Как българските леви интелигенти станаха братовчеди на нацистките
Клаус Ман – син на Томас Ман и племенник на Хайнрих Ман, е сред първите германски артистични интелектуалци, които осъзнават антихуманната природа на националсоциализма още при появата му; неслучайно той става първият може би германски писател, който остро критикува режима на Хитлер. Роден през 1906 г., едва 27-годишен, той емигрира и сам завършва живота си на 43 години.
В емиграция Клаус Ман създава голяма част от своето творчество на английски език (първоначално пише на немски, но дава творбите си за превод, след което ги публикува). Класическият му роман „Мефистофел“ обаче е написан и публикуван на немски език. Творбата излиза през 1936 г. в Амстердам и е приета добре преди всичко в емигрантските германски кръгове.
Съдбата на това литературно произведение е драматична, показателна за епохата и много поучителна и до ден днешен,
особено заради актуалността на темата
Името на Клаус Ман е сред дебело зачеркнатите в нацистка Германия. Деятелността му на антинацист много наподобява дейността на българския писател емигрант и дисидент Георги Марков, изобличаващ изключително талантливо и въздействащо комунистическия режим в България. Но дори нацисткият режим не си позволява да прати наемен убиец да ликвидира своя интелектуален враг, както направи комунистическият в България, въпреки че „Клаус Ман се превръща в централна фигура на антинацистката емигрантска литература и несъмнено успява – както иронично е отбелязано в романа „Повратната точка“, – с порядъчни усилия да ходи по нервите на господата от Третия райх. Големият му проект, изданието „Ди замлунг“, обявено като месечно литературно списание под патронажа на Андре Жид, Олдъс Хъксли, Хайнрих Ман, с издател Клаус Ман, се профилира като най-значителния интелектуален форум на противниците на нацисткия режим и осезаемо успява да урони престижа на Третия райх пред света“. Факт, който кара господата от райха да излеят негодуванието си срещу списанието по следния начин: „В Амстердам излиза понастоящем най-гнусната емигрантска листовка – „Ди замлунг“. За негов издател се пише издънката на г-н Томас Ман – Клаус Ман; този съмнителен полуевреин хвърля гадни злостни нападки срещу днешна Германия и пророкува скорошно падане на правителството.“ (Бисерка Рачева, Литернет).
Главният герой в романа – актьорът
Хендрик Хофген – има за прототип реалния немски актьор Густав Грюндгенс, който прави своята забележителна кариера още във Ваймарската република, продължава я успешно по времето на нацизма с личното покровителство на Херман Гьоринг и дори след падането на Третия райх, бидейки директор на Дюселдорфския театър до 1949 г. И чак до 60-те години на 20. век е водеща театрална звезда! Това обяснява отчасти защо романът на Клаус Ман е издаден повторно на немски език едва през…. 1981 г. (Едва след колосалния успех в цял свят на едноименния филм). Според самия Клаус Ман една заблуда е попречила на по-големия и навременен успех на неговия роман: главният герой в произведението му не е просто копие на своя прототип, а е събирателен образ на епохата от чертите на различни интелектуалци, каквито има и до днес и които продават душата си на дявола в името на своята кариера или най-малкото – на своето лично егоистично спокойствие. В този смисъл Мефисто дори не е само германски национален тип – той е общочовешки тип, какъвто наспорил Бог навсякъде по света и
особено много в комунистическите и поскомунистическите страни
През 1966 г. се случва нещо, подобно на присъдата срещу стихосбирката „Цветя на злото“ от Шарл Бодлер: романът „Мефистофел“ е заклеймен във Федерална република Германия като „невярна картина на театралния живот“ и със съдебно решение се изисква неговата забрана! Присъдата не е отменена и до днес, за сведение на всички „посрещачи“.
Откъсът от романа, който съм преснимал за по-голяма нагледност, е по изданието на „Мефистофел“ от 1982 г. на изд. „Народна култура“ и представлява финала на романа. Веднага ще направи впечатление на всички, които са гледали филма „Мефисто“ („Оскар“ за най-добър чуждезичен филм) на Ищван Сабо с Клаус Мария Брандауер в главната роля, че финалът на филма е съвсем различен. Всеки си спомня гротескната сцена на огромния празен стадион (предназначен освен за спортни състезания, и за масови политически и дори „културни“ прояви), а в средата на игрището – великият, прехвален, глезен от нацистката власт и сам той превърнал се във властник Хендрик, който трябва не само да изрази възторга си от това модерно съоръжение пред „началството“, но и да изпробва неговата акустика.
Осветен, заслепен, унизен и засрамен от всички страни от мощните прожектори, Хендрик се гърчи като настъпен червей под ехидните погледи на нацисткия властник. Властник, който твърде добре знае какво представлява „героят“ и затова за пореден път му демонстрира, че просто го използва за своите пропагандни цели, гъделичкайки самолюбието, маниакалността и кариеризма му. Проумял в цялата му яснота жалкото си положение, актьорът сякаш изиграва и последната си – вече напълно негова и лична – роля, провиквайки се в трето лице мн. ч. към своите господари:
– Какво искат от мен? Защо ме преследват? Защо са толкова жестоки? Та аз съм само един обикновен актьор!
Какво да се добави към този финал?
Може би само това, че мнозина леви антилектуалци днес безпощадно точно се разпознават в него… И не защото правят някаква кариера, а заради отношението им към основните проблеми на времето, което обслужва само и единствено същите мракобесни сили, които действаха по времето на комунизма и които и днес са същите.
Точно така може да се квалифицират последните действия и бездействия на очевидно проруския (със съветски привкус) в мнозинството си български ПЕН–център, който под благовидния предлог за свобода на словото и мисълта отказва за пореден път да приеме протестна декларация по повод анексията на украинския полуостров Крим от милитаристичната руска държава и нейното войнолюбиво политическо и военно ръководство.
Така ПЕН-центърът на България се превръща в част от хибридната война, която Кремъл води срещу България – страна, член на ЕС и НАТО, които са дали и препотвърждавали многократно своята оценка за действията на Путинска Русия.
