СТАРИЯТ ГОТВАЧ
разказ от Константин Паустовски
На Коста Иванов,Музикален гид,
Властелинът на Планините!
В една зимна вечер на 1786 година в околностите на Виена в малък селски дом умирал сляп старец – бившият готвач на графиня Тун.
Откровено казано, това бе даже не дом, а дървена барака в дъното на градината. Градината бе покрита с гнили клони, съборени от вятъра. При всяка крачка клоните издаваха пукот и тогава вързаното на верига куче започваше тихо да скимти в колибката си. То също умираше, както и стопанина му от старост и вече не можеше да лае.
Преди няколко години говачът ослепя от топлината на готварската печка. Управителят на графинята го засели тук в охранителната барака и от време на време му даваше по някой форинт. Заедно с готвача живееше и неговата дъщеря Мария, осемнадесет годишна девойка. Цялото обзавеждане на бараката се състоеше от легло, амортизирани дървени скамейки и груба маса, глинена посуда и накрая клавесин – единственото богатство на Мария. Клавесинът бе толкова стар, струните му пееха дълго и тихо в отговор на всички появяващи се звуци около него. На шега готвачът наричаше клавесина «пазач на дома». Никой не можеше да влезе в дома без клавесинът да го посрещне с трептящо, старческо хриптене. Когато Мария изми умиращия и му облече хладна, чиста рубашка, старецът каза:
– Никога не съм обичал свещениците и монасите. Не мога да извикам изповедник, но трябва, преди смъртта, да се изповядам.
– Какво да направя? – уплашено попитала Мария.
– Излез на улицата –казал старецът, – и помоли първия срещнат да влезе в нашия дом и да изповяда умиращия.Никой няма да ти откаже.
– Нашата улица е толкова пуста … – прошепнала Мария, наметнала кърпа и излязла.
Тя прекосила през градината, с усилие отворила външната вратичка.
Улицата била пуста. Вятърът подкарвал по нея нападалите листа, а от тъмното небе падали хладни капки дъжд. Мария чакала дълго и се ослушвала. Накрая й се сторило, че от далечината на оградата идва човек, който си тананика.
Направила няколко крачки в посоката на звука, сблъсала се с човека и тихо ахнала.
Човекът се спрял и попитал:
– Кой е тук?
Мария го хванала за ръка и с треперещ глас му предала молбата на баща си.
– Добре, – казал човекът спокойно. – Макар, че аз не съм свещеник, но няма значение. Да тръгваме.
Влезли в дома.
На светлината на свещта, Мария видяла слаб дребен човек. Той хвърлил на скамейката мокрия плащ. Човекът бил облечен с изящност и простота – на пламъкът на свещта проблясвал черното му сако с кристални копчета.Той бил още много млад, този непознат. Седнал на табуретка до леглото, внимателно и ведро се вгледал в лицето на умиращия.
– Говорете! – казал той. – може би с властта, която ми е дадена не от Бога, а от изкуството, на което служа, аз ще облекча последните ви минути и ще снема тежестите от душата ви.
– Аз работих цял живот докато не ослепях, – прошепнал стареца – А който работи, няма време да греши. Когато заболя жена ми – наричаха я Марта – и лекарят й предписа разни скъпи лекарства и нареди да се храни добре. Поради това аз откраднах от сервиза на графиня Тун малко златно блюдо. Продадох го за лекарствата и храната.Сега ми е тежко да си спомня за постъпката си, която скрих и от дъщеря си.
– А някой от прислугата на княгинята не пострада ли заради това? – попита непознатия.
– Кълна се, господине, никой. – отговорил стареца и заплакал. – Ако аз знаех, че откраднатото злато няма да помогне на моята Марта, нима бих откраднал!
– Как се казвате?
– Йохан Майер, господине.
– Ето какво, Йохан Майер, – казал непознатия и положил шепата си на слепите очи на стареца, – Вие не сте виновен пред хората. Това, което сте извършили не е грях и не е кражба, а напротив, може да ви бъде зачетено като подвиг в името на любовта.
– Амин! – прошепнал стареца.
– Амин! – повторил непознатия,
– А сега ми кажете последната си воля.
– Аз искам някой да се погрижи за нашата Мария.
– Аз ще направя това. А още какво бихте пожелали?
Тогава умиращия се усмихнал и казал високо:
– Искам да видя още веднъж Марта, такава, каквато я срещнах в младостта. Да видя слънцето и старата градина, когато цъфне през пролетта. Но това е невъзможно , господине. Не ми се сърди за глупавите думи. Болестта, явно съвсем ми е замъглила ума.
– Добре,- казал непознатият и станал.
– Добре – повторил той и се доближил до клавесина. Седнал на табуретката.
– Добре! – високо извикал за трети път, и в хижичката се разнесъл бистрия звън на клавесина, все едно на пода са хвърлили стотици кристални балони.
– Слушайте, – казал непознатия.
– Слушайте и гледайте.
Той засвирил. По-късно Мария си спомняла лицето на непознатия, когато първият клавиш зазвучал под неговата ръка.Необикновена бледност покрила лицето му, а в потъмнелите му очи заиграло езичето на свещта. За пръв път от много години клавесинът засвирил с пълен глас. Със звуците си той изпълнил не само хижата, но и цялата градина. Старото куче се показало от колибката, склонило глава на едната страна и настръхвайки, тихо помахвало с опашка. Започнал да вали мокър сняг, но кучето само поклащало уши.
– Аз виждам, господине! – казал старецът и се приповдигнал на леглото.
– Аз виждам деня, когато срещнах Марта и тя от смущение счупи каната с мляко.Това бе зимата,в планината. Небето бе прозрачно, като синьо стъкло и Марта се смееше
– Смееше се, – повторил той, заслушан в пеещия звук на струните.Непознатият свирел, загледан в черното стъкло.
– А сега,- попитал той,- вие не виждате ли нещо?
Старецът мълчал,заслушан.
– Нима не виждате, – бързо казал непознатият, не преставайки да свири.
– Нима не виждате как нощта от черна стана синя, а след това гълъбова и как топла светлина се спуска отнякъде от високо, и на старите вейки цъфват бели цветове.Според мен това е ябълков цвят,макар че оттук, от стаята те приличат на едри лалета. Вие виждате: първият лъч огря каменната ограда, затопли я, и от нея се вдига пара. Сигурно съхне мъха, покрит с топящия се сняг. А небето се вдига все по- нависоко, става все по-синьо, все по-прекрасно и ята птици вече летят на север над нашата стара Виена.
– Аз виждам всичко това! – извикал старецът
В следващия миг клавесинът запял тържестевно, все едно че пеел не той,а стотици ликуващи гласове.
– Не, господине, – казала Мария, – Тези цветове съвсем не приличат на лалета.
Ябълките са разцъфнали за една нощ.
– казал непознатия.
– Да, това са цъфнали ябълки. Аз виждам всичко. Отвори прозореца, Мария! – помолил старецът.
Мария отворила прозореца. В Стаята нахълтал хладен въздух. Непознатият свирел тихо и бавно. Старецът паднал на възглавницата, дишал жадно и шарил с ръце по одеялото. Мария се хвърлила към него. Непознатият спрял да свири. Седял бъзмълвно до клавесина, като унесен от собствената си музика. Мария извикала. Непознатият станал и се приближил до леглото. Старецът казал задъхано:
– Аз видях всичко така ясно, както бе преди много години. Но не искам да умра без да узная вашето име. Името ви!.
– Казвам се Волфганг Амадеус Моцарт, – отговорил непознатият.
Мария се отдръпнала от леглото и ниско, почти докосвайки пода, се поклонила пред великия музикант. Когато се изправила, старецът бил вече мъртъв. Зад прозорците грейнала зората и в нейната светлина се оглеждала градината, покрита с цветовете на мокрия сняг.
/Превел от руски език: Санде/
https://www.youtube.com/watch?v=CVWqAKRJRuA
