Написано от Кирил Милчев
31 Май 2011
Произход на прабългарите
Загадката на историка от VІ в. Прокопий Кесарийски.
Автор: Кирил Милчев
1.
Несъмнено е, че именно Прокопий Кесарийски въвежда през VІ в. етнонимът „утигури”, а след него Агатий, Менандър и Теофилакт го използват, заемайки го от Прокопий. Но Менандър, който е изключително фактологичен и ползва данни от докладите на византийски посолства, съобщава, че дори тюркския военачалник Турксанф ги е наричал „утигури”. Менандър дори дава сведение, че „владетел на утигурите” по това време бил Анагей, васал на тюрките (фр. 45). От друга страна, Турксанф никъде не споменава името „кутригури”, а нарича съюза мужду аварите и тях – „вархони”, откъдето става ясно, че аварите са „вар”, както пише по-късно и Теофилакт, а хони са кутригурите. И все пак, Менандър, във връзка с аварското убийство на вожда на антите, споменава за Котраг, който дал тази идея на аварския каган Боян.
И така, при Менандър имаме една интересна поредица: той пише за авари, кутригури и утигури, разграничавайки ги, във връзка с посолствата на аварския каган Боян до Юстин ІІ.
От друга страна, Дисивул (= Истеми) се заканва на избягалите на запад в Панония „авари”, според Менандър.
От трета страна, става ясно, че аварите и тюрките не са знаели за територията на запад по Причерноморието и за това, че от Панония на юг при Дунав е северната граница на Византия, т.е. аварите са заведени там от кутригурите. Менандър дори упоменава, че аварите, които дезертирали от тюрките и избягали в Панония, били 20 000, а кутригурите, които са ги завели там – 10 000.
Утигури и алани се противопоставили на тюрките в Предкавказието и Приазовието, но приели васалство, преразказва Менандър.
И още нещо важно: Менандър, заемайки данни от все същото византийско посолство при Турксанф разказва, че последният направил кръвна жертва, убивайки ритуално, не няколко „кутригури”, а няколко „уни”, т.е. това потвърждава как са били наричани „кутригурите” от тюркския водач.
Ако искаме да разберем дали Агатий, Менандър и Теофилакт употребяват името „кутригури и утигури” само по книжен път, заемайки го от Прокопий, се оказва – на основание на речта на Турксанф, – че кутригури и хони (хуни), са взаимозаменяеми имена, докато утигури, се използва еднозначно.
Но, Прокопий също в „Тайната история”, се отказва от името „кутригури”, което е употребявал дотогава в съчиненията си и ги нарича само „хуни”, визирайки враговете, които нападат Византия по времето на Юстиниан І.
Така при Прокопий се получава една доста интересна генеалогия: произходът на хуните е кимерийски, но след това двама братя Кутригур и Утигур се разделили на две племена, които носили техните имена. Тези две племена нападнали на запад от Меотида (Азовско море) готите. Понеже те извършват това общо, Прокопий даже пише, че кимерийци нападнали готите. След края на централно-европейската хунска империя на Атила, утигурите и кутригурите заемат различни територии. Утигурите се върнали на „старите места” на изток от Дон, „за да владеят сами”, а кутригурите заселили местата от Боспор до Херсон (дн. Севастопол). Както виждаме, кутригурите се настаняват върху завладени хунски земи, докато утигурите, според Прокопий, се върнали на древната си земя.
„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури.(кн.ІV.4, Войната с готите)”.
„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури…(пак там, кн.ІV.5)”.
След това Прокопий уточнява още, че по негово време кутригурите живеели на запад от Дон. „ Ако вървиш от град Боспор към град Херсон, който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните” (пак там, ІV.5).
Загадката, която ни е оставил Прокопий Кесарийски, е необходимо да намери своето решение, защото той твърди, че и по негово време (VІ в.) утигурите, които живеят на север от кавказките сагини до Дон, са се наричали утигури, но по-същото време (555 г.) сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор поставя там „бургар”, т.е. нарича ги „българи”.
Теофан в своята хроника от ІХ в. вече не знае „утигури”, а говори за „българи и котраги”.
Така става ясно, че името „утигури” е взаимнозаменяемо с „българи” и че Прокопий го въвежда в оборот не случайно и не по собствена приумица, а защото то има някаква връзка с българската праистория.
Прокопий въвежда това име „утигури” в момента, в който дава (и то за първи път) някаква генеалогия на утигурите, която отвежда към кимерийците.
2.
Въпросът за това, че етнонимът „утигури” се отнася за българския етнос и че всички сведения в късно-античните летописи на Прокопий, Агатий, Менандър и Теофилакт за „утигурите” са съставна част от ранната българска история, е прокаран последователно в западната и руската историческа наука, а в българската наука е утвърден от Златарски (1920 г.).
След 50-те години на ХХ в. в съветската историческа наука е наложена нова теория за произхода на българите, която ги отъждествява с каганатските тюрки, чиито известия в Предкавказието и Приазовието са от средата на VІ в.
Така старата европейска теория, че кутригури и утигури са български етнос, е прекъсната, тъй като сведенията в летописите за кутригури и утигури са доста по-стари от експанзията на тюрките на запад от Волга.
Редно е да отбележим и да се знае, че причината да се промени теорията за произхода на българите в съветската наука след средата на ХХ в., е отрицанието наложено по политически път на теорията на Н.Я.Мар за яфетическо-месопотамски произход на българи и чуваши, която той издига след 1920 г. в СССР.
Като резултат от съветската доктрина след 50-те години на ХХ в., вследствие на която произхода на българите е отнесен някъде след края на хунската империя на Атила, т.е. втората половина на V в., Артамонов през 1962 г. се опитва да вмени, че първата малка вълна българи са повлечени от Алтай още по време на великото преселение на хсионг-ну от Ордос до Париж. Опитът на Артамонов е последният в съветската наука, който се опитва да даде по-стар произход на българите от VІ в. и да бъдат уважени сведенията за българи при Енодий, Касиодор, Йордан, Павел Дякон. Артамонов е и последният съветски автор, който се опитва да даде някакви сведения за утигури и кутригури, но като цяло се стреми да ги разграничи от българите, които според него били „отюречени угри”.
И така, миналото на кутригури и утигури в съветската наука след 50-те години на ХХ в. не е разработвано, а версията за българския произход постепенно е подчинена на неясни моменти от тюрко-каганатската история преди VІ в.
В българската наука до 1989 г. безропотно се приемаше съветската доктрина, а след това антитюркският произход на българите, разработен от школата на Добрев, не се върна към преразглеждане на утигуро-кутригурското минало, а създаде изцяло глотогенетична теория за ирански произход на древните българи, която не само, че няма летописни аналогии, но и няма и археологични такива.
Ето защо пред съвременната историческа наука в България има много предизвикателства от научен характер и на първо място е проблема: утигури и кутригури съставна част ли са от българската ранна история или това са някакви независими племена?
3.
За кутригурите сме писали на друго място в този сайт, но тук е важно да обърнем внимание, че както името на кутригурите, така и това на утигурите, е съставно, т.е. образувано е от две имена. Кутригурите са известни от летописите и като „котраги”, което сочи, че етикона е съставен от имената „кутри” и „гур”.
Дали можем да допуснем, че етикона „утигури” е съставен от „ути” и „гур”?
Още Приск Панийски през V в. дава сведения за „уроги”, име, което ако имаме предвид кавказката ротация d(t) – r, за която също подробно сме писали на друго място в този сайт, е всъщност „утоги” (= утиги).
Приск съобщава във фр.33 от съхранените части на историческия му труд, за „Хелхал, родом хун”, който командвал легиони към 467 г. във византийската войска на Аспар.
Очевидно името на този хун е прозвище, което съдържа наименованието на родното му селище Хелхал, а то се намира, според арменския историк Мовсес Калакантуаци в гавара Утик, където има гр. Хелхал.
Арменският историк от V в. Елише също упоменава такова селище: „близо до границата на Иберия, срещу гр. Халхал” (История, част ІІІ).
Утик е арменското название на областта Ути (за нея пише още Страбон, а жителите й се самонаричат „удини”), където „к” е арменски афикс. Тази област се намира на границата между южна Грузия и северна Армения.
Тази територия е свързана с кимерийската история през VІІІ-VІІ в. пр.н.е. и точно там е била историческата родина на кимерийците (Иванчик А.И. Киммерийцы. М., 1996).
Дяконов извежда етнонимът на кимерийците от иран. gam-ira (подвижен отряд). В осетинският език пък, който е свързан със скитския, наименованието на тези „подвижни отряди” е било „балц”.
4.
Една от научните заслуги на плеядата западни хунолози (Ото Манчън-Хелфън, Томпсън и др.) от втората половина на ХХ в., е посочване на несъстоятелността на руско-съветската доктрина от 1900 г. (Иностранцев), че европейските хуни (Нuns) са антропологична и културна приемственост от средно-азиатските хсионг-ну (Hsiong-nu). Може определено да се каже, че в западната историческа наука през втората половина на ХХ в. бе ревизирано просвещенското мнение за приемственост между Hsiong-nu и Нuns, докато в съветската историческа наука, чрез хипотезата от 1960 г. на Гумильов, бе извършена мимикрия (от Ордос дошло не „преселение”, а „конен отряд”), чиято цел бе да препотвърди теорията за приемственост.
Ако се обърнем към западния научен опит на хунологията, ще констатираме, че въпросът за произхода на европейските хуни не е решен и е все още актуален.
Несъмнена заслуга на американският професор Ото Манчън-Хелфън (Светът на хуните, 1973) е преосмислянето на късно-античната история на Хунската империя, която традиционно се разглежда от модерните европейски учени негативно и едностранчиво. Хелфън допълни традиционната хунология с нови факти от хунската история, които предполагат, че ролята на хуните в Предна Азия и Месопотамия не датира от 395 г., а е възможно да има и по-ранни етапи на присъствие там.
Така на дневен ред пред изследователите изникват редица въпроси!
На първо място, придобива нова светлина сведението от VІ в. на византийският летописец Прокопий Кесарийски, според което в древността хуните са се наричали кимерийци.
Пренебрегването на това сведение на Прокопий в модерните изследвания за хуните, се основаваше на слабо проучената история на кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е. и приемането на доверие на античните гръцки сведения за тях (Херодот, Страбон).
Новата вълна германски и руски кимеролози изведе в приоритет асирийските сведения за кимерите (Gimir), с което въпросът за историческата достоверност на кимерийците получи Задкавказки, Предно-азиатски и Малоазийски характер. Тази нова научна гледна точка, както пише Иванчик, не отхвърля античните гръцки източници, а предполага тяхното анализиране като вторични, спрямо асирийските, които са съвременни на VІІІ-VІІ в.пр.н.е.
Промяната на фокуса към кимерийското минало от гръцките към асирийските източници, води до разбирането за автохтонност на кимерийската родина на север от Урарту, на териториите на дн. южна Грузия и северна Армения (гавара Утик).
Оттук, особено важно значение придобиват косвените източници за хони (= кимерийци) в такива грузински извори като „Мокцевай Картлисай” (V в.) и анахронистичните сведения за „хазари” в „Животът на картлийските царе” (ХІ в.).
А така също наложително става преразглеждането дали утигурите (Прокопий), които той нарича хуни и кимерийци, имат нещо общо със задкавказките удини (ути), сведения за които дава още Страбон.
При Птоломей Udon са вече предкавказки народ (съгласно разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.”), т.е. наложително става да се направи паралел между остатъчните „удини” в арменския гавар Утик и предкавказките Udon.
Кога може да бъде проследена миграцията им от Задкавказието в Предкавказието?
Косвени данни за тази миграция могат да бъдат намерени в „Мокцевай Картлисай”, които сочат за времето след ІV в. пр.н.е., във връзка с походите в Задкавказието на Ал. Македонски и във връзка с заселването в края на ІV в. на иберите в земите на дн. Грузия.
Вторият важен въпрос пред нас е: в каква връзка са урог (Приск) и утигурите (Прокопий) с българския етност?
Този въпрост е изключително сложен, ако се проследи диахронно: ако кимерийците още към VІ в. пр.н.е. са получили от урартите (самоназвание „Бийан”) името „хини-ли”, което е значило приблизително „поданици”; и ако можем да проследим прехода от кимерийци към новият етноним „хион, хони, хуни”; то как да си обясним, че още преди основната инвазия на хуните на запад в Скития и Панония към 363-375 г.г., имаме сведение от втората редакция на „Анонимният латински хронограф” (354 г.) за „българи”?
Тоест, ако основното ядро на хуните още през 375 г. са българите, както твърдят автори като Енодий, Касиодор и Павел Дякон, защо първоначалната популярност е била върху името „хуни”, след като е видно от Анонимният латински хронограф, че името „българи” е известно още през 354 г., преди да стане популярно в Европа името „хуни”?
Този въпрос е важен и във връзка с въпроса за произхода на името „българи”, последното винаги е разглеждано етимологично, но това явно не е достатъчно за произхода на етноса.
„Анонимният латински хронограф” (354 г.) споменава българите, във връзка с дейността на Зиези, като приписва произхода им от същият този Зиези. Но отсъствието на Зиези и българите в по-ранната редакция на хронографа сочи, че някакви събития около 354 г. са дали повод за включването на „Зиези, от който са българите” във втората редакция на хронографа?
За щастие, в историята от ІV в. на Амиан Марцелин се споменава за някакъв Зизаис, който е предводител на отряд от „свободни сармати”, които по същото време (преди 357 г.) стават съюзници на Констанций и дори явно са посещавали Рим.
5.
Терминът „бал”, според данни на ономастиката, съгласно Иванчик, е бил известен още на скитите (οὐαδτόβαλος) и означава „любимец на дружината”. В осетинския език, родствен със скитския, понятието „балц” е означавало „военни подвижни отряди” и е свързано с няколко степени на инициация, през която са преминавали младежите, за да станат мъже. „Мъжът е достигал пълна зрялост, като преминавал през всичките степени на инициацията, едва тогава, когато извършвал последователно всичките три степени, предписани от обичая балц – годишен, тригодишен и седемгодишен. Годишният поход е бил задължителен при инициацията на младежа, за да е признат за мъж…” Иванчик А.И. ВОИНЫ-ПСЫ. МУЖСКИЕ СОЮЗЫ И СКИФСКИЕ ВТОРЖЕНИЯ В ПЕРЕДНЮЮ АЗИЮ).
Думата „бал”, в този смисъл, в скитския и осетинския, е означавала „отряд участващ в поход”.
Точно такова военно формирование към 354 г. командва Зизаис, според Амиан Марцилин, с което помага на Констанций през 357 г. срещу т.нар. от Амиан „сармати роби”.
Присъствието на „Зиези и българите” в периода 354-357 г.г. в Рим и Панония, говори за тригодишен военен поход и след това чак за около 486 г. от Йоан Антиохийски научаваме за „т.нар. българи”, поканени от Зенон в Мизия, ако следим стриктно писмените първоизвори.
6
И така, дали може да предположим, че преходът на военни отряди на пост-урарти (Бунд, Udon) и на кимерийци (хини, хони) през ІV в. пр.н.е. от Задкавказието в Предкавказието, е съпроводен с наричането им от вече залязващите скити „бал”, т.е. така, както са били наричани „отрядите, участващи в походи”? При това скитско-осетинската дума „бал” е значела същото, което означава „кимерийци”, съгласно етимологията на Дяконов, от иран. gam-ira (= подвижен отряд)!
7.
Земите на север от Урарту, както казахме, явно са били автохтонни за кимерийците през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в урартските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”.
Тоест, преносът на този топоним от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птоломей и арм. Географ от VІІ в.), е маркер за преход от Задкавказието в Предкавказието на т.нар. в легендата на Низами (ХІІІ в.) „Бун и Гар”, които станали „българи” (а Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от епоса от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи…).
И така, не само по-късна Грузия наследява този топоним като държавно име на картли и ибери на юг от Кавказ, но и територията на север от кавказките проходи Дербенд и Дарял, е известна като „Геруа” (Гур, Гар).
8.
Следователно термина „балгар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту, откъдето е започнала инвазията на юг на кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е., когато през 714 г. пр.н.е. е победен от тях урартския цар Руса.
След ІV в. пр.н.е. този задкавказки топоним е пренесен в северен Кавказ като „геруа” (Птоломей), т.е. ако кимерийците са наричани от урартите след VІ в. пр.н.е. в Задкавказието „хини, хони”, след ІV в. пост-урартите вече ги срещаме като „Бал-донис” в Предкавказието (Птоломей), както е била наричана р. Кубан, а пост-кимерийците стават известни като „бал-гар” и то по същото време (354 г. от н.е., съгласно Анонимния латински хронограф), по което термина „хони, хуни” става общо название, както за Udon (известни на запад като „улдин”, „ултинзури”), така и за пост-кимерийците (българи).
9.
С това не смятаме, че сме решили загадката на Прокопий Кесарийски, заложена в името „утигури”, но определено е наложително въпросите около последните да бъдат поставени на дневен ред пред българската историческа наука и то не само защото имаме кимерийски владетел Сандакшатр и утигурски владетел Сандилх, но и по много други причини, останали извън вниманието на изследователите на ранното българско минало…
