ное
24
2009
Продължаваме с разходката из Йонийските острови на Гърция. Бяхме за малко в Корфу вече, после видяхме Парга, а днес — тръгваме към Лефкада. Приятно четене:
Йонийските острови:
Част 3
Лефкада
Тази вечер след вечерята се разговорих с една приятна английска двойка, която почиваше в хотела. На външен вид правеха веднага впечатление, защото той беше висок, даже направо дълъг, с шарен и като дебела четка мустак (приличаше ми по-скоро на германец), а тя — ситна като детенце до него и с много типичен вид на англичанка. Та, Том и Джени (или Крачун и Малчо, както си ги бях кръстила; или може би Том и Джери? били не за пръв път тук и познавали островите. Те ме „светнаха“, че на Пакси и Антипакси, това са двата острова, които се виждат от крепостта и са най-близо до Парга, нямало нищо интересно, освен сравнително дивите плажове. Значи, ако целта ми е да се пека на почти робинзонов плаж — О’К, но ако искам да видя по-големите острови, да си обирам крушите, щото просто няма да ми стигне времето (имам 12 дена от старта до финала).
Но преди да продължа, да поясня нещо. Понеже съм си шантава на тема снимки, фотоапаратът ми стои постоянно в бойна готовност. Мерна ли нещо, просто се пресягам и — щрак, пък каквото стане; разчитам на оптичния му стабилизатор. Т. е. ще видите снимки, на които вероятно ще си личи, че са снимани по време на движение (често и изчекнати под ъгъл).
Пътешествието продължава — следва остров Лефкада.
80-те км до там се движат почти все покрай брега. Отначало по хълмове, откъдето виждаш чудни гледки. Ако гледаш бързо, разбира се, щото и напред, и встрани, и нали … После се спуска на равното, покрай дъъълги, самотни плажове. Ако човек има достатъчно време, спокойно може да си прави отбивки тук-там и да полягва на слънце.
Точно преди да влезе в град Превеза, който се пада вляво, пътят се разделя и този, който е за Лефкада кривва надясно и се мушва в един тунел, дълъг около 5 км, от които 1600 м са… под морето.
После минава буквално между пистата на летището и залива Превеза и след има-няма петнайсетина километра, вляво се появява внушителната на времето си крепост „Агия Магура“, построена през 1300 г. от франките, за да защитят острова от пиратите. Малко се зачудвам какво са търсели точно франките там, но неведоми са пътищата божии — историята го казва.
На пътя табелка: Лефкада.
Драгите гърци си му викат и Лефкас. Той е четвърти по големина от Йонийските острови и като някоя планета съща си има сателитчета: Меганиси, Каламос, Кастос, Тилия, Скорпиди, Петалу, Скорпиос, Китрос и Мадури — таман девет бройки. Ей, хора, това, последното, не съм го кръстила аз
А на следващата снимка така изглежда откъм Лефкада най-известният му „сателит“ — Скорпиос..
Защото той е частния остров на всеизвестния Аристотел Онасис. Освен, че бил бизнесмен, корабен магнат, милиардер и въобще един от най-богатите хора на 20-ти век, за него официално се знае, че още докато бил женен, имал дългогодишна жежка връзка с оперната дива Мария Калас, а клюкината е, че тя дори му родила по някое време син, но за жалост, бебето починало няколко часа по-късно. Дали това е вярно или не, май никой със сигурност не знае. Но е сигурно, че после вместо за Калас, Онасис се оженил за Жаклин Кенеди, вдовицата на Джон Кенеди. Обаче, уви, „богатите също плачат“ — от най-първия си брак човекът имал една дъщеря и един любим син, който в разцвета на младостта си загинал при самолетна катастрофа. Бащата се сринал душевно и физически и след 3—4 години починал в Париж. Погребали го на неговия си Скорпиос, до гроба на сина му.
Въздъхвам: Царство му небесно!… Със здраве да си харчи наследството внучката му Атина, а аз да хуквам из Лефкада.
Значи, острова е буквално на един хвърлей от голямата земя. От нея го дели само един канал, който на места е широк само двайсетина метра. Ама над канала комшиите са си построили мост и така Лефкада е единственият остров, който има и сухоземна връзка с континента.
Преминавайки моста, за „добре дошъл“ се бухваш на един малък площад, пълен с пищни палми и зокуми в „столицата“ със същото име, която има около десетина хиляди жители.
После има два варианта — да продължиш с возилото надясно, между сгради и някакъв тесен канал или наляво, покрай канала с яхтеното пристанище, до което има голям паркинг, там е и автогарата. Поради избора на втория вариант, не знам докъде води първия.
След две големи земетресения, през 1948-ма и през 1953-та год., които унищожили по-голямата част от всичко, вдигнато от човешка ръка на острова, и въобще на всички Йонийски острови, градът бил напълно възобновен, но в уникалната архитектура включили нов елемент — къщите пак са дървени и типични, но са покрити с метални плоскости /ламарини?/ и са оцветени в най-различни цветове.
Освен това, сградите били застроени много близо една до друга, на места буквално на една ръка разстояние, за да се подпират може би, ако/когато земята пак се разклати по-силно.
Най-широки са двете улици /3—4 или 5 метра/, едната някой си „Ангело..“, другата пък „Димитриу..“ еди-кой си, които обикалят града отдясно и отляво все покрай водата, и „Йоану Мела стрийт“, която пресича града почти по средата и, която е един вид търговска, защото по нея са съсредоточени магазини и заведения. Още нещо характерно за последната е, че доста от сградите са с аркади. Всякакви, за каквито се сетиш. А на всяко площадче има по няколко заведения и разбира се, сергии и магазинчета за сувенири и какво ли още не.
Може да се каже, че макар и мъничък,
гр. Лефкада е и културен център, тъй като си има даже няколко музея.
На първо място — Археологическия, в който са събрани разни древни находки, изкопани на острова. Има си и Фолклорен музей. Но за мен лично представляваше интерес Музеят на грамофона. Намира са на главния площад на най-старата част от града. Това е малък, частен музей, открит през 1980-та год. Има неголяма, но поне за мен, забавна колекция от стари фонографи, грамофони, радиоапарати и музикални инструменти. И още разни джунджурийки, като стари вестници, стари пощенски картички, стари пищови и шпаги, парченца от бижута и монети. Изобщо — истинско съкровище за някое хлапе от преди ерата на компютъра. Пък и за татко му вероятно, нали се знае, че мъжете са просто по-големшки деца…
А това, което обединява тези забавни вехторийки е, че всичките са били в действие между 1880-1950-та год…. Крилата фраза „Времето тече и всичко се променя“ не беше ли на древните гърци?… Колко е входа ли? Не знам. Когато за пръв път зададох този въпрос на лелката, която надникна отвътре, тя само махна подканващо с ръка „яла, яла“ /това ще рече „ела, ела„/. Жената даже се пробва да ми обясни нещо по колекцията, но аз разбирам гръцки, колкото тя български. С жест й показах, да не се хаби, но „но фото“ си беше ясно. Накрая пак запитах за входа, всъщност, „фрии“ ли е или? Отговора й звучеше така: „фромйорхарц“ с абсолютно гръцко произношение. К’во?… К’о речи?… Чак на третото повтаряне, придружено с жест за тупкащо сърце, зацепих, че май трябва да означава „колкото ти е на сърце“. А сега! Ами, като коскоджа ми ти Лувър, фрашкан с какви ли не драгоценности от хилядолетия, иска само 8,5 евро, а Бритиш мюзиъм и Албърт и Виктория, с подобни богатства, пък не ти вземат ни стотинка, за да гледаш и цъкаш на воля, колко сега да й оставя на тая кирия? А тя ми се усмихва насреща и небрежно показва накипрена порцеланова кутийка, дето явно има функция на касичка. Ееми, дръннах 2×1 евро. За някакви си 15—20 мин. вътре, но от мен да мине, нали ми беше забавно.
Та така, след около 2 часа скитане и снимане из градчето, много сериозно се заоглеждах за тоалетна, ама няма и няма. Бре!… Значи влиза в сила варианта, използван успешно и друг път. Харесах си едно кафене, което ставаше за „три в едно“ — тоалетна, кафе или нещо друго, кратка почивка. Поръчах само един малък сладолед /1,5 евро/ и с недвусмислен жест показах на човека вратата с „00“, а той кимна с разбиране; не знам какво каза на гръцки, но си го преведох като „отивай, отивай, аз ще ти сервирам“. Връщам се след минутка, той ми посочи с очи масичката с най-стратегическата позиция на тротоара. Там ме чакаше моя „малък“ сладолед, който имаше вид на голяма българска мелба. Хвърлям един въпросително-удивителен поглед към чичо грък, а той клати глава „о’кей, о’кей“… Е, щом пък казваш… Хубаво де, ами ако си бях поръчала голям сладолед?
На две крачки от кафенето имаше едно стааро-старо на вид и много изоставено изглеждащо църкве ли, що ли какво беше? Сигурно на табелата пише нещо за него, ама тия гръцки букви хич не им разбирам.
И докато си изям сладоледа и се напочивам, от стратегическата си позиция се нагледах на изредко минаващите /беше неделя/. Само чужденците се спираха, пробваха се да четат, снимаха и продължаваха. Минаха две бабки — бъбрейки си нещо, мимоходом се прекръстиха… Няколкото младежи, които на 3—4 пъти изфучаха с моторетки, явно се забавляваха да дразнят по-възрастните с вида и поведението си.
От единия до другия край на острова се минава по два пътя. Западният е през по-високата част на планината, а източният — през малко по-ниските хълмове и е дълъг трийсетина километра.
15:00 е: старт.
Целта е градчето Василики, откъде в 16:45 тръгва ферибота за Кефалония.
Прецепвайки острова по дължина, установявам за пореден път, че онзи пътеводител не лъже.
Остров Лефкада е много зелен и планински, брегът му е нагърчен от заливчета с райски плажчета, морето е тюркоазено. Пътеводителят, от който почерпих предварителната информация твърдеше още, че островът привлича много туристи с дивата си и неподправена красота. А аз казвам — така е. Същият пътеводител казва и че Лефкада е родно място на няколко световно известни личности, ама за които аз, признавам си, не съм чувала. Това са сопраното Агнес Балца, писателят Ангелос Сикилианос, някой си Патрик Лефкадио, който повече бил известен като Якумо Коизуми /това нещо на японски ми удря, но не се зачетох в подробностите/ и поетът Аристотелис Валаоритис. Ако пък някой се интересува от водни спортове, пак този пътеводител казва, че имало отлични условия. Аз наистина видях страшно много яхти из заливчетата.
Около 40 минутки по-късно
Василики
грейна пред мен с преобладаващо бели къщи. Имаше време до ферибота, затова грабнах фотоапарата и се шмугнах из уличките. Какво да кажа — ами, то нашето Приморско е по-голямо! Но, съжалявам, Приморско, ако трябва да избирам, ще предпочета Василики. Ето 1—2 кадро от там.
И не ме упреквайте в липса на патриотизъм, моля ви. Всъщност, ей тук съм качила малко снимки:
http://iaia.snimka.bg/travel/lefkada-yioniyiski-ostrovi.441564
Автор и снимки: Вили
Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!
Tags: Василики, Гърция, Йонийски острови, Кефалония, Лефкада, музей на грамофона, остров Лефкада, остров Скорпиос
