Румънците масово почиват в България, а българите – в Гърция.
Това е новата мода.
Години наред бях слушал от роднини, приятели, колеги и познати колко яко е в Гърция, та най-после дойде ред и аз да си замъкна задника до там, за да видя кое му е якото. Топлите южни морета са чудесен начин да удължиш лятото със седмица-две, в края на сезона.
Карта на остров Корфу
Вързахме се на офертата на „Географски свят” за туристическа обиколка на страната с „лускозен автобус”. Екскурзоводката беше абсолютен професионалист, но виж, автобусът – на 700 000 километра, с раздрънкано окачване и няма къде да си сложиш краката. 20 часовото пътуване през пресечените планински райони на отиване беше истински Ад. „На юг от Петрич всички планини са като Пирин”, казваше един познат, което значи, че 50 километра лашкане по завоите се вземат за два часа с „луксозния” автобус. Гърците имат доста магистрали за довършване, също като нас.
Първото ми ярко впечатление от страната бяха стотиците миниатюрни бензиностанции, заврени буквално във входовете на жилищните кооперации. Чудя се, какво ли мисли Европейската комисия по този въпрос?
На очи се набиват и многобройните параклиси край пътя. С тях се отбелязват места, които гърците считат за свещени или места, където някой е катастрофирал и умрял. Има параклиси, предназначени за молитва, параклиси в частните дворове, параклиси по кръстовища, паркове и оживени площади. Малки, големи и средноголеми праклиси. Изобщо, параклиси да искаш.
На всяка крачка в парковете има кошчета за боклук, а чистите обществени тоателтни са безплатни за туристите, което прави добро впечатление, успоредно с липсата на засилено полицейско присъствие по пътищата.
Е, да, ама шофьорчето си беше тръгнало с лошия късмет в джоба и още на отиване успяха да го глобят за развален тахограф, а в края на ексурзията катастрофира, но за това по-късно.
Не бива да се предлагат рушвети на гръцките ченгета
и има защо. Вместо от самотни, алчни патрулки, пътищата в южната ни съседка се охраняват от цели хайки. Смесени групи от различни служби на полицията, пътната полиция и жандармерията завардват едно шосе и спират всички преминаващи автомобили за проверка. Очевдино държавата не разчита на честността на своите служители, а на кодошлъка и на взаимния контрол между различните служби. Ченгетата в Гърция не са кой знае колко добре платени, но имат редица социални придобивки. Дори един сигнал за корупция, обаче, е напълно достатъчен, за да ти отрежат пътя към всякаква работа в държавния апарат.
Глобите са въпрос на сериозен пазарлък.
Първоначално искаха да глобят шофьора 700 евро и да го пратят да си опрвя тахографа в Солун, но след едночасови преговори наказанието падна на 100 евро. Ако ги платиш в десетдневен срок, държавата ти прави 50% отстъпка. Византийска му работа!
Първият сблъсък с градската действителност на Гърция беше
Янина
– планинско градче, забутано в сърцето на южната ни съседка. Настаниха ни в стар, мръсен и амортизиран хотел в центъра на града, носещ китното име „Бизантион”. По-късно щях да разбера, че всички тризвездни хотелчета в Гърция са стари, мръсни и амортизирани. Туризъм с традиции, какво да го правиш!
Езерото, около което е разположен градът, си заслужава да се види, стига да оцелееш в хаотичния трафик по пътя. Из улиците преобладават евтини малолитражки и всякакви мотопеди. Очевдино гърците са прагматични хора, защото такова нещо там никъде не видях. Но за сметка на това са супер скапани шофьори. По-скапани дори от нашите. Всички мотористи карат без каски, а всички шофьори – без колан. Ченгетата се правят, че не ги виждат. Да пресечеш на пешеходна пътека в Гърция е по-опасно, отколкото в България.
Обслужващият персонал не говори никакви езици. Отбих се в едно кафене по главната и проведох следния монолог с момичето зад бара:
Аз: Гуд морнинг! Инглиш?
Тя: Йес! (с усмивка)
Аз: Дабъл еспрессо, плийз!
Тя: неразбираемо изрчение на гръцки.
Аз: (жестикулирайки оживено): еспрессо лунго, биг кофи, гранд кафе, дабъл еспрессо, плийз! Екстра лардж.
Тя: (учудено) неразбираем въпрос на гръцки?
Аз: (посочвайки двойното кафе в менюто): Ай рийли нийд а БИГ кофи, бейб!
Тя: ОК!
Накрая получих ето това.
Трябваше да минат няколко дни докато разбера, че всъщност точно така изглежда дългото кафе в Гърция. Добрата новина за кофеинови наркомани като мен е, че кафенцата по гръцките курорти може да са колкото един нокът на дъното на чашката, но за сметка на това са силни, ароматни и вкусни. Задължително ти ги поднасят с вода и сладкиши. Което оправдава двете евра за доза сутрешна свежест.
След още няколко часа изтощително пътуване с „луксозния автобус” се озовахме на
ферибота за о-в Корфу
където трябваше да прекараме три дни в ол-инклузив комплекс, носещ звучното име „Месонги бийч”. Отвън всичко изглежда доста представително, но отвътре хотелът прилича на общежитие, което спешно се нуждае от ремонт, а ресторантът – на най-обикновен ученически стол. Два квадратни метра мазилка се изсипаха от тавана на коридора и замалко не паднаха върху главата на невинен турист, който отиваше към стола, за да се нахрани. Поне кухнята си заслужаваше.
Престоят в такива комплекси не предлага кой знае какви развлечения, освен киснене в басейна, дискотека с малоумен аниматор и игрална зала, където можеш да почукаш билярд и нещо, което не го знам как се казва, но чух един немец да го нарича „горещата шайба” (Die heisse Scheibe). Още имам рани по ръцете от горещата шайба.
Стеличка се оказа играч с вродени котешки рефлекси и бързите й ръчички успяха да спечелят 40 поредни игри върху масата. Без нито една загуба! След като всички от групата многократно паднахме срещу нея решихме, че е крайно време да я подложим на международна конкуренция. Приближих се към две дебели момичета и две луничави момчета, които се потяха на съседната маса и културно им предложих да направим среща между техния и нашия най-добър играч.
Тлъстата немкиня веднага ми замириса на надъхана, злобна феминистка. Подозренията ми се оправдаха. „А това малкото момиченце най-отзад няма ли да го включите в играта?” – попита ме тя. „Всъщност, тя е единственият човек, който мисля да играе срещу вас” – отговорих й. Добре, ама те нямали излъчен шампион. Хубаво, рекох им, потренирайте, изберете си победител и после елате да ви размажем. Последва дълъг дебат между членовете на противниковия отбор, които решиха, че все пак ще е по-демократично ако всички играем на смени. Бихме ги няколко пъти с много на нула и не пропуснахме да им припомним за ОНЗИ мач от световното през 94-та. Изкуствените усмивки се изпариха от любезните им лица. По-късно в дискотеката дори се направиха, че не ни познават. Потъпкахме националното самочувствие и на други държави. Оформи се нещо като мини световно първенство по „гореща шайба”, с публика, където българите мачкаха наред. Докато не се появи един руснак,
който ни припомни важния историческия урок, че всички завоевания свършват в Русия.
Столицата на о-в Корфу
е симпатично малко градче от средиземноморски тип – с тесни павирани улички, зелени капаци по прозорците на разноцветните къщурки, много палми и кафенета из центъра, между които щъкат негри, които продават пиратски дискове и всякакви незаконни неща. Голямо впечатление ми направи ето този екземпляр.
Не знам защо у нас битува схващането, че гъркините са грозни и дебели. Всъщност, гръцките момичета много приличат на българките – по маниер, стил на обличане и поведение.
Дори вечната мода на запасните дънки не е успяла да ги подмине.
Е, разбира се, нашичкото си беше най-хубаво от всички.
Ако случайно пътувате до Корфу, в никакъв случай не пропускайте
двореца на печалната австрийска императрица Елизабета,
по-известна сред европейския хайлайф от края на 19 век като „Сиси”.
Покрусена от изневерите на мъжа си и от загубата на син, сестра и дъщеря, красивата благородничка е построила разкошна лятна вила на острова, където да отдъхва от околосветските пътешествия, да се крие от злобната свекъвра, да си лекува туберкулозата и да оплаква нелепата смърт на злощастните си роднини. Сестра й се самозапалва с цигара, която се опитва да скрие от баща си и изгаря жива, синът й се самоубива заедно с любовницата си, а едната й дъщеря се разболява и умира в ранна детска възраст. Богатите също плачат.
Дворецът се казва „Ахил” и впечатлява с декадентския лайфстайл на австро-унгарското благородничество от края на по-миналия век.
Най-забележителни в него обаче са статуите на едноименния древногръцки герой, които изобразяват триумфа и гибелта на Ахил, както и деветте музи – изваяни от бял мрамор в естествен ръст. Това място инстинктивно те грабва още от входа и сериозно го препоръчвам на всеки, който пътува до Корфу. Единственият недостатък са тълпите туристи, които се изсипват на рояци от огромните лайнери, ежедневно акостиращи на острова.
Имаме още доста хляб да изядем, докато настигнем гърците по туризъм.
Плажовете на Йонийско море
са чисти, а водата – доста солена. Навсякъде има китни, малки ресторантчета, които предлагат местна кухня (особено внимание заслужават салатите), а цифрите са като в България, само че – в евро.
Последната вечер прекарахме в дискотеката на хотела, където групичка пияни сръбски манекенки мятаха гюбеци под звуците на мазна, ресторантска, юго-чалга. Спомних си една забавна случка, която ми разказа приятел, който през лятото работи по баровете в Слънчев бряг. Дошъл един чужденец и попитал бармана: „уер ис да бийч?”, а барманът му отговорил: „да бич ис ин да диско”.
Успяхме да се сприятелим с ди-джея, който се оказа румънец (демек – от наш’те). Убедихме го да пусне електро, докато сръбкините си смучат коктейлчетата на бара, та да можем и ние да потанцуваме малко. След това се метнахме пияни в басейна, а охраната дойде да ни вади. Време беше пътуването да продължи.
За „Метеора”
мога да кажа само едно: WOW!
Светлината и мракът се бореха за надмощие над това свещено място, където небето докосва земята, а в равнината под манастирите беше полегнало китното курортно градче Каламбака, което целогодишно се издържа единствено и само от поклоннически туризъм.
Аналогията с духовното училище на безсмъртните от „Легендата за планината Зу” е неизбежна. Единственото, което издава, че горе все пак медитират хора, а не богове, са въжените линии, които освен за доставки на храна, се използват и за транспортиране на тъпи туристи.
Гърците наричат причудливите скали „дело на Всевишния”, а аз за пореден път се убедих, че природата определено има чувство за хумор.
Последната нощувка беше в
любимо място за отдих на българската „гъзария”. Не се учудвам.
Атмосферата в курортното градче силно наподобява един микро Слънчев бряг, но без панелните небостъргачи. Колкото повече се приближавахме към границата с България, толкова повече хамъри, джи класи, кайени и туарези започнаха да се появяват по пътищата. И всичките със софийскя регистрация…Най-много бяха в
Солун
Именно там една 18 годишна ученичка на име Хелене,която беше взела книжка преди пет дни, „не забеляза” нашия автобус и заби черното си голфче в него.
Гърците имат традиционно отвратително отношение към нас – българите (нищо, че непрекъснато увеличаваме брутния им вътрешен продукт и захранваме пазара им с евтина работна ръка), но това най-много си личи, когато на пътя стане някаква беля.
Мацката беше в абсолютно нарушение на всички правила, но дебелият й баща се опита по всички възможни начини да изманипулира куките и да обясни, че „българите са виновни”. Дори имаше намерение да ги излъже, че той е седял зад волана, за да не се опетнява чисто новото шофьорско досие на щерката. Добре, ама този номер не мина пред набитото око на ченгетата, защото дебелакът просто нямаше как да се побере в шофьорската седалка, издърпана максимално напред. Изключително добрата преводачка свърши перфектна работа, а в наша полза се намеси и случаен свидетел-грък, който потвърди, че малката е седяла зад волана и, че не ние нея, а тя – нас, нали.
Разминахме се без жертви и с минимални щети.
Казват, че началната заплата в Гърция била хиляда евро. Това мотивира много българи да ходят и да си търсят работа там.
Честно казано, не мога да ги разбера.
Отношението към българите е надменно дори като към туристи, които си плащат. Не искам да си мисля какво е да имаш над главата си гръцки шеф-феодал. Никога не бих отишъл да живея в тази страна (освен, ако Атина Онасис не ми предложи брак), но виж, може и да се върна някой ден на островите, за да удължа лятото отново.
Послепис:
Най-добрият ученик на Аристотел веднъж го запитал: „Учителю, как мога да стана умен като теб?” Мъдрецът нагазил дълбоко в едно езеро и направил знак на ученика да го последва. След това започнал да го дави. Натискал главата му под водата, а онзи се борил с вички сили за глътка въздух. „Когато станеш толкова жаден за знания, колкото жаден си за въздух в момента, тогава ще заприличаш на мен” – посъветвал го мислителят. Ученикът се казвал Александър Македонски. Какъв е изводът от тази история ли? Ами, простотията ходи по хората, а не по гората, ето какъв!
Автор: Тихомир Димитров
Снимки: авторът
