Приятелството – Липса на лоялност и предателство | АНАЛИЗИРАЙ ТОВА

1
Добави коментар
Aleff
Aleff

 

 

 

„Всеки може да е съпричастен със страданията на приятел, но е необходима много фина душа, за да си съпричастен и с успехите му“ – Оскар Уайлд 

Историята за приятелите започна от един пост в социалната мрежа: 
„Във Фейсбук имаш 300 приятели. На сватбата – 60. На рожден ден – 10…А като имаш проблеми – само двама. И често това са самите ти родители.“ 

М: А ако си и без родители,оставаш накрая сам с проблемите си и се научаваш самостоятелно да ги преодоляваш,а и евентуално да не привличаш вече подобни проблеми,а от някакво друго естество,и също може да се придобие и някаква защитна интуиция към приближаващите вероятни „опасности“-в кавички,защото всеки „проблем“си идва точно на време… 

 K: Аз съм без родители, много отдавна се адаптирах светкавично към липсата на приятели, тествах ги, трета ръка се оказаха. Колкото в тази социална мрежа също ограничения поставям за „приятелство“, приятел за мен е титла. Има към двадесетина, които съвсем скоро ще ги изхвърля. Искат приятелство, няма „Благодаря“, няма коментари, сякаш съм маса полята с мед и мухите кацат – ресто, не струва! 

М: И такива хора накрая стават най-добри приятели първо на себе си,но след това другите хора много рядко разбират какво се крие в тях,а и не стигат да край в желанието си да проникват в същността на душите им и се вижда само повърхността или един,два пласта под нея,тъй като съдържателните неща са често провокиращи людете със своята чистота.Светлината често отблъсква със силата си,но пък мисията й е точно такава. 

K: Душата на човек би следвало да е райската градина, не би следвало всеки да бъде допускан да тъпчи меката тревица. Личното пространство е бастион за мен. Трудно се прониква в душевността ми. Проявление на четирилистната детелина, не я откриват, защото са вторачени и наведени на долу, ако застанат над нещата, определено ще я докоснат с поглед, уви. 

Джордж Гарлин: Имах нужда, да Ви го припомня, че Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве. 

Пием твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. 

Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. 

Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират все повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. 

Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване“. 

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те бе са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. 

Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте „обичам те“ на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. 

Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време за се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което има да си кажете.
Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни. 

Мерил Стрийп: Аз вече нямам търпение за някои неща, не защото съм станала арогантна, а просто защото съм стигнала до точка в живота си, когато не искам повече да губя време за това, което не ми харесва или ме наранява. Нямам търпимост към цинизма, към прекомерния критицизъм и изисквания от всякакъв вид. 

Загубих желанието да се харесвам на тези, които не ме харесват; да обичам тези, които не ме обичат и да се усмихвам на тези, които не ми се усмихват. Вече не прекарвам и една минута с тези, които лъжат или искат да манипулират. Реших да не съжителствам повече с претенциозността, лицемерието, нечестността и евтините похвали.
Не се нагаждам към общото клюкарстване. 

Мразя конфликтите и сравненията. Вярвам в един свят на противоположностите и затова избягвам скованите и непоколебими в увереността си хора. В приятелствата мразя липсата на лоялност и предателството. Не се разбирам с тези, които не знаят кога да направят комплимент или да кажат окуражителна дума. Преувеличенията ме отегчават и ми е трудно да приема хора, които не харесват животните. И най-вече нямам търпение за хора, които не заслужават моето търпение. 

Гергана Иванова: 

Изкуството да бъда непукист 

„Бях бюро жалби толкова години…Изслушвах ги… Помагах от сърце…Нещастниците с купища причини от времето ми всеки да краде…Раздавах се на този и на онзи…
Помагах със съчувствие , с пари. С мен водеха безкрайни монолози, без никой да попита:“ Как си ти ?“
Парченца от душата си отчупвах, да ги изправя всички на крака.
И дупките в сърцата им запушвах. Бях канара…Сега съм низина…
Не се оплаквам…Тъй в живота случих… Дали съм луда или хуманист ?
Така и до сега не го научих -изкуството да бъда непукист…“

© 2014, Красимир Куртев – Алеф
автор, All rights reserved!
споделяне
Красимир Куртев