spodeleni migove :: ЩАСТЛИВ ЧОВЕК

spodeleni migove :: ЩАСТЛИВ ЧОВЕК

     Той слизаше от планината сам. Току-що се беше разделил с любимата си, след приятно прекараните  часове сред природата. Градът лежеше в ниското под запаленото от залеза небе.  Със спускането в низината, градският шум се засилваше - тишината и спокойствието оставаха далече зад гърба му.  Този път бе успял да съхрани радостта от срещата и не допускаше болката от раздялата да се всели в душата му. Слезе в града удовлетворен, спокоен, заситен и щастлив. Потокът на минувачите по улиците го погълна,  увлече го в себе си, но той все още оставаше чужд за всичко наоколо, чувстваше се още потопен в розовия свят на любовта си. Докато крачеше сред хората си даде сметка, че любовта към тази жена беше причината да изпита една голяма, всепроникваща любов към всичко: към хората, към планината, към града,  изобщо към целия свят, правеше го доволен от живота. Наблюдаваше вървящите край него и се питаше: „Дали на всички е писано да изживеят голямо щастие като моето?  Мнозина са потънали дълбоко...
Прочети цялата публикация

Коментари

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност