останало в главата – че в интернет са само някакви… странни хора. :)) Особено мъжете.
НО, то нямаше много други варианти. Май само интернет беше останал. Пък и какво имах да губя? Що да не пробвам.
И си казах: ще пробвам. И то ще пробвам, докато се убедя, че наистина съм видяла достатъчно и че наистина не можеш да си намериш мъж по интернет.
Прегледах в Google сайтовете за запознанства. “Сайт за запознанства” обаче явно основно хората го разбираха като сайт за намиране на “интимен партньор”. Затова потърсих “сайт за сериозни запознанства”. Така попаднах на romans.bg. Имаха даже някакви тестове за съвместимост там, абе, хареса ми и си направих профил.
Веднага претърсих профилите на мъже от моя град, но понеже градът е малък, нямаше много. Голяма част бяха изоставени, неактивни – последно влизане преди 3 месеца, 6 месеца и прочее. Ама пак периодично преглеждах дали не се е появил някой нов.
На някои им писах, нищо че са неактивни. В крайна сметка за тези неща никога не знаеш, кое до какво (и кого) ще доведе.
Като видях, че профилите от моя град са малко и няма изгледи да има “наплив” на нови регистрации от мъже, реших да разширя търсенето и да гледам профили от други градове. Гледах да са по-близки. Ама в крайна сметка ми падна пердето, викам си – ако намеря правилния човек, ако ще и от луната да е, ще намерим начин – и затова отговарях на всеки, който ми пише. Независимо колко от далече е.
Направих си правило да отговарям на всички, които ми пишат. Независимо дали още от началото се вижда, че няма да стане. Първо, защото човек се лъже и не можеш от две приказки или от две снимки да прецениш човека. И второ, защото исках да разбера как точно мислят тия мъже. Какво им харесва, какво не им харесва, кой тип характер какъв партньор си търси. Това го правех и заради себе си – аз самата не бях съвсем наясно какъв точно човек искам. Та, така си направих своеобразно “изследване” по въпроса за връзките, мъжете, жените, характерите, разстоянията и прочее.
В резултат на моята политика “шанс за всеки” :)) успях да се запозная с много мъже. С някои се видяхме на живо.
В общи линии, не беше добре работата.
Много мъже пишеха от чужбина. Там работеха. Е добре, ама той там, аз тука, как да стане тая работа? Вярно че си виках “и от луната да е, ако е правилния човек…” – ама все пак да се върнем в реалността. Много мъже пишеха сякаш само с идеята да се оплакват колко е трудно да намериш подходящ човек, и как дори да намериш, разстоянията пречат. “Бахти мрънковците”, викам си, “що ми губят времето? Те искат ли да си решат проблема или май само си търсят слушател да се оплакват как не може да им се реши проблема…” Та много чатове се въртяха около тази тема – как с чатове нищо не става :)) Смахната работа.
Междувременно бях почнала да си пиша с един мъж от съседния град, аз на 27, той на 34. Даже бяхме минали на скайп. (То така беше практиката – гледаш в сайта там снимки, инфо, разменяте едно-две съобщения, после минавате на скайп.) И него го бях задраскала отначало, ама продължавах да му пиша, защото нали бях обещала да отговарям на всички. В началото често го пренебрегвах и си пишех с 4-5 човека едновременно, ама той не се отказа да пише.
И в един момент – не знам как и кога е станало – започнах да пренебрегвам другите заради него. Все по-често предпочитах да си пиша с него. Към писането по скайп включихме и видео. Разменихме си телефоните. Чувахме се по телефона (видеото ми беше без звук, нарочно – само чат + видео). И така мина известно време докато решим да се видим.
То впрочем с виждането на живо е хубаво да не се чака много-много, иначе човек се увлича в чата и това му става прекалено удобно. Изграждаш си един образ за човека отсреща, едни очаквания. Дори се създава някаква псевдо-интимност. За щастие и двамата бяхме на едно мнение по този въпрос – че не бива да се чака.
Нашата първа среща се случи малко по-късно, отколкото ни се искаше. Аз работех стандартно от 8-17ч + танци вечер докъм 19:30, а той работеше на смени. И така докато натаманим една събота ли, неделя ли беше, че да се видим на живо. Иначе по видеото вече се бяхме виждали, ама то не е същото.
И така той дойде в моя град. Още като го видях и много си го харесах 🙂
Обаче после, като всяка жена и аз ама, почвам да се двоумя. Сега, много е готин. Ама на, няма кола. С автобуса дойде. Живее при техните. Е, то пък къде да живее, като е сам. И аз нали живея при майка ми. Ама аз съм жена, друго е. Ама що да е друго. И така си “разсъждавах” аз до безкрай. И каквото и да мислех обаче, страшно много ми харесваше да съм с него.
Усещах, че чувствата ми много бързо могат да стигнат до оня момент, в който стават много силни и трудни за преодоляване. Не исках да хлътна по “неправилния” човек и после да се чудя как да се отскубна. И нали съм си блогърка вече три години, и то на тема пари, този въпрос – парите – много ми се въртеше в главата.
Не че съм искала някой с много пари, да ме гледа. Ама ако ще сме заедно, нали поне трябва да имаме жилище и кола. Минимум. После как ще мислим за деца, ако нямаме тези елементарни неща. Плюс това кой при кого ще се премести? Кой ще си смени работата? Или да ходим в чужбина лиииии….
И така, тези нормални женски тревоги не ми даваха мира. Реших, че щом е така, давай да се изясняваме докато е време, и ако се окаже че не можем да се разберем, всеки по пътя си – докато е рано.
Беше третата ни среща, и този път аз бях дошла на гости в неговия град. Страшно се притеснявах как ще мине разговора. Да, трябваше да се разберем дали имаме бъдеще заедно или по-добре да прилючим сега. Но не исках да приключваме, изобщо не исках. Затова и много се притеснявах. Мислех си също дали не избързвам с темата за парите и дали самия факт, че говорим за пари толкова рано, няма да саботира цялата работа. Не беше ли прекалено рано да подлагам едва започващата връзка на първото “изпитание”?
Но го направих. Просто ТРЯБВАШЕ да разбера. Прекалено бързо се развиваха нещата и прекалено бързо ставаха сериозни. Много го харесвах. Трябваше да знам…
Продължението е в Част 2: Да говориш за пари… на третата среща (2)
