Нестинари

1
Добави коментар
venetzia
venetzia

Нестинарството – странджанска мистика или отзвук от Древен Египет

Автор: Стефан Симеонов

Източници: http://d3bep.blog.bg/history/2010/10/11/  и  http://www.desant.net/show-news/21471/

Да поговорим за… странджанската мистика – нестинарите. Днес нестинарските танци са вплетени в ежегодният празни на едно село – Българи, общината на което се опитва да спечели от тях като туристическа атракция. Няма лошо.

Приписват се на свети Константин и Елена. Има легенда за тях, както и легенда как една нестинарка спасила иконата им от горящата селска църква.

Пак не е дотам страшно, макар че нестинарството го е имало преди св. Константин и Елена.

И в интерес на истината е добре да кажем, че, не без помощта на християнството, то почти беше унищожено. Нестинарите бяха преследвани, обявявани за магьосници и езичници и столетия то се е практикувало само в затворени кръгове и е оцеляло в планината. Макар и нестинарите никога да не са отричали християнството или друга религия и никому да не са правели зло, точно обратното, днес то е в това нещастно и безпомощно състояние и заради официалната религия.

Не съм и не ставам апологет на някаква антихристиянска теория, затова спирам дотук. Още повече че лесно могат да му бъдат опровергани християнските символи и принадлежността на Константин, но това са отделни теми.

Но е най–малкото несправедливо в момента, когато нестинарството върви към изчезване, заслугите за съществуването му да се припишат на християнството, и то точно на лицето Свети Константин, императорът, първи закривал и унищожавал или променял езически храмове и реликви.

Нестинарството е едно от най-мистичните свещенодействия. Последната истинска нестинарка, баба Злата Даскалова, вече е покойница и днес няма кой да разкрие тайните на тази древна тракийска традиция. Но съществуват митове, които ни навеждат на мисълта, че то е отглас на нещо много по-голямо…

В текстовете от пирамидите, и в тези от саркофазите, и при Плутарх, се среща една стара легенда. Тя е древноегипетска и касае дните на боговете. Както и народ отвъд границите на Египет.

След като Ра напуснал земята, при човеците дошъл Озирис. Той започнал да им дава закони, забранил им човекоядството. Оженил се за сестра си, по–голямата от двете, богинята–майка Изида.

Но брат му Сет му завидял. Той искал да владее хората. Поканил го на гости и показал красив саркофаг. Обещал го подарък, ако му е по мярка. Озирис се излъгал, полакомил се и влязъл. Саркофагът бил правен по него, а брат му го тръшнал, заковал и хвърлил в Нил. Душата на Озирис напуснала тялото.

Изида разбрала какво станало и дълго търсила любимия си. Питала растения и животни за него. И накрая го открила. Саркофагът бил изхвърлен от Нил чак до финикийското крайбрежие, град Гебал[1]. Заплел се в кореняка на един тамариск[2]. Озирис бил бог и на плодородието  и растежа на всичко, което никне от земята. Кедърът порасъл гигантски и обхванал ковчега отвсякъде.

Владетелят на Гебал харесал огромното дърво и наредил да му го отсекат и обработят.

Изида, встъпвайки в града, заварила кедъра на колона, вградена[3] в двореца на царя[4]. А в колоната разбрала, че е саркофагът с нейният любим. Тя не искала да употреби сила, и мъката й да предизвиква още мъка. Затова първо се сближила със слугините, после с царското семейство.

Накрая я цанили за дойка на невръстния царски син.

Вероятно от мъка по загубения любим тя се привързала много към детето, за което се грижела като за свое. И решила да даде на него и потомците му най–големия дар.

Безсмъртие.

Хранела го вече не от гърдите си, а от пръста. Малко по малко превръщала плътта му в безсмъртна[5].

И, подчертавам:

Всяка вечер, когато всички спели, тя вземала бебето с пелените, разравяла жарта на огнището и го поставяла както си е на светещите въглени. Детето не се запалвало и не горяло, а като привикнало, тя започнала дори да го слага голичко в жарта. А Изида го оставяла и вземала с голи ръце от жаравата, без да се опари.

И докато чакала да мине времето, в което детето седяло в огнището и гукало, тя се превръщала на лястовица и кръжала около колоната и тъжно чуруликала.

Докато една от слугините една вечер не я проследила. И я издала на царицата.

Царицата не повярвала и решила да изчака. Та детето изглеждало толкова добре! Скрила се зад вратата. Но когато видяла Изида да поднася телцето му в жарта, изкрещяла и се хвърлила отгоре й. Дръпнала детето, пеленката пламнала и изгорила ръцете й. Тя се разбесняла на Изида.

Вместо това Изида й се усмихнала тъжно. Глупава жено – казала й тя – Аз съм дъщерята на небето, Нут! Аз се грижех за твоя син като мое дете. Не нещо опасно, а чудо щеше да му се случи. Аз щях да направя синът ти безсмъртен и родоначалник на велик род.

Като разбрала кой седи насреща й, царицата горчиво съжалила, опитала да върне детето на Изида или дори в огъня, но Изида й рекла – Ти развали обреда. Не мога да продължа. Сега той пак ще е необикновен, но ще бъде само герой сред хората….

Разказала й историята и царицата я предала на царя, който пък извадил колоната от двореца си и я предал на Изида с кораб.

Вариант на тая история имат и гърците, но там Изида е Деметра, подземното царство вече съществува, затова дъщерята на Деметра слиза там като отвлечена съпруга.

Как се почита Изида?

Изида е първата известна ни персонификация на богинята–майка.

Изида се почита и с храмове, и с фестивали. Храм на Изида е имало дори чак на Темза, в съвременен Лондон. Първожреците на Изида са обикновено жрици. Рядко са мъже. Те според поверието имат магическа власт над времето и стихиите.

Фестивалите й се провеждат с огън, най–често факли, символ на нейната светлина.

Има няколко дни на подготовка преди фестивала – жриците постят и спазват определени ритуали. Задачата им е инициация – сближаване с божеството, съединяване с него предварително, призоваването му.

На самият ритуал те четат молитви, а главната жрица се свързва с божеството, изпадайки в транс. Жрицата обикновено е и пророчица.

На фестивала се използват свещените музикални инструменти – систрум и менат. Систрумът е нещо като малка дамска версия на арфа, която обаче вместо струни (които са доста къси при мената) има жици, на които малки метални обкови предзвикват музикални звукове при  клатене. Менатът е подобен в принципа инструмент, който се носи и като огърлица.

Те се измиват с чиста вода, също и жриците.

При свещенодействието се кади и тамян.

Инструментите са свещени и не се ползват за забавление. Египтяните са вярвали, че някои неща от нашия свят могат да преминат в света на духовете. Такова е било виждането за ароматите, с кото са погребвали мъртвия. За систрума се вярва, че също отзвучава в този свят и дори вика съпруга й, Озирис.

За Изида може да бъде принесена и жертва, обикновено бял бик.

Добре е да споменем и египетските фестивали: „Сватбата на Изида с Озирис”, „Изида търси тялото на Озирис”, „Изида намира тялото на Озирис”, „Пир от светлината на Изида”, „Рожденният ден на Изида”. Сред тях няма такъв, който да е посветен на случката с детето в Гебал. Нормално, египтяните тачат и извеждат царете си от сина й Хор, не от първият й храненик.

Всички фестивали са в периода юли – декември. Фестивалите й обикновено са двойни; макар и посветени на нея, в тях се отделя място и за съпругът й – Озирис[6].

Произхода на самия култ не се знае, свързват го с градеца Бузирис, но има доста съмнения дали там му е произхода.

Какво е общото с нестинарските танци?

Били ли сте на нестинарски танци? Аз – няколко пъти. Ще ви напомня как стават нещата. По протокол.

По принцип се е играло в няколко села. Сега фестивалът там е отмрял, остава ни само село Българи. Датата се приема за 21 май.

Според нестинарите началото трябва да бъде на легендарна местност – Аязмото. В миналото е имало претенции за няколко и не е съвсем ясно за кое Аязмо става дума, но то значи „свещен извор” Ще е от значение на по–нататъшните ни изследвания.

За предпазване от стихии там се принася курбан – овен или бик, като се предпочитало да е бял.

Има и поверия, че преди на аязмото е идвал сам елен, който се е оставял да го принесат в жертва[7].

Съборът почва вън от селото, при извора, където ги чака главният нестинар, най–често нестинарка. Те са такива по призвание, врачуват, възприемани са като светици и често се предава от майка на дъщеря главното нестинарство.

Нестинарите пият вода от извора и мият иконите.

Главната нестинарка е постила и е кадила тамян в столнината – тяхното обиталище, на определени дни. При това тя от няколко дена е в едно свръхестествено състояние, позволяващо й да влезе в контакт със светока – свръхестествено същество, което закриля хората и им помага да врачуват. Там я посещават, покланят й се и палят свещи молители и питащи.  По време на танца тя се счита обладана от светока.

Тръгват, носейки икони на светците, най–често на св. Консантин и Елена, свети Пантелеймон и прочие. Понякога практикуват срещи на светците, в които дори ги „сбиват” и чупят иконите. Факт, който е трудно да се обясни[8].

Основният музикален инструмент е ударен – тъпан. Тъпаните за нестинарския танц се ползват само за него, висят по цяла година на стената. По правило.

Като стигнат до огъня, им се кади тамян. После започват да танцуват около огъня, да се молят и да призовават различни светии, които сякаш виждат.

Междувременно най–старият мъж им заравнява жаравата и я чисти от живия огън, оставя само светещи въглени. След което идва специфичният момент – „Прихващането”. Те го описват като обладаване, духът на светиите влиза в тях. Въртят се около и влизат в огъня[9]. Пресичат го и пак се връщат. Винаги бъркат с ръце в жаравата и дори пълнят с ръце съдинки с въгленчета. Огънят не ги изгаря, не оставя следи. Ако допрат дрехата си до него, се твърди, че тя не пламва. Дори има свидетелства, че главната нестинарка пускала в огъня бяла кърпа, която не горяла[10].

Над огъня са се пренасяли деца, но не малки деца, а бебета. За здраве. Днес това не се прави и вероятно много от обредите не се спазват, но така се е правело преди. Така е запомнен и запазен обреда.

За здраве казват… Дали е само за здраве?

А аз си пиша ли, пиша… Но съм безвъзвратно закъснял… Пиша си от… графомания? Закъснял съм с има–няма 40 години.

Последната истинска, наследствена нестинарка, баба Злата Даскалова, жената, която е врачувала, която е спазвала всички обреди, давала е опрощение и е лекувала и е била „свързана със светока” я няма. Не е оставила наследничка. В днешният забързан свят, жажда за пари и стремеж към големи градове никой не иска да се посвети на духовното и святото. Материалното смачква духовното.

Последната истинска нестинарка – баба Злата Даскалова през 1968 г. Снимка: Иван Бубалов Тъй умря една българска традиция, живяла може би повече от писаната история. Да, и днес има нестинари. Повечето от тях участват и в групи, които ще ви изпълнят китния обред в задния ви двор на барбекюто, срещу 50 лв.

Не го казвам, за да ги обидя. Но сами направете разликата. Вярно, причината не е в тях. А в нас.

Лотосите на Странджа

И още една тайна крие мистичната Странджа. Намиращата се в непосредствена близост до разгледаното място река Ропотамо има водни цветя, известни ни като бели водни лилии. Нашенско име, защото целият свят ги знае като бели лотоси.

Белите лотоси цъфтят в края на май. Всяка сутрин се разтварят, със слънцето. По принцип живеят в езера или блата, но тук по някаква причина са „избрали“ реката. Никъде в района в околните реки ги няма, нито във Велека, нито в близките реки на Турция. Сякаш са били изкуствено разселени в реката. И при това чисто бели. Дивите обикновено са по–дребни и шарени. При това се размножават предимно със семена, които плуват по течението на реките, не против него. Т.е. от околните водоеми (които не са много близки, мястото е сравнително безводно) те трудно биха навлезли през морето по течението във планинска река – защото макар и да има спокойни и блатисти местности, Ропотамо си е малка, изолирана планинска река. Не е Нил, нито Тигър или Яндзъ.

Не казвам че са нестинарките. Може и да са древна популация, но определено приличат на „вносни”. На „засадени”, а не диворасли. И са само там. Гордостта на Странджа.

Защо го казвам ли?

Какво знаете за култа на Изида? Знаете ли например това:

Белият лотос е цветето на Изида. Който отива при нея, й го носи. Тя е господарката на трона и лотоса. Виждате да й го носи Нефертари, Рамзес. Виждате го и врастнало в трона на Озирис и Изида с боговете от канопите на него.

На мъртвия се оставяли бели лотоси, за да ги подари на Изида. Всички, дори и боговете понякога й носят такива. Възможно, тъй като благородничките в Египет са й подражавали, оттам да идва обичаят на жените да се подаряват букети цветя. Със сигурност оттам идват белите рози и карамфили за мъртвия.

И така, в лицето на нестинарството откриваме една прастара традиция на поклонничество към Изида – великата майка. Но, макар че тя е обща с египетската, не трябва да се бърка с нея. Защото египтяните почитат Изида като майка на бог Хор – нейният непорочно заченат син, първият фараон. А ние я почитаме като кърмилница на тракийските царе, каквато е била докато е пътувала извън Египет – по времето, когато в земите египетски все още е нямало държава.

[1] Гебал е Библос, градът, който се свързва с книжнината и най–старото финикийско фонетично писмо.

[2] Дървовиден папрат, прочутият ливански кедър, най–търсеното корабно дърво в древността.

[3] Възможен източник на легендарния мотив за вграждането в строеж? Обърнете внимание: богът на растежа, един почти младоженец, е трагично вграден в колона в дворец и е придал на колоната божествена здравина, големина и устойчивост. Паралелът с типично бъларският мотив за вграждане в зид не е ли твърде близък?

[4] Обърнете внимание: Египет е в преддинастична фаза; управляват го космогонични – всеобщи – божества, първият му цар е синът на Изида (Исет) – Хор (Херу), който още не е роден и от когото фараоните си извеждат родословието. Преди него друг космогоничен „владетел” ще бъде Тот и отчасти – Сет. До времето на първия фараон според египетската традиция има още поне векове. А Гебал вече има официално държава.

[5] Спомнете си мита за Ахил и Тетида, и уязвимата му пета.

[6] Намек за двойният характер на патроните и на българскяи фестивал – Константин и Елена като „маска“ на Озирис и Изида.

[7] Древно такова поверие има в култа за Великата майка, еленът не се бои от хората, защото идва по нейната воля и отива пак при нея. Великата майка е безспорно проявена в Изида – най-старата й персонификация.

[8] Освен ако не го отнесем към легендата за Озирис, който след като е убит от брат си Сет и намерен от Изида, бива накълцан и разкъсан на парчета от брат си, който отново го намира, докато Изида търси магия да го съживи и при все това пак бива съживен. Подобно ритуално чупене е характерно и по нашите земи при орфиците – вратите на гробницата на Севт и тази в Мезек са ритуално счупени, а за самият Севт се твърди че е бил нарязан. Възможно е ако спекулираме и оттук да идва идеята за изображение на мъртвите в бюст без ръце или само глави.

[9] Като птици около стълб – пак спекулация.

[10] Като детска пелена? Малка спекулация  Всъщност не, точно такава е символиката на нестинарите. Бялата кърпа и ръцете в огъня…