Вижте покъртителната изповед на баба Мария, която разплака цяла България!

2
209
Добави коментар
slavchev
slavchev

loading…

Помните ли как някога чакахме с нетърпение да ни закарат при баба и дядо?

Как ни се радваха те, когато минем през портата на селската къща. Как сутрин баба ни будеше с топли мекици, а дядо с радиоточката. Как прикриваха белите ни и никога не ни издаваха на нашите. Как се опитваха да се правят на строги, но как след „тежките“ думи избухваха в плач и ни прегръщаха силно. Как ни разказваха за тяхната младост, за родителите ни, какви деца са били те… Да, това бяха нашите баби и дядовци! За нас те бяха също толкова важни колкото мама и татко.

А, днес, когато вече сме големи, замисляли ли сте се какви баби и дядовци ще бъдем ние?

Ще познаваме ли изобщо внуците си или ще ги гледаме само по скайп и ще получаваме картички за Коледа от някоя далечна държава? То вече се случва! Случва се с нашите родители, на които им беше отнета най-голямото щастие – да се радват на внуци. Внуците или все не се появяват на бял свят, защото децата на по 30+ още се борят с живота, а за дом все не смогват да заделят, или не ги познават, защото са родени някъде на майната си.

Искаме да ви покажем разтърсващата история на баба Мария, адресирана до българските управляващи, която ни разплака. Те може и да не го прочетат никога, но ние няма да спираме да им го изпращаме!

„Аз не обичам баби!“, заявява откровено Мила, моето сладко момиченце. Тя иска да се върна в стаята си. Не иска да среша дългата й косичка, не иска да играем. Мръщи се и иска гледачката Милена и мама вместо мен. Питам я защо. Дали, защото бабите са вече стари и не са красиви като мама? Кима с глава. Дали не е, защото те са лоши? Отново кима с глава. Казвам, че всички жени всеки ден остаряват по малко. Това не може да се промени. Казвам също че не съм лоша, че съм нейната баба и много я обичам. Но искам тя да стане добро и мило момиче, затова искам да помогна на мама да я научим как е правилно да се държи. Защото така съм научила мама на много неща, а сега трябва да науча и Мила. Гледа ме с недоверие. Питам я дали се страхува от мен. Кима с глава. Не знае защо се страхува и решава да даде следното обяснение: „Гледах едно филмче, в което на едно парти бабата беше лошата“.

Разбира се, аз подозирам защо малко се страхува. Изисквам да се храни съвсем сама, да не вика и да не играе докато е на масата, да изяжда всичко, което е в чинията й, да не иска подарък всеки път, щом е с нас в магазина, да не капризничи за това, за онова… списъкът е много дълъг. Казвам „добре“ и се оттеглям в стаята си. Неочаквано за мен самата очите ми се насълзяват. Тези деца нямат нужда от мен. Плача. Пакетът с носни кърпички до мен бързо се стопява. Не мога да спра сълзите си.

Накрая проумявам постепенно истината. Тези деца наново се запознават с мен след дълги периоди. За 1, 2, най-много за 3 месеца ме забравят напълно. За тях мама и тате са всичко, което имат. Периодично се появявам в живота им и отвличам вниманието на мама и тате, а това внимание преди моето идване е принадлежало единствено и изцяло само на тях. Чувстват се пренебрегнати, дори фрустрирани заради тази натрапница „баба“. Къде зациклят нещата и се прекъсва естествения ход на нещата, в случая отношенията баби, дядовци – внуци?

Та ние не се познаваме взаимно. Всяка неделя получавам по скайп рапорт за това как е минала седмицата. Изпращат ми снимки и видеоклипове – да ги гледам когато ми домъчнее. Като дресирани кученца изпълняват предварително дадените им наставления когато говорим по скайпа. „Спри да играеш, когато баба и дядо искат да те видят!”, „После ще си догледаш филмчето, ела да те видят”.

– Здравей, бабо!
Неохотно отговарят на зададените им въпроси.
– Довиждане, бабо!
„Махни с ръка!“, „Дай целувка!“
Комуникацията приключва. Жива трагедия!

Е, Господа Управници? Как ни подредихте само, г-да Станишев, Първанов, Борисов, Плевнелиев и сие!

Не ви пожелавам това да ви се случи. Но вие го пожелахте на мен. И на повече от милион хора на възраст над 45 и 50 години. Позволявам си да говоря от тяхно име. Защо нашите внуци не са в България? Идват за малко, летят насам-натам по разни дестинации 2 пъти в годината най-много. Нашите малки внучета не желаят да останат в България за дълго, камо ли за постоянно. Ходещите на училище наши деца, по подразбиране първи по успех, също не желаят да се върнат. Учещите извън страната наши внуци-студенти се чудят как да придобият някакъв статут и да си намерят работа. Техните майки и татковци също не желаят да се върнат за постоянно в страната, която вие управлявате. Всички извън България не желаят да ви бъдат подвластни. Тези в България, видя се, също не ви искат.

Страната затъва в мизерия и духовна нищета, липсват елементарни условия за живот.

Можехме да дадем много на децата и внуците си, имаме какво да ги научим и искаме да ги научим. Но те не знаят какво е баба и дядо. Понякога не искат да ги познават, толкова е трудно да гледаш нещастни хора! Внуците ни забравят, вероятно и децата ни с времето ще стават все по-далечни и резервирани.
Какви социални мерки ще предприемете сега?

1. Да отидем при децата си с мизерните пенсии от 100, 200, 300 до 400 лева, които ни отредихте? Да се изтропосаме в техните домове, да им объркаме живота и да легнем на ръцете им – преди да сме станали за „гледане“?

2. Да пътуваме през месец-два с купени от децата ни билети – за да им дадем по едно рамо за гледане на децата?

3. Да забравим собствените си деца и внуци и да се прехранваме с картофите и доматите от градината (ако имаме щастието да имаме такава). Да стоим по пейките пред рушащите се блокове и да гледаме от столчета по балконите? В очакване на инфаркт или инсулт. От недояждане, нездравословно хранене, тормоз от страна на вашите фирми?

Кое от всичките тези?

А защо не заминете вие някъде на майната си с вашите дъщери и синове – готованковци, дрогирани, престъпници? Измитайте се преди още тук, на тази земя, да сте получили възмездието си! За геноцид над българския народ, за затриването му от картата на света.

Автор: Мария Василева
Източник: http://psyy.wordpress.com/

П.С. Драги, управляващи (и бивши, и настоящи, и бъдещи), поне веднъж замислихте ли се какво е за един човек да очаква раждането на първия си внук по телефона? Замислихте ли се какво е да не познаваш внуците си и те да не познават теб? Замислихте ли се, че докато превръщате младите в емигранти лишавате не сам тях от миналото им, но и родителите им от тяхното бъдеще? Ако не сте, то сега е моментът да го направите, защото, драги управляващи, дори и вашите деца вече ги няма в България, а внуците ви няма да пращат картички за Коледа, защото от телевизора ще знаят, че сте само едни страшилища!