Павел ВЕЖИНОВ | Разумът все пак намира някакъв начин да се бори със злото. Но чувствата не могат, те просто умират…

1
Добави коментар
boleyn
boleyn

Писател, сценарист, публицист, журналист, един от първите български автори, устремили поглед към фантастиката. Павел Вежинов е смелото перо на литературата, осмелило се да разгръща дълбоките пластове на човешката душа – с човещина. „Нощем с белите коне“, „Бариерата“, „Следите остават“, „Произшествие на тихата улица“, „Човекът в сянка“, „Дъх на бадеми“, „Звездите над нас“, „Везни“ – творбите на Вежинов често се пренасят от листа на филмовия екран, за да разкрият вечната метаморфоза на човешката душа и отчуждението между хората, задушили чувствата си с безмилостните разсъждения на студения ум. За пътят към истината, който минава през бариерите на самопознанието, за вечния стремеж към хармонията, която носи паметта на живота и законите на съвестта – избрани мисли и цитати от Павел Вежинов.

***Докато има пари на тоя свят, хората все ще си остават нищожни и дребни като тях, както и да се пребоядисват. Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи. Има мръсни пари, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо, и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.

„Това е човекът – мислех си аз. – Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна.“ /От „Бариерата“/

*** Животът е по-силен от всичко, а песните може би са по-силни и от живота.

Дори адът е по-добър от пустотата и нищото и болката е за предпочитане пред вледеняващата безчувственост.

Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.

Човек може да излъже себе си, да излъже друг. Но няма как да излъже съдбата. Та съдбата затова е съдба.

Единственото спасение срещу неумолимостта на съдбата е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване.

„ – Ще дойде време и ще разбереш, че знанието не е всичко – каза някак тихо и без желание вуйчо му. А понякога даже може да пречи. Като гората, която пречи да видиш дървото“.

Истинският учен трябва да напредва по-солидно и бавно. Трябва по-малко да вярва и повече да се съмнява. И по-добре е мъничко да заеква, отколкото да говори съвсем гладко и хубаво.

„Не е вярно, че вещите убиват хората – мислеше той. – Всъщност човек загрозява вещите със своята алчност за притежание.“

Хората не могат да живеят сами, това е всичко! Те се страхуват от самотата повече, отколкото от смъртта.

Обикновено тъй става в живота, човек налита като сляп само върху бедите.

Ум е нужен само на тоя, който не притежава всички възможности. Нужен му е, за да подбере една от вероятностите като най-възможна истина… А защо е нужно това на природата?… Тя си проверява всички възможности и тогава взима решение. /От „Нощем с белите коне“/

*** „Мрак – мрак извън времето и пространството – така обикновено хората си представят всяко несъществуване. Но това е една от най-дребните им заблуди. И мракът е съществуване и където и да сме, каквито и да сме – живи или мъртви, – времето и пространството ще ни мъкнат със себе си, докато самите те съществуват. А дали има нещо извън тях, над тях, под тях – все едно мрак или светлина, – човешкият разум още не е узрял да разбере. Пък и надали ще разбере някога. За съжаление нашата вселена съвсем не е ни първата, ни последната, за да можем да знаем всичко за вселените…“ /От „Везни“/

***У децата най-силно ме поразява тяхното живо, творящо въображение. В това отношение те превъзхождат възрастните. Никога не бива да се сърдим, когато децата измислят. Те не лъжат, тогава те живеят своя истински живот.“

„Всички книги се пишат трудно, добрите малко по-лесно…“ Това не е някакъв афоризъм, а проста истина, до която съм стигнал от собствената си практика. Най-трудно съм писал ония книги, с които после най-малко съм се гордял. А причината е много проста – от крив бук трудно се дяла право вретено. Когато материалът е добър, когато е „преживян“ или поне когато авторът е имал възможност да наблюдава непосредствено събитията или героите, това разбира се улеснява и неговата работа. Книга по дълг не се пише, дори когато това е обществено необходимо.

В литературата лесно няма. Но в тоя роман („Нощем с белите коне“) аз несъмнено съм бил улеснен от собствения си жизнен опит. И то от опита на целокупния си живот. Всеки автор има такава книга…

Аз търся истината, без да правя компромиси, и я описвам така, както я разбирам и чувствам.

Талантът не е злато, неподатливо на корозия. По-често той е като пашкул, от който не знаеш кога ще изкочи пеперудата.

Истината е, че съдбата нито бърка, нито нарежда картите – тя само ги раздава.

***Думи на Вежинов за София

„Тоя град все повече изстива в сърцето ми заради промените, които настъпиха в него. От майка, той започна да се превръща у мен в мащеха. Разраствайки се, той като че ли остава без свой облик, без свое лице, без свой стил. В новите си квартали ми се вижда съвършено еднотипен и безличен. Не обвинявам никого за нищо, освен съвременната цивилизация за отвратителния път, по който е тръгнала. Волно или неволно ние ставаме жертви на тая цивилизация. Вече дори не мога да мисля, че София е мой роден град, това е тежко и потискащо душевно състояние. Тоя град е на всички, което на практика означава, че е на никой“.

Снимки: БНР, youtube.com