Този текст е преди всичко подаръкът ми за Емил, тъй като скоро ще отпразнуваме случая, че две години сме две глави под една шапка. Искам да го накарам да се усмихне и да знае, колко съм щастлива, че сме заедно. Но в забързания ни живот, в който имаме и едно малко ядро, което да ни крепи още по-здраво заедно, може и да забравя да му направя друг подарък. За това – заповядай!
Две е повече от едно
Още повече когато тези две правят истинското едно
Всеки от нас има в живота си поне една или две истории достойни за филм. Твърдя го от кулата на клюкарката в мен, която обича да знае как започват и свършват чуждите истории. И нямам приятел или позната двойка, които да не са минали през „филми“, за които в Холивуд/Боливуд биха се изтрепали за сценария и биха бълвали романси и комедии от грешки до края на света и обратно. Мнението ми се затвърждава и от собствения ми опит, от който ще разкажа най-хубавата история.
Всичко започна преди две години… не, тогава станахме официално едно съчетано от най-хубавите две. Всъщност, започна по-рано, преди пет години, когато се срещнахме, макар това да не е съвсем така. Защо ли? Ами оказа се, че се бяхме срещали и по-преди. Или пък е по-точно да кажа, че се бяхме срещали без да се срещаме…
Абе, да речем, че ще започна да ви разказвам от средата, тогава когато го взех за французин, пък той…
Поредното море на къмпинг, все същите муцуни, следобеди и нощи. Само сутрините изглеждаха различни – докато всички се насилваха да спят или по-скоро алкохолните изпарения в палатките не позволяваха на врящите в собствения си сос хора да се събудят, аз изпълзявах до кафе-ресторанта на къмпинга, където си поръчвах принцеси с кашкавал и, с чаша чай, прочитах сутрешния вестник (говорим за преди пет години, когато gsm–ите не бяха смарт, за да научавам от тях новините). Пийвах от чайчето и с нож и вилица си отрязвах от сандвича (това е една друга история, свързана със зъболекар, но сега няма да разказвам нея). Мислех си колко ли тъпо изглежда човек, ядящ сандвич с нож и вилица, но за успокоение се убеждавах, че в някой друг век това сигурно би било знак за аристократичност.
Една сутрин мернах две младежчета. Симпатяги. Какво първо ми прави впечатление у един мъж? Генерално не знам, при тези двамата – косата. Единият късо подстриган и с щръкнала коса, а другият с къдрава и стърчаща във всички посоки.
„Хмм, тези ще да са французи. Никак не ми приличат на нашенци с тези коси.“ Забелязваш, отбелязваш и си продължаваш. Нещо като да гледаш витрината на магазина. Не забелязах поглед от отсрещната страна, за това и не се мотах дълго пред „витрината“.
А вечерта дойде с рожден ден на приятел на приятел, който явно нямаше против да има за гости хора, които не познава (можеше да се отзове само целия къмпинг и още някои и друг човек, но не повече от хиляда). Не ми се ходеше много, но все пак отидох. Явихме се дори с подарък. А на купона – къдравият ми „французин“. Реших, да го налазвам, но той ме изпревари – алкохолът свърши, а само аз имах скатана бутилка бира – та той решил да налази питието ми.
Е, покрай това се разбра, че не е французин и във Франция не е стъпвал, макар да носеше блуза на Льо кок спортив същата вечер.
И както става при пресните гаджета, не мина много време от познанството ни, когато се заговорихме за миналото ни. Разказвах аз кое училище съм завършила, а той се усмихна и каза „Аз същото“. А коя година, аз 97-ма „Аз май предишната“. Възкликнахме как сме се разминали, за малко.
Показа той снимки от абитуриентския си бал, аз: „А, ама тази даскалица, беше класна на моя бал!, учудвам се аз, Не може да е била две поредни години класна, че и със същите дрехи да е ходила!“. Продължихме нататък, но след време и аз изкопах лентите от моето завършване.
Разглеждаме снимка по снимка, смеем се (кой ли не изглежда смешно в този ден) и както съм готова да прехвърля той пита „Ти знаеш ли кой е това, на тази снимка зад теб?“. Поглеждам внимателно, първо не стоплям, но после: „Ааа, ха! Значи все пак сме завършили и в една и съща година?!“ Стоим на тази снимка един до друг, дели ни метър, а всъщност не метър, а девет години. Смеем се колко е странно, да сме се разминавали по коридорите на училището без да знаем, че чак след девет години ще се запознаем (и в същия момент, смеейки се, не знаем, че след още три ще се оженим).
Но не спряхме до там. Оказа се, че малко след училище той е излязъл от една компания, за да вляза аз в нея, а после още веднъж така. Разминавали сме се по купони и конкретни събития. А много преди училище сме ходили и на един и същи лагер. Май само в детската градина не сме били заедно. Толкова години сме били на косъм от познанство и толкова пъти не сме се събирали, до онзи къмпинг.
Има дни, в които се чудя какво ли щеше да бъде, ако се бяхме запознали като малки или ученици. Дали щяхме да се харесаме, да си допаднем и останем заедно и всъщност, не сме ли изгубили толкова време, което е можело да бъде прекарано заедно. А може би щяхме да се съберем за кратко и да продължим всеки сам по своя си път без никога повече да се видим и дори да не искаме да се видим. Друг път си мисля, че така, както са се случили нещата е било най-добре – растели сме и сме се формирали като личности, всеки по отделно, със своя си опит, докато сме станали готови един за друг. А има и дни, в които се питам: „Ами, ако не бях отишла на онзи рожден ден? Дали щяхме да се разминем пак и щеше ли после да има път, в който да се срещнем отново?“
Първото е минало, което не се е случило, третото няма как да се провери. Само второто е факт: били сме две единици, а сега сме една двойка. Щастлива съм, че животът ни поднася такива весели случки, които да ни карат да се замислим колко хубаво е да се сблъскваме и намираме като числата в уравнение, което неизменно ще бъде решено.
Свежо
Like this:
Like Зареждане…
Related
