Сега бих искал да ви припомня за синдром, който обсъждахме в моята първа лекция – заблудата на Капграс. И така, пациентът има травма на главата, да кажем от автомобилна катастрофа. Той изглежда напълно нормален в неврологично отношение, неврологично е интактен, но внезапно започва да казва, че майка му е подставено лице: „Тя е някоя друга жена, която претендира, че е моята майка“. Защо би се случило такова нещо, особено след травма на главата? Нали помните, че той е напълно нормален във всяко друго отношение?
Оказва се, че при този пациент „жичката“, която отива от зрителните полета към емоционалната сърцевина на мозъка, лимбичната система и амигдалата, е била прекъсната от инцидента.
Tой поглежда към майка си и тъй като зрителните полета на мозъка участвуващи в разпознаването на лица не е повредена, той казва: „Хей, прилича на майка ми!“
Но няма емоция, защото „жичката“ отнасяща тази информация в емоционалните центрове е прерязана.
И той казва: „Ако това е майка ми, как така не изпитвам никакви емоции? Това трябва да е някоя чужда жена. Тя е подставено лице“.
Как да проверим това?
Оказва се, че можем да измерим спонтанната емоционална реакция, която някой има при визуален стимул или при всеки стимул, като измерваме степента, в която той се поти.
Ако искате вярвайте, ако искате не, но ако покажа на някого нещо възбуждащо, емоционално важно, той започва да се поти, за да разпръснете топлината, която ще генерира от усилие, от действие.
И аз мога да измеря изпотяването като поставя два електрода върху кожата ви, като измеря промените в съпротивлението на кожата – ако съпротивлението на кожата намалее, това се нарича галваничен кожен отговор.
Така всеки път, когато някой от вас гледа маси и столове, няма галваничен кожен отговор, защото не се възбуждате емоционално, ако виждате маса или стол. Ако виждате непознати няма галваничен кожен отговор.
Но, ако гледате тигри и лъвове и както се оказва, ако гледате майка си, получавате огромен галваничен кожен отговор. Всеки един от вас тук, когато погледне майка си получава огромен галваничен кожен отговор.
Добре, какво се случва при пациента?
Опитах това при пациенти. Пациентът гледа столове и маси – нищо не се случва. Също така, когато му покажем на компютъра снимка на майка му, галваничен кожен отговор няма. Линията остава плоска, което поддържа нашата идея, че има прекъсване на връзката между зрението и емоцията.
Синдромът на Капграс е достатъчно странен, но ще ви разкажа за едно дори още по странно заболяване. Нарича се синдром на Котард. При него пациентът започва да твърди, че е мъртъв.
Аз предполагам, че той прилича на синдрома на Капграс, с изключение на това, че вместо само зрението да е откъснато от емоционалните центрове в мозъка, всички сетива, връзката на всичко е прекъсната от емоционалните центрове.
Така нищо, което вижда в този свят няма смисъл за него, нищо няма емоционална значимост за този човек, без значение дали го вижда или докосва. Нищо няма емоционално въздействие.
Единственият начин, по който пациентът може да интерпретира тази пълна емоционална самота е да каже: „О, аз съм умрял, докторе!“
Колкото и странно да ви изглежда, това е единствена интерпретация, която има смисъл за него.
Следва продължение.
Към лекция 1: Фантоми в мозъка. Към лекция 2: Синапсите и Аз-а. Към лекция 3: Изкусният ум. Към лекция 4: Морави цифри и остро сирене. Към началото на лекция 5: Невронауката – новата философия.
