Днес навършва 86 години Сидни Лъмет, известен още и като Сидни Люмет, който е един от най-големите американски кинорежисьори, записал името си в историята на киното като създател на знаменити филми, като „12 разгневени мъже” (1957), „Дългият път на деня към нощта“ (1962), “Могилата” (1965), „Серпико” (1973), “Кучешки следобед” (1975), „Телевизионна мрежа” (1976), Присъдата” (1982 и др.
Последният негов филм, който съм гледал, беше „Игрите на дявола” (Before the Devil Knows You’re Dead, 2007). И трябва да кажа, че бях силно впечатлен не само от играта на целия актьорски ансамбъл, сред които се открояваше Филип Сеймур Хофман, но най-вече от режисьорската смелост на 83-годишния тогава Лъмет, който не се е поколебал да изрази гневно и страстно крайно отрицателното си отношение към нравствената деградация на днешна Америка.
Сидни Лъмет е роден на 25 юни 1924г. във Филаделфия (САЩ) в семейството на актьор и танцьорка и затова едва ли е изненадващо, че самият той се появява на сцената едва 4-годишен. През 30-те години участва в няколко от хитовите постановки на Бродуей, а през 1947г. оглавява група актьори – бивши ученици на Актърс студио, които били недоволни от методиката на преподаване на Лий Страсбърг.
През 50-те години започва работа като режисьор в телевизията, а през 1957г. дебютира в игралното кино с филма „Дванадесет разгневени мъже”. Действието на тази съдебна драма се развива само в една стая, където 12 съдебни заседатели спорят относно своето решение, което може да прекърши съдбата на обвиняемия, който е съвсем млад човек. Един от тях (акт. Хенри Фонда) се опитва да докаже неговата невинност, докато всички останали в началото не се съмняват в неговата вина и дори някои (акт. Ли Дж. Коб) настояват за смъртна присъда. Заслугата на Лъмет като режисьор е най-вече в това, че успява да пресъздаде нарастващото напрежение в атмосферата и да направи така, че въпреки своята камерност, филмът да се гледа на един дъх и да поражда сериозни размисли след финалните кадри. Безспорно, най-голямото достойнство на Лъмет в този и може би в повечето от филмите му, е работата с актьорите. Този режисьор винаги е успявал да изтръгне от тях максималното, което допринася за изключително убедителното им превъплъщаване в героите от неговите филми. „12 разгневени мъже” получава „Златна мечка” на Берлинале през 1957г. и три номинации за „Оскар”, включително и за най-добър режисьор в лицето на Сидни Лъмет.
Но независимо от успешния си дебют в киното, Лъмет продължава да работи в телевизията, като от време на време се изявява и като кинорежисьор. През 1960г. филмът му „От породата на бегълците” с Марлон Брандо и Ана Маняни в главните роли, а 4 години по-късно отново жъне успех с драмата „Лихварят” (The Pawnbroker), в която блести с актьорското си майсторство Род Стайгер, който не случайно получава „Сребърна мечка” за това си изпълнение на кинофестивала в Берлин.
Следващият голям успех на Сидни Лъмет е филмът му „Могилата” (1965). Това е великолепна, силно въздействаща притча за вечното противоборство между личността и системата. Действието се развива по време на Втората световна война в един английски наказателен батальон някъде насред пустиня в Африка. Най-тежкото наказание, което се прилага там за назидание на недоволните, е продължаващото с часове безсмислено изкачване с тежък товар от пясък до върха на едно възвишение под парещите лъчи на обедното слънце. Между един от затворниците (акт. Шон Конъри) и садистичния началник на лагера назрява сериозен конфликт. Операторската работа е великолепна, но за създаването на реалистично усещане за нагнетяване на драматизма на случващото се заслугата е безспорно на режисьора Лъмет, който пък използва много добре умения на актьорите и особено на Шон Конъри, който прави може би най-силната роля в своята кариера.
Ал Пачино в кадър от филма „Кучешки следобед“ (1975)
През 70-те години Сидни Лъмет успява да заснеме своите най-въздействащи и признати не само от критиката, но и от публиката филми. Като се започне от „Серпико” и „Кучешки следобед”, в които се развихря мощният талант на Ал Пачино и се стигне до сатиричната драма „Телевизионна мрежа”, демаскираща истинската същност и роля на телевизията и големите многонационални корпорации в съвременното общество. Освен това, отново и този филм на Лъмет се откроява с невероятните си актьорски постижения – на първо място на Питър Финч, отличен посмъртно с „Оскар”, но също и Фей Дънауей, която също получава престижната статуетка за ролята си във филма. Може да се каже, че с „Телевизионна мрежа” завършил посрещнатия с възторг цикъл от остросоциални филми на Лъмет. Следващите му творби („Еквус“, „Принцът на града“ и др.) са посрещнати по-хладно и от критиката, и от зрителите.
Но през 1982г. големият режисьор се завръща към любимия си жанр – съдебната драма – с филма „Присъдата”, в който изиграва една от най-силните си роли Пол Нюман. Този филм става и последният истински успех на Лъмет в киното. Всички негови следващи филми, с изключение може би на „Игрите на дявола” (2007) едва ли ще бъдат запомнени с нещо повече освен добрата актьорска игра, например на Джейн Фонда в „На следващата сутрин” (1986), Ривър Финикс в „Running on Empty“ (1988). Като провал е оценен опитът на Лъмет за римейк на прочутия филм на Джон Касаветис „Глория” (1999). В своята версия той поверява главната роля на Шарън Стоун, която прави много слаба роля – бледо копие на великото изпълнение на Джина Роуландс в оригиналния едноименен филм от 1980 година.
Сидни Лъмет е номиниран 4 пъти за „Оскар” в категорията „най-добър режисьор” за филмите „12 разгневени мъже”, „Кучешки следобед”, „Телевизионна мрежа” и „Присъдата”, но така и не получава престижното отличие. Но в замяна на това пък през 2005г. му връчиха почетен „Оскар” за цялостно творчество.
