Снимка: google.com
На 1 януари 1622 г. папската канцелария първа приема 1 януари за начало на годината и оформя напълно днешния календар. Само 30 г. преди това, през 1582 г., папа Григорий ХІІІ въвежда т. нар. Григориански календар. А летоброенето „след Христа” е наложено преди това около 10 век.
Най-напред е сложен ред в годината
При завоюването на Египет римляните се запознават с новия за тях начин на времеизчисляване и Юлий Цезар решава да го въведе в Рим, но с по-голяма точност, за да свърже слънчевата година с европейското положение на Слънцето и с европейските сезони.
По нареждане на Юлий Цезар александрийският математик Созиген създава римския календар, наречен Юлиански. Въведен е в Римската империя на 1 януари 46 г. пр. Христа и така 1 януари става начало на годината. В него продължителността на годината е 365 дни и 6 часа. Всяка четвърта година се смята за високосна и се състои от 366 дни.
Всъщност точната продължителност на годината е 365 денонощия, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Поради тази разлика Юлианският календар изостава с едно денонощие за 128 години и постепенно се измества през сезоните. Затова с була от 24 февруари 1582 г. на папа Григорий XIII на всеки четири века се пропускат три високосни години (чиито първи две цифри не се делят на 4), което дава средна продължителност на годината от 365,2425 дни. Тази стойност се доближава значително до продължителността на тропическата година от 365,242374 дни. Григорианският календар избързва с едно денонощие за 3280 г.
Григорианският календар има значителни недостатъци: различна продължителност на месеците (28, 29, 30 или 31 дни), различна продължителност на тримесечията (90, 91, 92 дни), различна продължителност на полугодията (181, 182, 183 дни), пълно несъответствие на дните на седмицата с датите. Особено неудобен в стопанството е различният брой работни дни във всеки от месеците. Въпреки неудобствата Григорианският календар е най-широко разпространеният и е използван от повечето всички страни в света.
В Израел официалният календар на правителството е Еврейският, но в ежедневието Григорианският календар е по-разпространен.
Ислямският календар се използва от всички мюсюлмани за религиозни цели, но в повечето мюсюлмански страни официален е Григорианският. Само в Саудитска Арабия, Кувейт и Йемен ислямският календар е официален. Той започва в лунната година, в която пророк Мохамед се преселва от Мека в Медина. На арабски „преселване“ е „хиджра“, откъдето идва и името на мюсюлманския календар. Хиджра е лунен календар и годината в него има продължителност точно 12 обиколки на Луната около Земята, тоест в него има 354 (355) дни.
В Иран от 1925 г. е въведен слънчевият Персийски календар, в който първата година е 622 г. сл. Хр. (както при Ислямския). Първите 6 месеца в този календар имат 31 дни, следващите 5 месеца имат 30 дни, а последният има 29 или 30 дни. Съвременният персийски календар използва сложна система за определянето на високосната година, която в повечето случаи се пада на всеки 4 години, но понякога е на 5 години, и така той е много по-точен от Григорианския календар – ако дължината на тропическата година остане постоянна, неточност от 1 ден ще има след повече от 2 милиона години (при Григорианския календар след около 3000 години). Този календар е приет за официален в Афганистан през 1957 г.
.
Значително повече проблеми създава летоброенето
Всъщност проблемът е двоен: Коя е изначалната година в Григорианския календар и на коя дата започва тя?
През 525 г. от н. е. (241 г. от ерата на Диоклециан) монахът Дионисий Малки доста произволно изчислил годината на раждането на Иисус Христос. Тази година е приета за година първа, за начало на християнската ера (нашата или новата ера). Погрешните пресмятания на Дионисий Малки са забелязани отдавна, но ерата, основана на неговите пресмятания, днес е основно летоброене в нашия свят.
Летоброението „от сътворението на света“ е характерно за византийските и славянските ръкописи, икони и др. паметници на изкуството и културата. Използва се често дори през 19 и началото на 20 век.
Това летоброене е въведено от Цариградската Патриаршия около 691 г., а от Източната Римска Империя (Византия) през 988 г., където дотогава е в сила юлианският календар. Според летоброенето „от сътворението на света“ светът е бил създаден на 1 септември 5509 г. преди рождението на Христа, което означава, че Иисус Христос се е родил в 5508 г. „от сътворението на света“.
Според решението на Първия вселенски събор (Никейския) от 325 г., който установява окончателното честване на Пасхата, годината започва на 1 септември, но по старославянска традиция остава на 1 март – така например е в Русия до около 1400 г., а официално до 1492 г.
В 10 век Западна Европа практически преминава напълно към летоброението от Рождество Христово – „новата ера“. Но и в католическите държави, по време на приемане на Григорианския календар (1571-72, за други страни по-късно, до 18 век), годината е започва на 25 март по традиция, идваща от древноримските Календи. Тази дата в момента е празникът Благовещение. Едва на 1 януари 1622 г. папската канцелария за първи път оформя календара в сегашния му вид като летоброене и начало на годината.
.
Как се преизчисляват дати „от сътворението на света” към Григорианския календар?
Когато месецът не е посочен, при изчислението се изважда 5508, защото има по-голяма вероятност събитието да е станало през осемте месеца на годината, а не през последните четири след 1 септември. Ако датата се отнася за последните четири месеца се изважда 5509.
За правилното привеждане на дати към съвременното летоброене е много важно да се знае, с каква презумпция е указана годината – мартенска или септемврийска. При съмнения в научни публикации често се срещат две последователни години.
В надписа на Боянската църква четем: „…Индикт 7 в лято 6767“ (= 1259 г.), а в Битолския надпис „… разбит биде от цар Василий в годината 6522 от сътворението на света“ (= 1014 г.). И така, когато месецът не е указан, за да се преведе септемврийската година на януарската, от старата дата се изважда числото 5508.
Септемврийската година във Византия – църковната, както и гражданската – започва на 1 септември.
Мартенската година започва на 1 март. Това е южнославянски вариант, вкл. български: Остромирово евангелие (1056-1057), Апостол (1220 г.), руски летописи (15 в.). Под южно-славянско влияние се въвежда и в Русия, където се използва от 10 в. до 1492 г.). Още през 15 в. в Русия се употребяват и двете години, но от 16 в. се среща само септемврийската година.
Януарската година от Рождество Христово се среща рано само при западните славяни (в богомилска Босна – грамота на бан Кулин, 1189 г.), както и в Западна Русия – в смоленските (1229 г.), полоцките и галицки грамоти често през 14 в. Но в западно-руската писменост се утвърждава едва в края на 16 в.
Двойни дати – „от сътворението на света“ и „от Рождество Христово“ се срещат в печатни книги: сръбски (15 и 16. в.), западно-руски (17 в.) и московски (17 в.).
През 7208 г. от сътворението на света, с указ на Петър I от 20 декември 1699 г. се въвежда юлианският календар и новата, вече януарска 1700 година се празнува на най-близкия 1 януари. Григорианският календар там е въведен като граждански едва в 1918 г. Като църковен календар на Русия григорианският календар и до днес не е приет заради „повредата на пасхалиите“ и несъгласието с Католическата църква. Затова Българската и Руската православни църкви празнуват Рождество Христово в различни дни.
Датата на приемане на григорианския календар в България е 31 март 1916 г., последван от 14 април.
.
Прабългарско летоброене
С основаването на българската държава през 681 г. е прието прабългарското летоброене. Прабългарските племена заимствали своя 12-годишен цикъл, както и повечето източни народи, от китайците. Лунните години са означени с имена на животни (по шест диви и домашни), а месеците в тях – с числителни редни. Изчерпателни сведения за прабългарското летоброене намираме в известния Именник на българските ханове, познат ни от няколко, но късни руски преписа. Славяните изглежда са запазили своето летоброене, за което, поради липса на достатъчно извори, знаем твърде малко.
В първите 140 години от съществуването на българската държава прабългарското летоброене напълно задоволява нуждите на държавното управление. През 820 г. в договорен надпис, изсечен по времето на хан Омуртаг, се открива важно сведение. Текстът е датиран както „от Рождество Христово“ („от появата на истинския Бог“), така и „от сътворението на света“ („6328 [г.]“). Поне в запазената част от надписа липсва датиране по прабългарското летоброене.
В Чаталарския надпис, писан на гръцки език, намираме също двойна дата – „сигор елем“ (втората година от 12-годишния цикъл – вол или крава, първи месец), както и „по гръцки 15 индиктион“ (821-822 г.). През същата година според надписа хан Омуртаг си построил аул (укрепен дворец) на брега на р. Тича, както и мост на същата река. Въпреки че данните от Именника са достатъчно изчерпателни, двойното датиране в Чаталарския надпис е много важно за сигурността, с която може да се работи с прабългарското летоброене.
От управлението на хан Омуртаг насетне прабългарското летоброене е изместено от византийската ера, която отчита времето „от сътворението на света“. Тук е изкушаващо да се направи едно малко отклонение: Ако към началото на византийската ера приложим археологически критерии, ще установим с учудване, че тя съвпада с началото на каменно-медната епоха на Балканите. Наистина последните изследвания леко изместиха това начало към VII хил. пр. н. е., но въпреки това средата на VI хилядолетие си остава в началото на каменно-медната епоха. Дали е случайност това? По-скоро – не. Защото именно VI хилядолетие е времето на същинското начало на ускореното човешко развитие в Европа. Изведнъж, сякаш от нищото, се появяват и контролираното използване на огъня, и отглеждането на домашни животни и зърнени култури, и най-вече появата на керамиката със съвършено владеене на цветовете. Чудото, наречено „каменно-медна епоха“, е толкова смайващо от археологическа гледна точка, че съществуваха по-рано гласове, които – къде на шега, къде на истина – намесваха извънземни цивилизации в появата му.
