Р. РадевВиж: Бай Ганьо и мярката за доброто и злото – първа частВ Алековия герой за първи път се поражда известен драматизъм, когато се налага да се определи – дребните хитрувания не биха могли да му помогнат, ако иска да има политическо положение в страната. В очерка „Бай Ганьо се върна от Европа” той се опитва чрез нагаждане да се приспособи към силните на деня. Затова обаче се изискват много повече жертви. В хотелската му стая е запазен лист, на който героят пише писмо до в. „Свободно слово”. „Ясно се виждаше – отбелязва Алеко, – че авторът на писмото дълго време се е колебал кой път да хване, защото на много редове се забелязват зачеркнати думи, заменени със съвършено противоположни тям по смисълта.” Писмото е писано с яд, вътрешно героят не приема унижението, на което сам се подлага, нагаждайки се към властниците. Той заменя ласкателното „патриоти” с откровеното „пладнешки хайдути”, но в крайна сметка приема условията, които му предлагат. Ако времето на Стефан Стамболов е било тирания, то след него героят вижда, че е анархия, в която най-лесно може да се ограбва държавата. Да се следват някакви принципи според Бай Ганьо вече е безсмислено, защото самите „ръководители” не ги спазват. Те не могат да дадат морален импулс на героя и неговата „потенциална духовна сила”, която поради възприемчивостта му, би могла да се превърне в добро, се превръща в зла стихия. Такъв е Бай Ганьо, когато прави избори и когато списва вестник. Той съзнава, че този начин на обвързване с властта е шутовски и унизителен – винаги трябва да се престарава, за да се докопа до държавната трапеза. След като е зачеркнал всичко останало, в писмото той пише: „На маймуни ни обърнахте, да ви земе дявол, с маскари…” В това болезнено признание е безизходицата на Бай Ганьо – героят няма духовната сила на Иваница Граматиков, за да вярва в доброто. Тъй като не е идеалист, трябва да погледне вън от личните си интереси и от прагматизма си, а затова е необходим морален импулс. Примерът, който му дават „ръководящите елементи”, се оказва по-удобен, тъй като му е по-лесно да направи тази крачка – да приеме „грубия всепоглъщащ материализъм” и да се възползва от възможностите за „леко обогатяване при едно приспиване на съвестта”.В това отношение Бай Ганьо дори надминава своите учители. Така е разрушена илюзията за добрия ръководител, в България той наистина въздейства, но не в доброто, а в злото, не в моралното, а в „деморализуваното влияние”. Бай Ганьо си остава „нещастна рожба на обстоятелствата”, на която няма кой да помогне, за да осъзнае „всичкия ужас” на постъпките си. Злото е отново извън героя, но в него той вижда вече своята лична перспектива. Ако идеалистът Иваница Граматиков гледа на „всичко от добрата му страна”, то материалистът Бай Ганьо гледа единствено изгодата. За целта там, където е необходимо, той прибягва до агресивност – по време на изборите, или до демагогия – представя се за човек, който е взел „присърце доброто на Отечеството”. Тези „дарби” у Бай Ганьо ще се развиват, защото има подходяща среда – тази на Гочоолу и Дочоолу, при които „чистите чувства” отдавна са покрити с дебел слой от „мерзости”. С интензивността на събитията втората част на романа ни подвежда да мислим, че промяната у героя е станала бързо – за нея са били необходими обаче десет години. Бай Ганьо е почти тридесетгодишен, когато обикаля Европа – тогава е главно възприемчив и с „голям запас от потенциална духовна сила”, а в края на творбата, в писмото до Константин Величков споделя, че е станал „по на четирийсет лазарника” – възраст, в която може да бъде достатъчно деятелен в злото. Ако за тази промяна са били достатъчни десет години, то за да се проявят у него покритите от злото „по-чисти чувства” е необходима „една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха”.Алеко вярва в идването на такава епоха, затова не завещава омраза в отношението към такива герои – тя би погубила всички, които не са като Бай Ганьо, но по стечение на обстоятелствата са негови „братя”. В омразата би изтекла последната потенциална духовна сила на народа Затова пряко всичко Алеко написва: „Прощавай и ти, Бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях са ръководили моето перо.” Тези думи на Алеко не са израз на несъпротивлението срещу агресивната простащина, а послание към един народ, който не трябва да открива себе си в омразата. Това послание е възможно, тъй като Алеко до края вярва, че злото не е в природата на Бай Ганьо, а е вън от него. Много от изследванията и наблюденията върху романа обаче ни убеждават в обратното. Сигурно затова днес не можем да намерим мярката за доброто и злото у героя. Може би ще я постигнем, ако от утре започне чаканата от Алеко пречистваща епоха. Ех, това утре…
