Снимка:
Thinkstock
Лесно започнахме да изоставяме семействата си.
Изплашени от първите трудности, дошли малко след уж най-щастливото събитие, бързаме да спасим себе си от неправилната връзка и да се върнем към собствения си живот – такъв, какъвто го познавахме преди брака, преди задълженията, преди предизвикателствата да съжителстваш с някого и да градиш с него общ живот.
Лесно махаме с ръка и поемаме по собствен път без да искаме да се обърнем назад.
Един човек обаче се обръща. И маха с ръка и иска да се затича, да прегърне онзи, който си тръгва и да го върне обратно.
Често обаче на него никой не му обръща внимание, защото е малък, защото ще свикне, защото нищо няма да си спомня, защото ще се приспособи, защото родителите искат да намерят щастието си другаде.
Колкото и да приемаме развода вече за нещо нормално, над което не тегне догмата на общественото отричане, както беше едва допреди петнадесетина години, лекотата, с която обричаме децата си да живеят само с един родител е повече от плашеща.
Още ненавършили 3 години все повече деца остават само с майките си и никой от двамата родители няма смелостта да си признае, че основната причина за раздялата всъщност е детето.
Малкото същество, което трябваше да донесе радост с идването си на бял свят се превръща в причина мама и татко да се изнервят, отдалечат един от друг и накрая да се разделят малко преди всичко да стане по-хубаво, по-леко, по-весело.
Ревящото бебе, което обръща живота на 180 градуса и сякаш изземва цялото време за забавления от довечера купонясващите си родители бързо става дете и двамата стават трима – за да имат опора един в друг и никога да не падат.
Тъкмо когато идва времето на карането на колело, на пускането на хвърчила, на ходенето в планината на излет и карането на ски – все неща, които татко знае най-добре да прави, него го няма.
Няма го, защото двама възрастни не са съумели да преодолеят трудностите на първите години след раждането и са побързали да се откажат, защото в мечтите и рекламите никой не говори за трудностите.
В стремежа да живеем още сега, не даваме време на важните неща да се развият и да ни донесат онова изпълващо всяка фибра на тялото щастие и удовлетвореност от живота, към която всъщност се стремим.
Отказваме да се борим, защото ни втълпяват, че заслужаваме хубавото още сега и веднага.
А се оказва, че да имаш дете не е чак толкова хубаво, колкото го представят. Особено в началото.
Не спиш, не се храниш нормално, животът ти вече не тече по нормалния начин, всичко е наопаки, а центърът на всичко всъщност само реве.
Как да не си тръгнеш.
А само няколко години по-късно – всъщност не повече от три, животът отново потича в нормалното си русло, можеш да се върнеш към хобитата си, към любимите си книги, приятели и срещи, с един огромен плюс: до теб има някой, който копнее да се учи от теб, за когото си пример, заради когото си заслужава да направиш всичко.
Децата имат нужда от бащите си, колкото и това да не си личи в началото, колкото и майките да твърдят, че могат да се оправят сами и колкото и висока издръжка таткото да плаща.
И ако се женим по любов, защо не можем да не се развеждаме пак от любов – към децата си?
