Наговорихме се преди време с група приятелки да си наложим самодисциплина и да не влизаме във филм.
Знаете за кой филм говоря – онзи, в който проектираме бъдеще за двамата, когато се влюбваме и онзи, в който се хващаме за миналото при всеки опит да оправдаем неуютното във връзката си.
Много е трудно. Направо е мъчение. Коя влюбена жена може да издържи на изкушението да не си представя, че се е сгушила в любимия си нощем, че пътуват по екзотични места, че обзавеждат дом, че разхождат куче, че заедно се впускат да творят.
Коя жена, без значение дали е овладяла страстите си, или още я въртят на малкия си пръст, ще се сдържи да не разказва на най-добрите си приятелки историйки от нещо, което вече е отминало?
И най-вече – коя ядосана жена няма да помни като слон неговото прегрешение, което я е извадило от релси и няма да си търси повод да му го натяква или връща? Каква жена въобще е тя?
Онази вечер, когато го решихме, бяхме в настроение да си играем. Може би защото играехме на карти и инерцията ни повлече. А може би причината е друга.
Говорихме небрежно за това, че дори най-хубавото, което си представяме, обикновено не ни се получава. Може да стане и по-хубаво, но по много различен начин от очакваното. А когато нещо се скапе, цунамито идва от посока, която най-малко очакваш.
Когато той не се обажда, най-често не е изпратен спешно на тайна мисия в Сибир, не е в травматологията на Пирогов, не подготвя извънредна емисия за новините. Когато прекалено често се обажда, може да не е ревнив, обсебващ, „неможещ без теб”, а просто да скучае. Или да е някакъв човек, който все от нещо се вдъхновява и вълнува и има нужда да споделя или да си мърмори някому, ако е леко депресивно типче. Хора – разни.
През цялото това време филмът в главата ни набира сили, прави кастинг на враговете и приятелите, оглежда подходящите за своята драма сцени, разкадрова неговото поведение до най-малкия детайл.
Та тази вечер, решихме, че това е загуба на време и енергия. Вярно, мъчение е да устискаш да не създаваш филмите в главата си, но също така е много изморително да ги създаваш и да не устискаш до финалните надписи. А още по-досадното е, че героите не учат репликите си от твоя филм. Ползват си някакви техни. Това как изнервя талантливите сценаристки и в какви нови вариации на надежди и опасения ги вкарва – въобще не искам да ви разказвам.
И тъй като нашата игра на карти не беше много съсредоточена, прекъсвахме я, за да пушим, да си сготвим, да гледаме предаване по телевизията, после пак се връщахме да си доиграем, все се питахме: Докъде стигнахме? Кой раздаваше? Ти цака последния път…. въобще, налагаха се такива уточнения.
Подети от тази инерция, си казахме: експериментът е да правим същото с мъжете, което правим с тези валенца, попове и дами. Да започваме оттам, докъдето сме стигнали, без значение какво сме правили междувременно.
В крайна сметка, докато се разсейвахме, не си говорехме за дългата боя седмици, която каръшки ни се е паднала, нито коментирахме добрата си ръка в предишната игра. Никоя от нас не се заричаше с разтечен от сълзите грим как повече ще мисли следващия път, преди да вдигне „всичко коз”. Тотално сменяхме обекта си на интерес. Това „ноу-хау” решихме да използваме.
Коя от нас успя да излезе от филмите си и коя – не, не знам. Като групов акт, това решение остана на масата, а може и да се прибра в тестето карти. Повече не сме го коментирали. Но аз запомних и започнах да прилагам този трик.
И установих, че макар да изисква известна самодисциплина да преодолееш навика, превръща живота на двойката в много приятно приключение. Светът на двамата става пълен с изненади. В повечето случаи – приятни.
А когато се заоблачи и дойдат неприятните моменти – като ръка със седмици и осмици, все така се случва, че партньорът ти държи самотен коз, който би претърпял бурен крах на своята самодостатъчност без твоята дълга ръка от слаби карти. Но това е оптимистичният вариант.
Във всяка връзка има гадни моменти, от онези, които въобще не ти се разказват и предпочиташ да си гълташ. И следващият път, когато сте заедно, се започва оттам, откъдето сте стигнали, гадорийките все си стоят непокътнати на масата.
Психолозите твърдят, че когато имаш някаква емоционална травма, докато не я преработиш и не се освободиш от нея, при всяка нова среща, ще регресираш на старата си травма. Тръгваш оттам, докъдето си стигнал. Това е положението. Може да ставаш от общата маса, да готвиш, да пушиш, да гледаш телевизия, да се разсейваш с фитнес, кариера, медитация, други неща. Върнеш ли се в играта – независимо с кого, картите от последната игра, или късата клечка, си стоят непокътнати на масата и чакат да предприемеш своя ход. Без значение дали ще победиш, или ще хвърлиш картите на масата по-бързо, колкото да се приключва. Късата клечка, си е къса, не можеш да я залепиш. Но при всяко положение, дори „да се предадеш”, е по-доброто решение от това да си направиш филм. Особено филм, в който си „горд победител”, останал неразбран от леваците.
Споделяла съм вече, че не ме бива много по стратегиите. Колкото и книги да изчетох, колкото и текста да съм превела в ерата си на журналист за женски издания, как пък нито една стратегия за мениджмънт на партньорство не ми лепна, не знам. Но по-добре. Защото тези, които сама си измислям, най-много ми харесват.
Предимствата на това да започваш оттам, докъдето си стигнал, без никакви очаквания за бъдещето, без никакво натрапване на „онова, което направи миналото лято”, най-вече са в това, че не губиш енергията на живота за фантазии, а го пълниш с изживяване.
И колкото повече го пълниш с изживяване, толкова повече обичаш. Собственият си живот. А това е най-добрата предпоставка да привличаш и изживявания, които обичаш. Ами, това е.
