Смъртта на братята Петър и Асен трябвало да създаде властови вакуум в новоосвободената българска държава и да я дестабилизира, но това не се случило, защото в следващото десетилетие за престола се венчал един от най-великите монарси, които някога е имала България, а именно цар Калоян.
Възкачване на трона и първи години на власт
Най-малкият от тримата братя основоположници на династията на Асеневци – Йоан (Калоян), за кратко се подвизавал като заложник в Константинопол. Смята се, че към 1190 година съумял да избяга и да се завърне при батьовците си на родна земя, а след предателските покушения срещу тях, тежестта на царския венец била отредена нему в годината 1197-ма след Христа. Калоян се отличавал с изключителна държавническа енергия, но в началото на своето управление трябвало да действа политически по-умерено. Освен византийската заплаха, срещу българския владетел висяла угрозата от разделение и липсата на вътрешно единство.
Калояновата конница – автор: Васил Горанов
Византия по свой стар обичай подкрепяла онези български предатели, що се осмелявали да вдигнат ръка срещу законния владетел на България. Иванко, убиецът на цар Асен, се ползвал от подобна привилегия. Василевсът Алексий III го обсипвал с почести и му дал да управлява град Пловдив и прилежащата му област. Иванко също бил смел и енергичен управник и макар да бил доказал лоялността си към Империята, громейки малки български отряди неуморно, той бавно се подготвял да оглави свое собствено независимо владение.
Подобна била ситуацията и в Македония, където Добромир Хръс, довереникът на Асеневци, съумял да овладее Струмската област и започнал да разширява българските военно-политически позиции на югозапад сред местното българско и гръцко население. През 1190 година по тези земи нахлули кръстоносците от Третия кръстоносен поход и откъснали владенията на Добромир от властта на Търновград и той трябвало да оглави свое самостоятелно княжество. През 1191 година се принудил да стане васал на Византия. Заключен в тъмница и после освободен от новия си господар, Добромир Хръс взел обратно под пълен контрол земите си и разбил няколко малки византийски армии. Накрая Алексий III се видял принуден да сключи мир и да се сроди с временния владетел на Македония.
Тези събития били далеч не по вкуса на цар Калоян, но той трябвало да се съобрази с политическата ситуация и дори да толерира братовия си убиец. Иванко на свой ред пленил талантливия ромейски военачалник Мануил Камица и го предал на цар Калоян, за да търси благоразположението му, но загубил това на Константинопол. Василевсът решил да се отърве от пловдивския владетел и го подмамил на лична среща в твърдината Станимака. Там Иванко бил заловен и окован, а Тракия и Родопите минали отново под византийска власт. Това дало повод на българския владетел да нападне на юг от Хемус (Стара планина) и да вземе няколко византийски крепости, но най-важната атака била насочена на изток, където Варна останала последната ключова ромейска твърдина на север от Балкана. След обсада градът бил превзет.
Обсадата на Варна
Цар Калоян употребил дипломатическите си умения, за да поднови взаимоотношенията си с Добромир Хръс, който от своя страна откупил Мануил Камица и го пуснал да вилнее срещу своите ромейски събратя. Алексий III отново започнал военни действия срещу Добромировите дружини и пак се стигнало до примирие, което включвало и прогонване на стратега Камица от Гърция. Сепаративен мир от страна на Добромир се равнявал на предателство, което не можело да се толерира от цар Калоян и той сам предложил мир на Империята, ако ли Македония (тогава била област наречена България) се завърне под скиптъра на Търновград.
През 1202 година българските дружини навлезли в македонските земи и сломили съпротивата на родоотстъпника Добромир Хръс. По-голямата част от Македония била присъединена към България, в това число Косово заедно с градовете Прищина и Призрен. Тези корекции на българските територии не били окончателни, защото срещу цар Калоян стояли още две големи и страховити сили – Унгарското кралство и латините кръстоносци.
Цар Калоян и папа Инокентий III
Българското царство още от времето на Симеон Велики враждувало с маджарските пълчища (угрите), но за три века те съумели да основат своя силна държава – Унгарското кралство и да се превърнат в сериозен политически и военен фактор в Централна Европа. Двувековното отсъствие на България на политическата карта не отслабило напрежението между двата народа и по времето на цар Калоян отново се заформили сблъсъци заради Моравската област. Арбитър на тези различия се оказал не кой да е, а самият Римски папа.
Папа Инокентий III бил най-могъщият глава на Римокатолическата църква до тогава. Той разпростирал властта си над цяла Западна и Централна Европа. Амбициите му вече се насочвали на изток, където била Византия, България и най-вече светите земи. Цар Калоян пък търсел някой да признае царската му титла и затова влязъл в дипломатически преговори с папата. Кореспонденцията между Калоян и Инокентий III била изпълнена с хитрости, коварства и измамност от двете страни. Папата отказвал да обяви българския владетел за цар (император), а му предлагал по-ниската титла крал – за него и титлата архиепископ за българския патриарх. От своя страна Калоян се опитвал да го убеди в своята искренност и добри намерения, за да получи търссеното от него признание и уреждане на унгарския въпрос.
Четвърти кръстоносен поход
Докато траели преговорите между папа Инокентий и цар Калоян било поставено началото на Четвъртия кръстоносен поход. Френски и италиански аристократи застанали начело на кръстоносците. Едни от най-известните имена за епохата си били тези на графът на Фландрия и Ено – Балдуин, доджът на Венеция – Енрико Дандоло, граф/маркиз Бонифаций Монфератски, граф Луи дьо Блуа, граф Жофроа дьо Вилардуен и т.н. Те обаче не смятали да освобождават светите земи, а имали амбиции насочени към Константинопол.
Рицар и неговият оръженосец
Предтекстът за атаката върху града на царете дошъл от слепия Исак Ангел, който искал заедно със сина си да си възвърнат престола. Кръстоносците му помогнали през 1203 година само, за да могат на следващата 1204 година самите те да превземат града. Източната Римска империя паднала след един единствен удар и престанала да съществува. Много от довчерашните византийски управители в Гърция и Мала Азия се самообявили за владетели, а кръстоносците поставили началото на Латинската империя, като за император избрали Балдуин I Фландърски.
Латините не смятали да оставят други владетели да се разпореждат с византийски земи и започнали системно настъпление срещу всеки град или твърдина, които им отказвали покорство. Гърция и Мала Азия усетили силата на рицарската стомана. Теодор Ласкарис, който в последния момент бил провъзгласен за византийски император и василевс, съумял да избяга в Никея (Витиния, Мала Азия) и да премести там ромейския имперски двор. Въпреки това, въпрос на време било рицарите да стигнат и до него.
Триумфът на рицарите
Междувременно цар Калоян получил кралската корона и въпреки упорството на папата, той я приел като царска и вече в писмата си към Инокентий III се титуловал цар на българите. Папата от своя страна помогнал за временно успокояване на българо-унгарските взаимоотношения, като оказал натиск върху унгарския крал Емерих, който обаче мислел да поднови враждите през 1204 година. За негово нещастие, смъртта променила плановете му, а наследникът на унгарската корона нямал подобни амбиции.
Цар Калоян се опитал да се договори с латините, но те отказали всякакви преговори и му дали да разбере с какво презрение се отнасят към него. Кореспонденцията с папа Инокентий III се оказала също толкова безплодна и Търновград още веднъж трябвало да се изправи срещу Константинопол, но този път врагът не бил ромеецът, а цветът и цялата мощ на западното християнство.
Битката при Одрин (Адрианопол)
Началото на военните действия било дадено с въстание в Тракия и българо – кумански поход на юг от Хемус, при което въстаналите българи и гърци овладели множество твърдини и градове, в това число Адрианопол и Аркадиопол. Рицарят Рене де Три бил принуден да бяга със свитата си и оръженосците си, изоставяйки Пловдив и областта. При тези новини, император Балдуин събрал цялата си армия начело с над 300 рицари и потеглил срещу цар Калоян. Някои от въстаналите крепости се предали на кръстоносците без бой, но Аркадиопол се отбранявал до последно. След като латините го превзели с щурм, те го разграбили и окървавили под страшна сеч.
Щурмът на рицарите
Адрианопол не можел да се щурмува и кръстоносците решили да го обсаждат с фортификационни укрепления и машини. За закуска на 13 април 1205 година, рицарската армия получила огромно количество стрели от връхлитащите кумански конни отреди. Това ядосало граф Луи дьо Блуа и той, заедно с рицарите Рено дьо Монмирай и Етиен дьо Перш, извел своите сержанти, войници и оръженосци след куманите. Скоро рицарите се отказали от преследването, а същата вечер император Балдуин забранил подобни самоинициативи.
На следващият ден обаче, всичко се повторило отново и граф дьо Блуа пак излязъл след куманите, но този път бил решен да ги преследва до край. След няколко километра гонитба, рицарите попаднали на засада в една неудобна местност, където ги чакала не само останалата куманска конница, а и цялата българска войска. В отчаяна битка, Луи дьо Блуа поискал помощ от император Балдуин Фландърски, който му се притекъл с всичките си рицари, сержанти и войници, които били на негово разположение. Ала латините отново попаднали в същите засади и не могли да разгърнат кавалерията си. Тежките рицари били сваляни от конете с ласа или аркани, а понякога заедно с конете посредством коси и пики. Сечта била толкова страшна, че за един ден погинал унищожен цветът и цялата мощ на западното рицарство. Малцина успели да избегнат гибелта, но не и графът на Блуа, а император Балдуин I бил пленен.
Битката при Одрин и победата на цар Калоян
При вида на случилото се граф Енрико Дандоло и граф Жофроа дьо Вилардуен трябвало да бягат и да се спасяват, макар че няколко месеца по-късно венецианският додж се разболял и споминал от стреса и ужаса, който преживял. Цар Калоян настъпил след тях и се доближил почти до Константинопол, но вместо да нападне него, той решил да удари Солунското кралство, чиито владетел бил маркиз Бонифаций Монфератски заедно с остатъка от рицарската армия.
За нещастие на царя, от запад придошли нови подкрепления на Латинската империя и това допълнително усложнило плановете му. Още повече гърците, които дотогава спомагали българите счели, че съюзничеството с българския цар не им било повече от нужда и започнали да си сътрудничат с латините. Рицарите се окопитили от разгрома при Одрин (Адрианопол) и решили с нови сили да се разправят с владетеля на българите, което обаче се оказало невъзможно.
Цар Калоян – абсолютен хегемон
Гневът на българският самодържец се излял с пълна сила над Тракия през 1206 година. Цар Калоян повел редом с българските дружини и безбройни кумански пълчища, руси, печенези и прочие северни народи. Крепостите падали една след друга, градовете се превръщали в пепелища, а гърците опълчили се срещу му, гинели под жестока сеч. Българският владетел се титуловал сам Ромеоубиец и виждал в себе си божието възмездие за гръцката измяна. Оцелели само твърдините на Адрианопол и Димотика. Последната била подложена на обсада, но куманите натоварени с плячка си били заминали и пред цар Калоян възникнала опасността да бъде обграден от рицарската армия, затуй той се принудил да се оттегли. Същата тази година Теодор I Ласкарис се възползвал от българското надмощие над латините и се обявил за император на Никейската империя (остатък от Византийската).
Балдуин Фландърски умрял при загадъчни обстоятелства в тъмницата в Царевец още през 1205 г., но новината за това пристигнала в Константинопол едва година по-късно. Тогава за владетел на империята бил коронован братът на Балдуин – Анри. Новият латински император и маркиз дьо Монфератски стигнали до съглашение през 1207 г., да действат заедно срещу общия си враг. Това не влизало в сметките на цар Калоян и той не смятал да остави латините да се обединяват срещу него. При добре подготвена и режисирана засада същата година в Родопите, българските войски убили маркиз Бонифаций Монфератски. Отрязаната глава на латинския барон била изпратена осолена в Търновград. Вече нямало място за съмнение кой е истинският император на Балканите.
Изгубената мощ на Латинската империя
Последни дни, гибел и безсмъртие
За да заличи напълно следите от владенията на маркиза, цар Калоян подложил на унищожителна обсада град Солун в лето 1207-мо след Христа. В най-тежкия за града час, българският владетел паднал мъртъв в шатъра си. Някои историци смятат, че е получил инфаркт или пък друга загадъчна болест, техни противници пък твърдят, че е бил убит при заговор от княз Борил и куманският пълководец Манастър. Каква е истината? – това може никога да не се узнае.
Единственото сигурно твърдение е, че цар Калоян се е вписал в историята, като един от най-великите владетели на България. Той безспорно спасил българската държава от сигурна гибел, превърнал я в главен политически и военен фактор на Европейския Югоизток и не на последно място, унищожил латинската военна мощ на Балканите, чиято империя останала да съществува само като бледа сянка на някогашното рицарство чак до 1261 година.
Макар че цар Калоян си навлякъл омразата на гърците и всички други ромеи (наричали го Скилойоан – Кучейоан), оцеляването на Никейската империя и възстановяването на Византия по-късно, също станало благодарение на него. Защото ако той не беше разгромил латините, те щяха да унищожат и последните остатъци от Източната Римска империя.
От омраза към него, гърците измислили историята за св. Димитър – закрилник на Солун, който влязъл в палатката на царя и го пробол, за да избави града от обсадата. Гръцката православна църква нарекла събитието „Чудото на св. Димитър с българина“ и го изографисала на иконите си, за да плаши и унижава българите. Лошото обаче е, че Българската православна църква сторила същото и днес в много черкви има подобна икона, чиято единствена цел е да възхвалява злощастната гибел на един от най-великите български царе – цар Калоян.
