Някои слепи хора имат умението да използват ехото от езика си или от щракане с пръсти, за да разпознават обекти в далечина и така използват ехолокацията като заместител на зрението. Изследване, проведено от д-р Мел Гуудейл от университета в западно Онтарио (Канада), показва, че ехолокацията при слепите е абсолютен сензорен заместител и че експертите в този вид ориентиране включват области в мозъка, които обикновено се свързват със зрителното възприятие. Резултатите са изложени на деветата ежегодна среща на канадските невролози на 24 май 2015 във Ванкувър, Британска Колумбия, пише medicalxpress.
„Експериментите ни показват, че ехолокацията не е просто инструмент, който помага на хората със зрителни проблеми да не се блъскат в предмети, а може да е ефективен заместител на зрението, като позволява на слепите да разпознават форми, размер и свойствата на материали и обекти“, казва Гуудейл.
Информацията, получена от слуховите подсказки, се кодира в различни региони на мозъка, също както свойствата на определен обект (размер, маса, консистенция, структура), които се преценяват от визуалните подсказки. Всъщност много от областите на мозъка, които се използват за зрително преценяване на обекти, са намесени при преценяване чрез ехолокация.
Да се разбере какъв е обектът и от какво е направен е също толкова важно колкото да се разберат формата и размера му. В първоначалните проучвания др. Гуудейл изследвал как ехолокаторите идентифицират формата и дистанцията, а в най-скорошните си изследвал как разбират от какъв материал е направен обекта.
„Забележително е, но слепите експерти по ехолокация могат да кажат дали нещо е меко или твърдо, гъсто или не, само по звука от ехото, което се отразява от обекта“, отбелязва Гуудейл.
Зрящите хора използват визуални подсказки, за да получат информация за структурата на обектите, например блясък на метал или косми от козина, но ехолокаторите трябва да се уповават на звукови подсказки, които са резултат от ехото на техните щракания. За да разберат как мозъците на ехолокаторите обработват тези подсказки, учените записали ехотата, които се получават от щракане при различни материали (одеяло, изкуствени листа и дъска за писане) и наблюдавали отговорите на мозъците на зрящи хора, на слепи ехолокатори и на слепи хора, които не могат да използват ехолокация. За да разберат точно кои региони се включват, изследователите използвали напреднала технология за визуализация, наречена функционален магнитен резонанс.
Експериментите показали, че при сигнали, свързани с материята на обекта, при ехолокаторите се включва област на мозъка, наречена парахипокампусен кортекс, която не заработва при зрящите или при незрящи, които не могат да използват ехолокация. При зрящите хора тази област на мозъка се асоциира с визуалното възприятие на обстановката.
Интересното е, че други проучвания в лабораторията на др. Гуудейл, са показали, че ехолокаторите могат да си създават и илюзии, например илюзията за пропорцията между размер и маса – възприятието за тежестта на един обект е повлияно от размера му. Ако два обекта с еднаква маса бъдат представени на зрящ човек и на незрящ ехолокатор и двамата ще си помислят, че по-малкият обект е по-тежък, когато го дърпат с връв, закачена на макара. Смята се, че тази илюзия се базира на когнитивните очаквания. Фактът, че тя не присъства при незрящи, които не могат да използват ехолокация, показва, че този метод е ефективен сензорен заместител на зрението.
Ехолокацията може да бъде използвана като алтернатива на зрението, като позволява на незрящите да идентифицират обекти на голяма дистанция, които не могат да бъдат докоснати. Всъщност някои ехолокатори са толкова напреднали, че са способни да карат колело, или да вкарат топка в баскетболен кош.
