ГРИМ И ПУДРА
От близо месец по БНТ върви възхвална рубрика за юбилея на телевизията. Познати лица от близкото и далечното минало се изреждат на екрана, за да ни разказват умилителни спомени от кухнята на телепроизводството. Толкова умилителни и положителни, че един млад зрител ще си помисли: всичко в миналите години е било идеално, а не идеологическо, правдиво, а не партийно, реалистично, а не пропагандно…
А то на моменти си беше направо пропаГАДНО, особено когато говорителят чичко Филипов се явеше на екрана и с часове четеше доклади от партийни конгреси, документи от пленуми и решения на ЦК и политбюро. Тогавашните редактори от днешния нюзрум (не мислете, че по онова време е имало нюзрум) не смееха да редактират партийните документи и да ги представят в резюме – да не би случайно да изпуснат „най-важното“, „същността“ на партийната правда.
Такава телевизия, която изчита в централните си новини докладите от първата до последната буква, в ония години освен нашата бе само съветската… Е, и севернокорейската. През 1988, когато бяхме в КНДР, с колегата Румен Белчев видяхме с очите си как говорителката на телевизията в Пхенян чете денонощно нещо много важно – когато и да пуснеш телевизора в хотела, тя все е на екрана и не спира да прелиства лист по лист… Брей, не се ли уморява тая жена! – чудехме се. Бе доста по-издържлива от чичко Филипов. А може би жените-говорителки да са били няколко и да са се редували на смени? – знае ли човек и може ли различи няколко корейки една от друга, особено когато са намазани с много грим и пудра.
Сигурно и чичко Филипов е отнесъл по лицето си доста грим и пудра, за да не се поти от часовете седене под светлината на прожекторите в студиото. Да не заекне, да не запецне от напрежението, да не направи лапсус при четенето… Че тогава за един виц хората отиваха някъде, откъдето не се връщаха, а пък за някоя грешка в доклад – кой знае къде щяха да идат.
Доста време телевизията ни имаше само една програма и щом се завъртеше кълбото на „По света и у нас”, а говорителят почнеше да чете Живков доклад, зрителят веднага спираше телевизора. Пък в петък изобщо не го пускаше – тогава (сигурно по височайше партийно нареждане от Москва) беше ден за съветска телевизия. Вероятно за да ни подготвят за бъдещи граждани на една бъдеща 16-а съветска република. Както по-късно научихме – и това било решено на някакъв пленум, но решението не ни го четоха по телевизията, а го засекретиха като държавна тайна.
Граучо Маркс казва: „Телевизията е могъщо образователно средство! Щом пусна телевизора, веднага го спирам и си отварям една книга!“
В този смисъл БНТ в ония години бе могъщо образователно средство, доста стойностни книги прочетохме, защото нямаше какво да гледаме на екрана. Някои, които имаха антени за югославска телевизия, четяха по-малко, тъй като гледаха американски филми от ТВ-Белград. Там те видяха и кацането на кораба „Аполо“ на Луната през 1969, нещо, което БНТ ни спести тогава, та и досега някои българи (активни потребители на Фейсбук) се съмняват дали изобщо човешки крак е стъпил сред лунните кратери…
На екрана на телевизията ни имаше и комични моменти, но не в новогодишните програми на Хачо Бояджиев. По-комично от Калоянчев и Парцалев се представи младият Иван Славков в първото си явяване на екран. Тогава той беше кореспондент на нещо си в Лондон – пост, подходящ за зет на Първия.
Славков бе поканен в някакво публицистично предаване, за да ни обясни английската политика. Появи се красив, с коса, покриваща ушите, и буйни бакенбарди – нещо, забранено за други лица на екрана. Бе в бяло поло и тъмен блейзер с лъскави копчета – истински английски денди от края на 60-те. Кръстоса небрежно крак връз крак и започна нахакано: „Лейбъристите… консерваторите… лейбъристите… вигите… торите…“
И само след две изречения така се забърка сред лейбъристи и консерватори, че неочаквано млъкна… Загуби дар слово и не можа да го намери. Само успя да измънка: „Прекратете предаването!“… Но как да го прекратят? Това бе толкова неочаквано за режисьори и оператори, че те не можаха да реагират … И няколко минути, докато пуснат заставка, обърканото лице на Иван Славков седя на екрана, а по него се стичаха вадички пот въпреки обилната пудра и грим…
По-късно същият Иван Славков получи от тъста си подарък – цялата телевизия. Освен директор, стана и сценарист на документални поредици във възхвала на Правешкия социализъм – „По хълмовете на времето“, „1300 и 35 от тях“ и прочие бози – този път подарък от зетя за тъста. Филмите от тези поредици ги правеха студенти от факултета по журналистика, а директорът Славков прибираше хонорарите – баснословни суми в ония години.
Директорите след него продължиха започнатото – през пръстите им и в годините на прехода изтече доста пара… Та чак до последния генерален, който, казват, оставил телевизията с милиони левове загуби, почти във фалит.
За 60 години по БНТ сме видели какво ли не, но нито една ревизия на някое телевизионно ръководство. И последният случай сигурно ще се замаже по телевизионерски – с много грим и пудра.
Та се пита човек: имаше ли нужда телевизията да представя своята история в рубриката „БНТ на 60“ чак толкова гримирана и напудрена?
Михал Мишковед
Преписал:
АПОСТОЛ АПОСТОЛОВ, Esq.
