Дори в самото начало няма и намек, че „Лудия Макс: Пътят на яростта“ ще намали оборотите и ще спре. Още в първите минути двигателите са нажежени, форсиращи яростни пожари на отмъщение и изкупление, а пред зрителите се отваря картина на брутално песъчлива и вълнуващо високооктанова драма, която със сигурност ще държи заложници в следващите два часа в пределите на пост-апокалиптичния свят, където всичко е ужасяващо оскъдно. Не че това е лошо нещо, изобщо дори. Това е като да ви изстрелят в небето с влакче от увеселителен парк – изключително опасно, но в същото време адски вълнуващо (предполагам). Свидетелите на този дистопичен свят и цялата абсурдна ситуация, в която се е вкарало човечеството, ще ви накара да опипвате креслото в киносалона в търсене на предпазен колан.
Филмът фокусира вниманието ни върху бившия магистрален патрул Макс Рокатански (Том Харди). Преследван от бурното си минало, той вярва, че единственият начин да оцелее е да броди сам по изпепелените земи. Въпреки това пътят му се пресича с група бегълци, които в бойната машина на елитния командир Ярост (Чарлийз Терон), препускат през пустошта в търсене на спасение от тираничния, смятащ себе си за Бог Джо Безсмъртни (Хю Кийс-Бърн), който е ограбен от незаменимата си собственост. Разярен, Джо Безсмъртни събира всичките си воини в безжалостно преследване на бегълците, което се превръща в шеметна война. Лудия Макс е последната им надежда.
Всичко в този кинематографичен шедьовър крещи величие, дори трескавата гонитба, дори бруталните експлозии и кървавите петна разпилени по ярко оранжевия пясък от безмилостното насилие и анархия царуващи по Земята. Джордж Милър е моделирал свят, където тъмнината бяга от потока на клишетата, така срещани в киносалоните днес. Филмът е визуално пиршество, но изненадващо, с чувство. Той е взривоопасен по абсолютно невъобразим начин, но в същото време не е лишен от човешка история, която в този случай, се задвижва от звездни изпълнения, от невероятни актьорски имена.
Том Харди е напълно способен като главен актьор в този зашеметяващ екшън. В много отношения е брилянтен и доставя правдоподобен портрет на желанието му да оцелее в настоящето, докато психически отчасти живее в миналото си. Въпреки минималния диалог на героя му, Харди е в състояние да се превърне в сърцето на този пост-апокалиптичен разказ. Чарлийз Терон изгражда блестящ портрет на героинята си командир Ярост и буквално е фигуративен „шофьор“ на историята. Освен това е и емоционалният „гръбнак“ на филма. В много сцени Ярост приковава вниманието върху себе си, а ролята й е също толкова масивна, както и тази на Макс. Тя успява да предефинира женствения героизъм за филмовите творци. Има сила, цел и жертвоготовност, които притискат историята отвъд безсмислено преследвана цел. В жанр, в който жените стоят винаги на заден план, Милър смело залага на силен женски персонаж, без никакви излишни феминистки основи. Със замаскираната естествена красота, на Терон й е позволено да развива своите силни и слаби страни без да прави каквито и да е политически декларации.
Мисията на Макс е отвъд емоционалните терзания, но въпреки това той никога не успява да избяга от призраците на миналото си. Същото може да се каже и за Ярост – тя не само бяга от Джо, тя копнее за свободата си и тази на останалите невинни, поробени хора в Цитаделата.
На много нива, Милър изглежда да осъзнава, че действия, без причина губят своята цел. В добавяне на духовен компонент за „Лудия Макс: Пътят на яростта“ той дава възможност на задълбочен разказ в сценария. Джо Безсмъртни (Хю Кийс-Бърн) е лидер на култ в този мрачен, преобърнат наопаки свят. Героят му доставя тъмни и луди съобщения на необходимост от ефективно лидерство. Той се опитва да втълпи, че лидерите трябва да бъдат закриляни от поданиците си, да правят саможертва, дори ако тя е неоправдана. Тази история показва, че има основна потребност за нещо отвъд нашите материални нужди, която дава посока на обществото. Тези послания от страна на Джордж Милър и съсценаристите Брендън Макарти и Нико Латурис са предадени по прекрасен начин от актьора Хю Кийс-Бърн (превъплътил си и в злодея Toecutter в първата част на „Лудия Макс“), който стои зад ужасяващата маска на Джо. В много отношения антагонистът в „Лудия Макс: Пътят на яростта“ прилича на този в „Черният рицар: Възраждане“. Бейн (който беше изигран от Том Харди) имаше малко, но достатъчно запомнящи се реплики. И двамата герои работят с погледа си по невероятно внушителен начин и чрез него предават емоционалната си нагласа.
„Лудия Макс: Пътят на яростта“ е урок по предаване на дълбочина с минимален диалог. Джордж Милър изнася майсторски клас в разказване на събития и визуализиране на каскади, които успешно предават история, културен нюанс и обосновката на тези отчаяни актове на неподчинение и насилие. Въпреки, че това е четвърти филм от франчайз, началото на който е даден преди около 30 години, свежият сюжет и богатството от нови герои присъстват и сега. Голямо предимство е, че не е необходимо да сте гледали оригиналните части, за да се насладите на тази глава от приключенията на Макс Рокатански, но е препоръчително да изгледате и останалите шедьоври на Милър.
Голяма част от филма преминава в бесни, скоростни преследвания, които преминават от край до край на покорените от Джо Безсмъртни земи, като същевременно се предприемат изненадващи обрати по пътя. Изглежда сякаш Милър просто не желае да намали темпото, а ако това се случи веднъж, два пъти на час, то е само заради нуждата от глътка въздух на зрителя в очакване на следващото наелектризиращо действие. Този енигматичен стил на Милър е перфектен за изобразяването на фантастичния свят, позволява му да поддържа инерцията в курс, който целенасочено води до нови пик на събитията. Тонът на филма, всички тези ярки и тъмни цветове, които магически се променят от нещо към друго, изглеждат толкова празнично за очите. Този визуален фарс превръща всички тези взривове, метални проблясъци, и безумни преследвания по средата на пустинята в чисто технически чудеса, сътворени от целия екип на филма. След всяко действие усещате как косъмчетата по врата ви се наелектризират, допаминът в тялото ви става със завишени стойности, а очните ви ябълки приличат на гигантски мишени за дартс.
Без съмнение за голяма част от успеха на филма играе роля саундтракът. В случая той е дело на холандския композитор Junkie XL. Музиката във всяка сцена беше удивителна, а синхронизацията перфектна. Подбраните мелодии бяха в унисон със случващото се на екрана и допълнително подгряваха зашеметяващите каскади.
На фона на тази „кражба“ на разсъдъка от страна на десетките екшън сцени, филмът успява да покаже емоционалната страна на Макс и Ярост, която ги прави човеци в този нечовешки свят. Хуманната кауза ги кара да оцеляват в изпълнението й, прилепени плътно до мисията си, дори ако трябва да се хвърлят срещу варварските племена, от които е изградено дистопичното им общество. Това превръща филма в нещо интуитивно, очистително в някои отношения, което може би само малка част от публиката може да разбере. За жалост това няма да бъде достатъчно филмът да бъде залян със суперлативи. Но дори и само заради екшъна и садистичното удоволствие от насилие „Лудия Макс: Пътят на яростта“ трябва да се изгледа, трябва да се преживее. Лентата запалва вечния огън и той ще гори завинаги в кино историята.
Силно ви препоръчвам да отделите два часа от сивото си ежедневие. Да се потопите в ярките цветове на пост-апокалиптичния свят на гения Джордж Милър. И когато това се случи, вашата единствена забележка ще бъде: „What a day, what a lovely day!“
Оценка: 9/10
Сходни публикации
Тагове: Джордж Милър, Лудия Макс: Пътят на яростта, ревю, рецензия, Том Харди, Чарлийз Терон
