spodeleni migove :: ВИШНЕВАТА ЦЕЛУВКА

2
Добави коментар
hadjito
hadjito

Постинг

23.08.2010 10:12 –
ВИШНЕВАТА ЦЕЛУВКА

Автор: hadjito
Категория: Други
  

Прочетен: 259 Коментари: 0 Гласове:

0

     Горещината на летния ден проникна и под сенките на върбите край реката. Бързеите криволичат между камъните и разказват историите си за сътворението на света. Той и тя ги слушат с възхищение – само те, влюбените, можеха да разберат пенливия им език. Няколко къщи от крайните в планинската махала къпят отражения в бистрата вода и белотата им прелива в белотата на отраженията на лекокрилите летни облаци. Малки рибки весело се гонят в плиткия вир. Пътеката по която вървят  извива между избуялото бъзе от двете й страни, състезаващо се с копривата за надмощие. От високите и далечни планински върхове се спуска полъхът на плах ветрец, но горещината изпива дъха му бързо.
     Двамата вървят край ниските огради на овощните градини, в които преобладават ябълковите и сливовите дървета. Над главите им припляскват криле на птица и те повдигат очи да проследят полета й. Кос се совна в клоните на младата вишна надвесена над пътеката и излетя изплашен от присъствието им. Клонките на младото дръвче са отрупани с плодове. Те мамят с червените си лъскави корици погледите им. Прияждат им се. Но мнозина са минали вече оттук преди тях и вишните по ниското са обрани. Той протяга напразно ръце да ги достигне. Червените очички на плодовете съблазнително блестят. Не успява да откъсне.
     – Откажи се – казва със съжаление тя.
     – Не се предавам така лесно, ще измисля нещо.
     – Не си струва. Изворът е съвсем близко. Ще пийнем водица и ще се освежим.
     – Поседни на сянка за малко, докато свърша работата – отвръща той.
     Гърбът му потъва в покрайнините на гората. Докато се бави там, тя почива в сянката на стар орех, наслаждава се на красотата на природата и си мисли: „Колко е хубаво, че го има, че ме обича, че се опитва да ми угоди. Сега нищо друго няма значение. Хубаво е, че на това прекрасно място сме заедно.”
     Той излиза от гората с дълъг прът в ръка, в единия край на който има кука. Размахва го и отдалече се заканва на вишните.
     – Слушай, да не ни видят стопаните и да ни се карат.
     – Не се притеснявай, няма жива душа наоколо.
     – Все пак, не е редно… Не искам някой да ни развали хубавото настроение.
     – Ще откъсна само колкото да ги опитаме.
     Едно от клончетата с плодове най-после е достигнато. Къса от тях и пълни шепите й със сочни сладки вишни. Ядат лакомо и се гледат с грейнали очи.
     –  Сладки са, като любовта ни. Струваше си усилието – казва той и дълго я целува.
     Усеща познатия вкус на целувката й – томителна, подпалваща го, но този път примесен с вкуса на зрелите вишни, с вкуса на младостта, на лятото, на живота.
     В маранята на деня, край тях трепти магията на лятото, с натрапчивия вкус на зрели вишни, и на вишневи целувки.