Вчера беше официалното откриване на 13-ия София Филм Фест. По стечение на обстоятелствата имах покана за събитието. Облякох се изключително фестивално с пелерина, сребърни обици и фестивална чанта, която не побира нищо. Публиката, събрала се пред входа на НДК, издаваше признаци на фестивална еуфория, граничеща с истерията. Изключително много хора се бяха събрали между двете машини за пуканки, вероятно защото това е най-лесното място да се намериш с някого в тълпата. А самите пуканки подозрително миришеха на кебапчета. След като билетчетата ни бяха скъсани от крайно невежливи и нефестивални младежи, влязохме в Зала 1, където оркестър свиреше мелодията на фестивала на рипийт. Откриването започна с думи на шефа на НДК Христо Друмев, който обясняваше колко всички трябва да се радваме и колко е прекрасно всичко. В действителност обаче домакинът НДК сякаш работеше не за фестивала, а срещу него. Първо, по време на излъчването на филма, с който откриха фестивала – „Козелът“ – залата дискретно, но осезаемо кънтеше от нещо като чалга дискотека. И второ – и по-потресаващо – на излизане, след като ни посрещнаха стотици шуби (в първия момент помислих, че това е гардеробът за гостите на фестивала и подозрително много жени имат еднакви кожени палта), застанах пред едно огледало, за да си облека фестивалната пелерина. Един господин дойде до мен и каза „Заповядайте напред, нямате право“. В първия момент не го разбрах – „Нямам право какво?“. Нямам право да се оглеждам в огледалата! Казах му, че наемателите на щандчетата са можели да завъртят огледалата наобратно, за да не заблуждават хората, че могат да ги ползват, след което той започна да ми говори на ти, че не на мен, а на него ще му правят проблеми. Ясно… „Фестивална атмосфера“ и още как… Но да се върнем на откриването. Най-интересното от думите на Стефан Китанов беше, когато каза „Нека сега да видим клипа на 13-ия Международен София Филм Фест!“ И видяхме клипа на 12-ия Международен София Филм Фест – в тоалетната на НДК и пр, вероятно сте го виждали и по телевизията. Потресът ми обаче се удвои, когато след клипчето публиката започна да ръкопляска – на кое? На факта, че ни пробутват нещо отпреди една година? На актьорските умения на момичето, което може да е, а може и да не е Елен Колева? И за разкош Стефан Китанов отново се появи и каза – „Това беше премиерата на клипа на 13-ия София Филм Фест!“ (ръкопляскания) Премиера, значи… Явно аз не знам какво значи тази дума. Друга забавна част от думите на Китанов беше еуфоричното споделяне на факта, че в Зала 1, Люмиер и Дом на киното вече има Dolby Digital (бурни ръкопляскания). Малко по-късно, преди да започне „Козелът“, видяхме клипчето на Dolby Digital – знаете го, едни хора дрънкат с ключове, блъскат някакви капаци от кофи и идеята е да „усетим разликата“ или нещо такова. Смяхме се на глас. Това беше като да пуснеш софтуерните тестчета за звук пет по едно на вградените колонки на лаптопа си. Дочакахме филмът да почне все пак. И така – новият български филм „Козелът“. Накратко става дума за младеж на двайсет и няколко години, който притежава наследствен имот някъде в планината, където е скрито някакво тракийско съкровище. Пазителят на съкровището е един черен козел, който обаче изглежда иска младежът (Йона, впрочем) да го открие. Козарят Анани, самонастанил се на имота на Йона, също иска да открие съкровището, както и една циганка (чисто бялата актриса Любов Любчева, боядисана с оранжево), както и американка (Ема), която пее български народни песни в хор, и съпругът й Румбата – диригент на хора. Иначе симпатичната идея на филма, където се съчетават елементи на приключенски филм, на нещо като магически реализъм, любовна история… – е абсолютно съсипана в нелепи решения на сценаристите, сценографите, режисьора, монтажиста и актьорите. Повечето герои са някакви напълно измислени хора, които нямат минало и заради това и развитието им седи абсолютно нелогично и недостоверно. Анани в самото начало на филма разправя как го е страх от „тенеца“, как той го преследва и иска да го нарани, за разлика от духа на майка му, който е по-миролюбив, въпреки че – забележете! – той е заклал майка си в пиянско изстъпление. И този… изверг, да кажем, в последствие трябва да мине за малко откачен, но сърцат, добър, нормален човек. Или Йона – когото в началото Козелът преценява като добродушен човек, в последствие се оказва някакъв войнстващ националист на ръба на скинара, който мрази циганите (което не му пречи да спи с циганката без дори да се замисли) и гадните „туристи-терористи“, а след още трийсетина минути екранно време се променя дотолкова, че вече смята, че суичърът с карта на България и надпис „България на три морета“ е нещо срамно, един вид някакъв парцал, който трябва да се скрие или хвърли. Още по-нелепото е, че този 20 и няколко годишен човек, който в началото работи в някакъв оркестър някъде на морето и разказва, че е искал да се занимава с културен туризъм, не знае нито една дума английски! Нито една! Не „hi“, не „bye“, не „nature“, „dress“, нищо. (Явно обаче тоталната му липса на връзка с века, в който живее, не му пречи да направи снимка на американката с нейния мобилен телефон. Хм.) Ако героинята беше датчанка, унгарка, китайка – ок, дори ако беше британка със специфичен регионален изговор – добре, но тя е американка. Изглежда Йона никога не е гледал телевизия, не е стъпвал на кино, не е отварял вестник или списание, реално дори на е влизал в голям град. Изобщо тази липса на логика (освен липсата на информация „в кой век живеем“) граничи с подигравка с публиката. Филмът е изпълнен с нелепици, които не могат да заблудят и тригодишно дете. В един момент например Анани обяснява на американката и мъжа й, че колибата им е направена от консервни кутии от кучешка храна, оставени от някакви италиански туристи, които дошли с кучетата си. Оставям на страна въпроса кой ще си играе да реже и после да заварява доста малките кутии от кучешка храна, защото по-интересното е, че „колибата“ видимо е направена от тенекии от сирене, върху които – ! – са залепени изрязани правоъгълници от (гранулирана) храна за кучета Darling! (Явно авторите са разчитали никой от публиката да не гледа куче, нито впрочем да е влизал в магазин. Всъщност сигурно има такива хора, щом Йона е такъв…) Когато Румбата предлага Ема, Анани и циганката Иванка да сготвят агнешко, а Йона да реши коя манджа му харесва най-много и да награди победителя като му изпълни едно желание, се оказва, че в колата (впрочем твърде добре измита като се има предвид, че се катерят по планински пътища с нея) или в ремаркето (също толкова ново и чисто) американката и мъжът й имат освен газов котлон, тенджери и черпаци, също десетки подправки, включително бял пипер, както и портокали!, които Ема слага в агнешкото. Но когато идва време Йона да опита ястията, го прави с бяла пластмасова лъжичка. Комизмът на персонажа Анани още при първото му появяване е подчертан от факта, че перчемът му е боядисан в бяло-зелено-червено. Как и кога, и защо явно минават дни наред, а спреят не се отмива и не избелява – това няма никога да разберем. По всичко личи, че колибата на Йона е някъде високо по чукарите в планината, докато в един момент Ема – обидена и провокирана от Йона – не забелязва на не повече от 50-ина метра и явно малко по-нависоко от мястото, където се намират те, селска улица с къщи от едната страна, а по улицата – няколко възрастни селянки, които пеят народни песни. Видение ли е това, визион ли, мираж… Подигравка е и това, че една шега („Който е бил с циганка, огънят му винаги ще се запали, а който не е пипал циганка, само ще му дими в лицето“) беше повторена точно пет пъти – изглежда екипът силно подценява зрителите си и им дава достатъчно време да я схванат, макар че хората се засмяха още на първия път. Любим момент за мен си остава този, в който след като „се сближават“ (хехе) с Йона, Ема трябва спешно да отиде да спасява мъжа си, докато Йона остава. Идеята е да се използва т.нар. dolly zoom, ефект, който аз много харесвам, макар че изглежда в киното вече го смятат за клише. Накратко камерата се приближава или отдалечава от обекта върху количка (dolly, или фарт на български) и се създава впечатлението, че фонът се отдалечава или респективно се приближава. (Аз винаги свързвам този ефект с епизода на Мистър Бийн със стридите.) Идеята е чудесна, докато изпълнението буквално ме събори от смях. Цялата плавност, която всъщност е в основата на ефекта, си беше отишла за сметка на серия резки движения, които напомняха ефекта от блица в дискотеката. Продължителен кадър, насечен, нелеп и на всичкото отгоре Ема не издържа, връща се, прегръща Йона, тръгва отново, отдалечава се – и айде пак! – същият dolly zoom втори път! За финал – явно открили съкровището, Йона и циганката са отворили музей, в който показват тракийските… неща. Чуваме звук от звънене по Скайп, Йона оставя туристите на Иванка, взима си лаптопа Sony Vaio (наблегнато е няколко пъти, да не би някой да не види), качва се на скалите, където има невероятно добра интернет връзка, за да си говори с Ема – тя на български, той на английски. (ръкопляскания и разчувствани възклицания). Плюс ужасни субтитри (преводът според финалните надписи е дело на четирима души), плюс – но това вече е проблем на Зала 1, а не на филма, защото същото видяхме и на прожекцията на „Да бъдеш Джейн Остин“ – тотална липса на фокус в едрите планове. След прожекцията режисьорът Георги Дюлгеров представя част от колектива. Лично аз ръкоплясках най-силно на момчето и момичето, които са отговаряли за козлите. Но Иван Бърнев беше аплодиран сякаш е минимум Джони Деп.
Дали след толкова писане бих могла да кажа „Без коментар!“? Май не… Благодаря ви за вниманието.
P.S. http://www.kozelat.com/
