Откъс от непубликувания роман “Животът е смешен” | Public Republic

9
Добави коментар

Екатерина Григорова

Снимка: Владимир Николаев

Можеше да има и други начини да започне да пише. Много пъти си е представяла как става това. На морето (може би Ахтопол), сред жълтите полета в Становище или пък някъде из Цикладите.

Във всички тези случаи общото е това, че усеща тялото си безплътно, а дъха някак изострен – като въжето, което опъват два противникови отбора. Разбира се, на тези места винаги духа, особено на Милос. Гумите на мотора белеят и дори плътните рамене на Филип не могат да я предпазят от насрещните въздушни талази. Тогава вратът й се напряга, източва се нагоре и остава така около минута. Сетне се извръща. Сребристото петно на Егея блести като брокат. Очите не могат да понесат толкова светлина. Обръща се на другата страна и за миг намира покой в изгорелите хълмове на юг. Туктаме се вижда зеленина – тъмни храсти, които приличат на екзема. Нейната кожа е спокойна – влажната хавлиена кърпа от плажа я предпазва от нажежената седалка. Един конец се развява и гъделичка крака й.

Притиска Филип още по-силно, освобождава едната си ръка и навива конеца на пръста си – до самата му основа. Но конецът е здрав. “Това е то панагюрска кърпа. Става на парцал след второто пране и така както я виждаш прилича на настъпена стоножка с отвратителните й влакна, но не ти дава сърце да я изхвърлиш. Ето на – казваш си, – та тя си е съвсем здрава, дори конеца й не можеш да скъсаш. ”

Изгорелият врат на Филип е побелял от солта. Изглежда щастлив. Първото нещо, което човек забелязва в него са очите му – големи и лъчисти. Детските очи имат от същата доброта. Възможно ли е да останат такива винаги?

Клепачите й се присвиват. Търсят меката възглавница на тъмнината. Най-сетне я намират в ъгъла, който се сключва между челото й и мъжкия гръб отпред. Облегната така може да изследва сложния шев на кърпата или да затвори очи и да се наслаждава на цветното петно, което ще се появи. Най-често то е тъмнолилаво със златен кант, но понякога става огненочервено.

Цветовете винаги са я вълнували. Когато беше малка откри, че имената на хората звучат като цветовете от кутията с водни бои, която й подариха за Нова година. Така например пълното й име по онова време й се струваше оранжево, а краткото бяло. Името на майка й непременно трябваше да бъде червено, а на Маги…

За нея не беше много сигурна. Не й се искаше да се повтарят цветове в семейството, но то също звучеше червено. Обаче всичко се промени, когато прочете Роня, дъщерята на разбойника. Тогава разбра, че Маги може да звучи само пъстро, каквато е една гора.

Когато обаче те ухапе по носа, със сигурност е металночерна, каквато е завесата пред насълзените ти от болка очи. Но ако се усмихне широко и малките й зъби блеснат на слънцето, цветът не може да е друг, освен жълтозелен.

Такива са и приказките, които си измисля всяка вечер. Героите винаги живеят в дървена къщурка насред гората. Тя е малка, но здраво построена, защото нощите в леса са студени, а дивите зверове не винаги са дружелюбни към добрите хора. Вътре всичко е от дърво. Две малки перденца, прихванати с виолетови панделки красят единственото прозорче. Платът е мек и гальовен, на бледи цветчета.

Вечер от комина се разстила пухкав дим, защото майката на Нора е сложила да се вари кокошка. На земята няма по-красиво момиче от Нора. Тя има златистомедни коси, а роклята й стига до глезените. Със сигурност миглите й са дълги – като на Малвина от книгата за Буратино. За цвета на очите може да се спори. Топлокафяви или зелени.

В тях има листа, мащерка и борови шишарки. Що се отнася до устните – те са като устните на майка й – меки и плътни, най-нежните на света. Когато те целуват, усещаш да изскача от най-дълбоката точка на стомаха ти, подобно на фойерверк, болката, която познаваш така добре. Разпръсва се, значи, и парализира крайниците, врата, всеки мускул.

„Не, мама няма да умре! Никога! ”Понякога се питаш кого ще избереш, ако трябва да пожертваш един от двамата. „Който задава въпроса” – отговаряш и бързаш да гушнеш всички хубави мигове, които имаш с родителите си. Нима човек би живял все така спокойно, ако знаеше с положителност, че Световната война няма да се състои и Швейк ще си остане в небитието? Самата тя се досеща колко глупаво звучи подобен въпрос.

Швейк би бил едно нищо, ако чувството за хумор на баща й не беше му отдало нужното уважение. Толкова ли си приличат?… Години делят тези тъмносини вечери от онзи път, когато чу същия смях да излиза от гърлото й: „Я моля ви се, се стегнете!” – казва докторът от Вълшебната планина на разциврилите се туберкулозни.

Ужасно невъзпитано е да ревеш, когато знаеш, че след ден – най-много два – и без туй ще умреш. Смъртта е най-лесното нещо на света. Единственото, за което не се изисква никакво лично усилие. Но не е хубаво да го правиш, без да си подредил нещата в живота си. Ако вземе например, че изпревари и дойде, не се знае кое ще бъде по-лошо – това, че си се гътнал или това, че хората ще видят разхвърления ти гардероб. Всеки ден ще трябва, значи, да го подреждаш, защото най-сигурно от всичко е все пак смъртта, а за нея няма как да се осведомиш предварително.

Не, врачките са от дявола. Баба й е абсолютно права по този въпрос. Когато един ден й спомена, че момичетата вече не слагат горнище на банския си костюм, тя простодушно изфъфли: “Те затова Господ че ни изпепеляса”. Думата тук е за информацията – тя е виновна за всичко. Ако не знаеш, че Щатите съществуват, как ще се случи да страдаш цял живот за пропуснатата зелена карта. Или пък си чул, че обзавеждането на съседите било последна мода. Все неща, от които нервите ти се опъват…

Нещо придърпва крака й. Изтръпнал е. От вятъра и от неудобната поза. Уютът на тъмнината изведнъж се изпарява. Светлината нахлува мощно и я кара да забрави за болката. Приведен напред, Филип изключва мотора. Между двамата е зейнала яма. Въздухът в Егея е небесна субстанция. Но не плашеща, съвсем не. По-скоро успокоява, деликатно разбира къде са раните ти и ги лекува с едно докосване на пръстите си…

Вечерите са най-приятното нещо на Цикладите. Белите островни къщи светят фантастично, мелтемът свири в косите, а от таверните се носи приятна миризма на печено. Морето блещука като черен опал; дори през нощта водата изглежда топла. От богаташките яхти се чува тиха музика. Природата в Гърция е дружелюбна. Там всичко, както казват, е по мярата на човека.

Един поет от тия краища се заел да се самоубива с удавяне, но водата го изхвърлила. Тогава опитал с пистолет, и този път успял. Умрял от собствената си ръка… Гъркините на средна възраст са твърде елегантни. Това, че били дебели, сигурно е някаква шега.

Спомни си двете госпожи, които всяка сутрин пиеха кафето си в малкия вътрешен двор на кооперацията в Атина. И досега не е виждала по-мило нещо. Носеха го на малко подносче и го слагаха на масичката, която се губеше сред розовия цвят на олеандрите. Контрастът между черната плът на кафето и тези розови храсти е покъртителен.

Един ден от простора й падна някаква дреха и се наложи да слезе долу, за да си я вземе. Но за да се озове на дворчето, трябваше да мине през стаите, които бяха обитавани от тях. Стори й се ужасно нелепо. Никак не й харесваше идеята, че именно госпожите в черно (може би бяха вдовици) са принудени да живеят в стаи, при това сумрачни. Надяваше се някога да разберат сами, че мястото им е в градината.

Винаги й се е струвало малко странно, че приказките започват с фразата „Имало едно време”, а не с „Имало едно място”, понеже оттук нататък все разказват за царствата, горите и така нататък. И без друго хората не могат да се объркат, че това, видите ли, се случва този понеделник, или пък е станало през 1722-ра. „Време.”

Амбициозната употреба на тая дума звучи дразнещо за човек, който обича да яде ягодите си цели, но без листата. Равносилно е може би на това да кръстиш котката си Еленка, а да й викаш всеки път: „Проклет глупак, за кой дявол въобще ти е притрябвала котка!” Хем звучи по-дълго, хем котката не реагира на това име.

Ще си кажете: „Дай, значи, да й тегля един шут – само така ще се разбере.” Но за да я привлечете, трябва да й викнете: „Еленка, я ела тук, моето момиче!” – защото как иначе ще дойде. И горкото създание, като не знае друго име освен това, което сте му измислили, вземе, че ви повярва. Навира, божке, церемониално опашка и с лъкатушеща походка се донася право пред вашия чехъл.

Това е моментът да действате светкавично. Опъвате крака си назад и го засилвате в мутрата й. Обаче някъде по средата, пред очите ви, дето се вика, засвяткват звезди, понеже вместо Еленка сте нацелили крака на кухненската маса. И тогава възкликвате „Проклет глупак, за кой дявол въобще…” и така нататък. Но още по-лошо е, когато котката свикне с тази фраза.

Тогава вече за нищо на света не можете да я излъжете да ви се подчини. И оттук започват проблемите. Накрая сам ще стигнете до извода, че котката не е притрябвала никому, а най-малкото пък на вас. Значи наистина сте един глупак, както го казахте.

Тази история с котката е измислица, разбира се. Но докато ядат сухото пиле в претъпканата таверна на пристанищния град, си спомня за един подобен случай, този път истински. Когато бяха още студенти, Филип имаше един колега варналия. Много колоритен тип. Противно на останалите момчета, които до един приличаха на мамини синчета с бяло около устата, същият Д. си беше станал мъж и респектираше другите с факта, че носеше бая на пиене и можеше да се сдобие по всяко време с гадже, тъй като изглеждаше як.

Та един ден се прибирали отнякъде и ето какво се случило. На път за общежитията видели да се задава в далечината насреща им момиче. Още не знаели с положителност дали е красива, но не било и нужно. Имала хубави крака и това стигало, за да се наежат. Трябва да са били доста голяма група момчета, защото как иначе щели да обърнат такова внимание на някой, който просто минавал. Докато девойката приближавала, те все повече се изнервяли. Всеки мислел как да я впечатли.

Не щеш ли, за щастие на Д. отнякъде се задала една котка. Д. приклекнал внимателно, изнесъл шепата си напред, все едно че крие нещо вкусно и примамливо занареждал: „Маць пс-с-с, маць пс-с-с…” Злощастното животно сигурно било гладно в този момент, защото се затичало към Д. през глава и даже за малко да го прегазят.

Но сварило и доверчиво надало едно котешко „дай”, като наблегнало много и настоятелно на „а”-то. В следващия миг усетило въпросното „а” да се извива уродливо нагоре и после да пада надолу, свършвайки без време на циментовата площадка, при това като съвсем непознат звук, напомнящ по-скоро крякане на жаба, нежели котешко мяукане.

„На ти сега едно Мац!” – заключил победоносно Д. в момента, когато въпросното момиче се изравнявало с тях на улицата. Котката, тоест, паднала точно пред върха на обувките й, а момичето, не разбирайки откъде идва нещастието, така се изплашило, че с раздирателен писък и ръце вдигнати като при защита, залитнало право към гумите на една кола. Шофьорът набил спирачки, но сблъсъкът бил неизбежен.

Д. бил толкова потресен, че единственото, което произнесъл било: „Егати котката!” Но после се посъвзел и даже отишъл до болницата, където я настанили, за да се осведоми как върви лечението й. Девойката не можела да повярва, че едно нищо и никакво момче, така де – такова, дето нито я познава, нито нищо – показва подобно отношение.

„Голям кавалер” – помислила тя и Д. тозчас започнал да се уголемява в очите й, додето се влюбила. Ако някой ги види сега, ще реши, че на земята няма по-щастливо семейство. За ония, които знаят историята им, това щастие е абсолютно заслужено…

Такъв си беше Д. – непредвидим. И сега е същият. Последната история с него е още по-главозамайваща, но калпавият вкус на пилето й пречи да се съсредоточи. Разказването иска здрава основа, не може да върви отделно от онова, което занимава рецепторите на вкуса. Наистина, гърците не ги бива много с пилетата.

Поне в Адамас, където пилето се сервира цяло, но без какъвто и да е естествен сок. За сметка на това и сигурно като някакъв вид компенсация, тукашните салати са божествени. Доматите и краставиците плуват на воля в чистото злато на зехтина, подобно на подети от вятъра платноходи, а маслините светят като огромни рибешки очи. Да потопиш залък хляб в тази субстанция и да го поднесеш към изсъхналите си устни е равносилно на най-чистата наслада. Но незнайно защо тя не идва…

Първата публикация на текста “Животът е смешен” е в Public Republic.

© 2006-2015 public-republic.com Всички снимки и материали на сайта Public Republic са авторски и със запазени права. Бъдете така добри и се свържете с нашата редакция, ако желаете да ползвате нашите статии. Не е достатъчно условие да посочите автора и поставите линк към публикациите. За повече информация: Авторски права – защита и санкции. Благодарим предварително!