Късометражният филм на Горан Дукич, представен на фестивала Сънданс 2013, е създаден по едноименния разказ на Етгар Керет от сборника „Изведнъж на вратата се чука“, който се издава у нас в превод на Милена Варзоновцева.
Филмът е дублиран на български със специалното разрешение на автора, а го представя самият писател, който ни гостува за четвърти път по покана на изд. „Жанет 45“ по повод излизането на поредния сборник с негови разкази у нас.
Премиерата в София е тази сряда, 16 април, от 19 ч. в Съюза на
архитектите (ул. „Кракра“ 11), а в Пловдив – на 17 април от 18,30 ч. в Културния център на Радио Пловдив (ул. „Дондуков“ 2).
Горан Дукич е режисьор и на култовия Wristcutters: A Love Story (2006) по повестта на Етгар Керет „Щастливите лагерници на Кнелер“, която влиза в първата му книга, издадена у нас – „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог“. На български писателят е познат още със сборниците „Момичето на хладилника“ и „Асамтой“.
„Изведнъж на вратата се чука“, която излезе на иврит след близо осем години затишие и стана най-продаваната книга на 2012 г. в Израел, включва 38 разказа. В тях един мъж е захвърлен от двойка непознати обратно в детството си, втори доброволно прескача в света на своите лъжи, трети се представя за четвърти, пети и шести, за да участва възможно най-наситено в собствения си живот…
Героите на Керет се превръщат в мислещи плодове,
разговарят със златни рибки, пишат разкази в разказа, буквално излизат от кожата си, спорят лично с Бог.
Етгар Керет (EtgarKeret.com) е роден през 1967 г. в семейство на оцелели от Холокоста. По собствените
си думи е „повече евреин, отколкото израелец“, но за нищо не би
разменил живота си в Тел Авив. Публикува дебюта си „Тръби“ (1992)
едва 25-годишен и така определя бъдещото си поприще – като един от
най-обичаните автори на съвременна кратка проза.
„Учил съм се от Кафка, Вонегът, Кортасар – казва Керет, – но
най-много са ми повлияли моите родители поляци. Бих нарекъл писането си
посттравматично: от семейството, от което произхождам, и от страната,
където живея, съм натрупал достатъчно лудост и мъка за
преработване…“
Съавторството със съпругата му Шира Гефен включва детската книга „Безлунна нощ“ (2005) и филма „Медузи“, за чийто сценарий и режисура през 2007 г. получават „Златна камера“ за дебют в Кан.
Двамата имат син – Лев, а в предговора за българските си читатели, озаглавен „Ококорената гледна точка“, Етгар Керет споделя, че сборникът „Изведнъж на вратата се чука“ е най-близък до сърцето му, защото е първият и засега единствен, който е написал
като баща:
„Писателите обичат да оприличават книгите си на деца. Честно казано, така и не разбирах напълно това сравнение. Действително, в един разказ, както в едно дете, можеш да вложиш цялото си сърце и най-съкровените си желания, но от момента, в който излезе на бял свят, вече няма нужда да се грижиш за него или да се притесняваш.
Вярно, не е изключено хората да не го харесат или да го презрат, а ти дори неведнъж лично да се засегнеш, но за разлика от детето, самият разказ никога не би се обидил, разплакал или пък тръгнал да си отмъщава. Без значение колко тежка и язвителна е обидата, той си остава непокътнат и ненакърнен между кориците на новата ти книга.
С детето нещата са малко по-сложни
Разказът никога няма да изскочи изневиделица на улицата или да се пробва да глътне батерия. Нито пък ще му хрумне да се сприятели в училище с лошите хлапета и да пропуши в задния двор. И най-важното: разказът, дори и да те изненада, никога няма да ти се озъби и винаги ще те слуша внимателно. Та затова като баща на над 200 разказа и на един 8-годишен син, държа да отбележа, че да си баща на дете е доста по-сложно.
(…)
Бащинството е може би най-удивителното и най-трудното преживяване,
през което съм минавал. То те изпълва всяка сутрин с надежди и терзания и добавя към бойното поле на съществуването още десетки дребни, но затова пък важни и разтърсващи победи и поражения.
Родителската роля, ако наистина я уважаваш, те кара да преразгледаш и личността, и делата си от нова гледна точка – малко по-ниска и ококорена, – и да обясниш на себе си и на детето какъв е този непонятен свят, в който се движим, и защо си се хванал да вършиш в него всичките странни действия, които вършиш.
Повечето разкази в този сборник не се занимават пряко с родителството, но всички са писани от бащата на любопитно и обичано дете. Зад тях се крие опитът ми да обясня на сина си, а не по-малко и на себе си, защо е толкова трудно да си човек и защо, по дяволите, все пак си струва усилието.“
