ОколоСвета.com – Пътепис | България | Кое му е страшното на Страшното езеро

2
Добави коментар
Bobi06
Bobi06

  Кое му е страшното на Страшното езеро
  Публикуван от pinkmousy на 05 Юли 2007 г.  Този пътепис е прочетен 1529 пъти, рейтинг: 3.50
  

&nbsp &nbsp След няколко уикенда, прекарани вкъщи заради лошите прогнози за времето, този път решихме, че малко дъжд няма да ни уплаши. И тръгнахме. Не за къде да е, а за Рила. За едно от най-очарователните места там – Мальовица. Станахме рано с идеята да изпреварим „следобедните превалявания”. Само че в планината конвенционалната прогноза не става за нищо друго, освен да се успокояваш, като тръгваш.&nbsp &nbsp
Черните облаци бяха надвиснали още като пристигнахме, макар че все още се виждаше и слънце. С добро темпо стигнахме до хижа Мальовица, от където поехме по пътеката за Страшното езеро. Почивствах се прецакана още от началото. Първо трябваше да прекосим реката, над която няма мост.Успях да си намеря място, така че минах без да се намокря. Малко по-нагоре трябваше да минем през две немалки морени. За успелите малко по-нагоре имаше една по-малка, под която течеше вода. Нагоре трябваше да си представя, че съм планинска коза и да се катеря. Определено маршрута минава за екстремен. Катеренето си вървеше много добре, до момента, в който небето над нас започна да се разцепва от светкавици. То свеккавиците добре, но след малко заваля. Бързо премина в градушка с големината на грахово зърно. Определено е болезнено, като те заудря по голата кожа. Облякох си якето само да не ме боли, не че вярвах, че ще ме спаси от мокрото. А и отдолу вече бях доволно наквасена.&nbsp &nbsp
Вървяхме към езерото с надеждата там да се приютим в заслона. Само дето нямахме идея колко далеч е това езеро. Вероятно повече от половин час се катерехме в градушката, земята беше побеляла от лед, не гледах нищо наоколо, единствено в краката си, молейки се да не си изкълча някой глезен. Една гръмотевица изтрещя някъде съвсем наблизо, а бяхме почти на върха. Една група от 10-15 човека ни настигна и повечето ни изпревариха, аз изостанах и се успокоявах само с това, че зад мен имаше още няколко човека. Най-смешното в тази история беше, че&nbsp &nbsp
както бях забола нос в пътеката и не виждах нищо наоколо, щях да подмина заслона просто защото пътеката продължаваше надолу към езерото. В последния момент видях човек в ярко жълт дъждобран на входа на заслона. Колко хубава ми се стори малката къщичка, в която вече имаше 15-20 човека. Направих опит да си сменя поне потника, но се оказа, че прекрасната нова раница на мъжа ми не е чак толкова прекрасна и пропуска и фанелата ми вътре е мокра. Все пак я облякох, смених и якето, а и след като запалиха печката, дънките ми позасъхнаха. След почивка около час тръгнахме надолу с групата, кочто ни беше изпреварила. Имаше спорове по коя пътека да се тръгне, но накрая тръгнахме по тази, о която първоначално ние мислехме да слезем. Друга група, която се беше качила по нея, каза, че имало реки, които се минават трудно, но това се оказа малък проблем за хора, мокри до кости. И така – напред към Йончевото езеро. Началото си беше тежичко, наложи се дори да се пързалям по сняг, преминахме доста морени (вече не изпитвам чак такъв ужас от тях), и успяхме да стигнем до езерото преди да е заваляло отново. Близо до езерото, до един храст, се срещнах и с местната фауна в лицето на една жаба. Скоро заваля отново, но не чак толкова силно, а и гръмотевиците трещяха някъде зад нас по върховете и не беше толкова страшно. Знаехме, че до долу има още около 1.5 часа. Е, май се оказа, че сме го взели за доста повече, но кой го е грижа. Групата се движеше по-бързо от нас и ние изостанахме. Пътеката се разклоняваше на две места около езерото, но имаше табели и маркировката дори беше подновявана наскоро, така че нямахме никакви проблеми с ориентацията. Срещнахме трима оптимисти, които тепърва се качваха към Страшното езеро, но за разлика от нас бяха добре екипирани за дъжд. Няколкото реки, които трябваше да прегазим, наистина не бяха проблем. Вярно, водата беше ледена и после неприятно джвакаше, но… По-неприятното беше, че калта е малко хлъзгава като слизаш. Но се справих добре. Без нито едно падане. Последния участък от пътеката беше приятен, валеше леко и освежително, дори птиците бяха започнали да пеят. Само че когато бяхме почти слезли до комплекс Мальовица, дъжда се усили и стана неприятно и студено. Побързахме към колата, където ме чакаше комплект сухи дрехи и сандали. Голяма мъка беше свалянето на мокрите дънки.&nbsp &nbsp
Е, с това премеждията не приключиха. Оказа се, че имобилайзера също е доволно подгизнал в раницата. И не можехме да запалим колата. Изчакахме известно време с надеждата да изсъхне и да проработи, но ставаше все по-студено. И започнахме да отваряме таблото. Бях твърдо решена да намеря нужните жички, нищо че идея си няма от тези неща. Толкова исках да се прибера вкъщи, че твърдо вярвах, че ще се справя. Само че техниката понякога се бои от отверки и не се наложи да се правя на майстор.&nbsp &nbsp
Прибрахме се благополучно и 12-часов сън почти ме възстанови. Остана само мускулна треска къде ли не, но това не е страшно.&nbsp &nbsp
  
Дайте Вашата оценка за този пътепис