юни
09
2011
Продължаваме с пета част на разказа на Роси за пътешествието ѝ из Близкия Изток. Досега бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа в Турция, в началото на трета част ни отведе в град Алепо в Сирия, после минахме през Дейр Еззор на река Ефрат, съвсем близо до границата с Ирак, а за последно бяхме в Палмира и Дамаск
Днес продължаваме с Йордания – Аман, Петра, Мъртво море и всичко край пътя
Приятно четене:
Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан
Пътешествие без кола
част пета
Йордания: От Аман до Мадаба
За Йордания е писано доста, а Петра е разказана в такива подробности, че въобще не смятам да преговарям известните факти. Ще се постарая обаче да дам повече подробности за възможностите сами да си организирате пътуване до и вътре в страната, особено ако по някаква случайност се окажете преди това в Дамаск, какъвто беше нашият случай.
Южната автогара на Дамаск, от която тръгват превозите за Йордания и Ливан е доста далече от центъра, но цената на таксито е три долара към февруари-март 2011 г. Още на входа ще чуете мнозина да викат с цяло гърло „Амаааан” или „Бейруууут”. Това са шофьорите на така наречените „споделени” таксита, които ви спестяват дългото чакане по границите, което с автобусите не се получава. Колите са нови, чисти, спират за кафе и неотложни нужди. Шофьорите са опитни и знаят към кое гише да ви насочат, а това отменя лутането по граничните пунктове. Мястото в кола от Дамаск до Аман струваше към 14 долара и малко. Местата са четири. Ако искате да не плащате за останалите – чакате още пътници, ако искате да си пътувате сами – плащате всички места и тръгвате на момента. При излизането от Сирия платихме по 10 долара изходна такса. На йорданската граница нямаше никакви усложнения, визата ни беше положена още в България, така че само ни пожелаха приятен престой в кралството и ни пуснаха да вървим. Три часа и половина след тръгването от Дамаск влязохме в Аман.
Аман
Градът създава впечатление, че е по-многолюден отколкото е в действителност, защото повечето аманци очевидно предпочитат да живеят във фамилни къщи или в не много високи кооперации. Всичкото това, пръснато върху множество хълмове, създава впечатление за пренаселеност.
Всъщност Аман е почти колкото София по население. Слязохме от колата и взехме такси с молба към шофьора да ни закара до някой добър хотел. При изкачването нагоре искат по 5 JD /разбирай евро/. Шофьорът отказа да слезе до даунтауна – стария град, защото имало протест и движението било ограничено. По тази причина, без да му мислим много, взехме първия възможен хотел, намиращ се някъде над стария град. Човекът на рецепцията се оказа дружелюбен, приказлив, майтапчия. Погледна си часовника и каза, че след 15:00 ще можем да слезем без проблем. Протестът всъщност не бил точно протест, а поздравления към краля в прозореца между две празнични молитви – между 12:00 и 15:00. Освежихме се, побъбрихме още малко с новия си познат, той ни обясни как да отидем до автогарата, от която тръгват автобусите на JETT за Петра. За наша радост JETT-ът беше наблизо – някакви 10-15 минути ходене от хотела. Купихме билети за сутрешното пътуване срещу 8 JD на калпак (автобусът е само един на ден и тръгва в 6:30 сутринта, което ме подсети, че от София до Рилския манастир автобусът е също един на ден…). Докато търсехме място за хапване, попаднахме на голяма и внушителна сграда, която се оказа хранителница на документите на Шариатския съд. Че бедуините имат разрешение да се съдят по своите си закони – това го знам, но че на йорданците се предлага възможност да се съдят и според Шариата – виж, това не го знаех. Всъщност, не знаех също, че въпреки всеизвестната им образованост, тук момичетата и момчетата учат в отделни училища след 10-тата си година. В това отношение Сирия, Ливан и Емиратите (не зная дали всички Емирати) са доста по-модерни, признавам.
Намерихме ресторантче и обядвахме много вкусно и за изненадващо малко като за Йордания пари – само за седем JD. Къщите в модерния град бяха хубави – бели, спретнати, с вече цъфнали храсти и дръвчета отпред.
Хубави къщи в новия град
Точно в 15:00 излязохме от ресторанта и взехме такси за стария град. И този шофьор беше услужлив, не говореше английски, но всеотдайно искаше да ни покаже красотите на града, въртеше дясната си ръка и казваше нещо като „куло, куло” или „гуло, гуло” (вероятно със значение „докато се въртим, ще ви показвам града”), спираше за да огледаме, дори се опита да ни вкара в крепостта за една панорамна снимка! Този номер не сполучи, охранителят ни погна и посочи касата за билети. Шофьорът сви рамене извинително, „направих каквото можах”. Продължихме. Слизането си го биваше, преди да се шмугнем в ниското, кой? – шофьорът, естествено, посочи къде е най-добре да застанем, за да се полюбуваме на римския амфитеатър.
Амфитеатърът в Аман
После ни остави пред една затворена за ремонт улица и поиска 3 JD – таксата за слизане с такси надолу. Старият град нещо не ме вдъхнови. Не само заради ремонтите и многото народ, изсипан на кило там, имаше нещо друго…
Ремонт по улиците в стария град
Навсякъде около нас се оказа битак, продаваха се евтини дрехи и обувки, втора ръка вещи и такива невероятни неща като половин буркан лютеница (освен, ако това не беше храната на продавача) или скъсани обувки. Стоките бяха подредени и по сергии, и по платнища, опънати по тротоарите и улиците. Петък, почивен ден, минути след протеста.
Аман, битак в петък
Аман, битакът в петък
Малкото жени, които срещнахме, бяха облечени в консервативно облекло. И те, и мъжете ми отправяха дълги погледи, толкова дълги, че даже се извръщаха при разминаването да ме огледат и отзад. Не можех да разчета тези погледи – дали означаваха упрек, дали любопитство, дали нещо друго. Скоро това започна да ми дотяга и почувствах дискомфорт, ходенето ми дотежа, краката ми се отлепваха все по-трудно. Решихме да потърсим спасение в някое кафене, но… познайте дали видяхме такова нещо по целия булевард? Нищо! А може би не знаехме къде да гледаме или да влезем?! Сградите от двете страни бяха оформени с тесни островърхи арки в основата си, ситно-ситно разположени една до друга, образуващи пасажи. Достигнахме до битака за мебели и решихме да прекратим разходката. Първото такси беше наше – 5JD, защото ще се качваме нагоре. Шофьорът намаляваше скоростта пред важни сгради като едната, а после другата къща на краля, пред новите хотели и модерните сгради. В хотела ми беше по-добре, направихме срещата с местните каучсърфъри при нас – около маса с чай. Младежите бяха симпатични, И ТЕ живееха с родителите си. Казвам и те, защото в източните страни младежите и девойките живеят с родителите си докато не се задомят. Изключения са възможни само в случай, че учат или работят извън дома. Иначе е… невъзможно, неприето, срамно. Въодушевените младежи обявиха, че животът бил в стария град, там били най-хубавите кафенета. Промърморихме нещо, че не сме се натъкнали на нито едно кафене. Започна едно писане, пишеха се имената на най-готините места. Познайте колко? Две – Jafra и Balat Al-Rashid. Във второто кафене не е прието да влизат жени, дори и да са чужденки. Остана първото. Е на това му се казва разнообразие! Все си мислех дали е възможно да е точно така или нещо пропускаме и ние, и местните. Питахме ги шеговито дали големият град не им осигурява поне малко анонимност, малко да разпуснат… Отговорът беше като парен чук: „Семействата ни са големи – средно по 1000 души сме в една рода. Все някой ще те види, ако не е от родата, то познат на някой от родата… Така че анонимност не може да има, животът е традиционен.”
Петра
Към Петра отпътувахме по разписание и пристигнахме там преди 10:00. Следвайки съветите на една луда тиква – моя приятелка пътешественичка, взехме такси до хотел Sab’a в селото Уади Муса. Твърди три JD, в Петра пазарлъци е трудно да се правят. Хотелът e бекпекърски, чист, с всички базисни удобства, държи го англичанка – сладка, чевръста, много информирана и подкрепяща. Срещу 18 евро успяхме да вземем стая със закуска. Англичанката предлагаше Wi-fi, пихме и един чай от личното й чайниче за кратко поемане на дъх преди впускането в приключения. И още нещо, приготвяше прекрасен пакет с храна и вода за изпът само срещу 3,50 JD. Защото в «обекта» цените са повече от солени! В 11:00 вече бяхме закупили входните билети – 50 JD за един ден.
Приключението започна. Съгласна съм с всички, които се оплакват от недостиг на време за разглеждане на Петра. Времето се съкращава значително от спирането за снимки, а лакомията да не се пропусне нещо е голяма. Предимство на индивидуалното посещение е, че все пак не сте пленници на забързано разписание. Правите разходката колкото можете и както искате. Ние предпочетохме да се движим само и единствено пеша. Бедуините, които предлагат магарета, камили и файтони, които наричат „такси”, „такси с еркъндишън” и прочие простотии, не са нахални. Всеки от тях ще ви каже „помислете си пак” или „ако размислите, ще се видим”, или „следващия път”… Впечатляваше не само природата, сред която набатеите са изградили чудния си град. Обектът се поддържа в идеална форма, на всеки 200-300 метра ще видите служител, който замита животинските фъшкии и дребните боклучета. Места за почивка са организирани навсякъде – от прости пейки до ресторанти. Няма шанс да се преуморите чак толкова много, не е страшно.
По павирания път през сика (каньона)
Някои вече се връщат
Дали пък думата сук, която означава „закрит пазар” не е свързана по някакъв начин с тукашната дума сик – каньон? Още докато преминавахме през „антрето” си дадох сметка за следното. Когато се говори за Петра, обикновено се акцентира върху куртурно-историческото минало на града. Когато се говори за Кападокия, се акцентира върху природните феномени. Предлагам да разменим определенията или просто да разглеждаме и двата обекта и като природни феномени, и като исторически важни обекти. Това е личното ми предложение. Защото за мен Петра е преди всичко природа – природа, която набатеите са опитомили с много пари и интелект. Очевидно прагматични, те не са се гнусили да ползват разнообразни стилове в архитектурата – египетски, източни, римски, елински. Петра е възможна като феномен само, ако се разглежда в тотална симбиоза с фантастичния естествен декор – нещо като красив мъх или дантелен лишей върху извънредно екзотично дърво. Това в моите представи я доближава до известните троглодитски селища и култури, между които Кападокия е на първо място. Останалото се дължи на богатството, придобито водата и от търговците, пренасящи подправки и парфюми от Арабия за останалия свят или внасящи нещо от останалия свят в Арабия.
съкровищницата
Цветовете на скалите са неземни
амфитеатърът
Всичките тези мисли и играта на цветовете предопределиха един от важните ни ходове. Там където повечето туристи се отклоняват вдясно, за да достигнат до манастира, ние тръгнахме вляво, за да разгледаме скалните бедуински жилища.
Тук очевидно може да се преспи
Поглед към пещерите на бедуините
Именно там изпитах онази наслада от шеметната височина и човешкото присъствие, което деликатно се вписва в пейзажа и изглежда някак си органично… Там се случи така, че всеки от нас потърси своето кътче за съзерцание и душевна отмора. Седнах си на „тавана” на една пещера, очевидно отдавна необитавана, и повярвайте ми, не си мислех за историята, не си преговарях имената на 14-те пророци, които по един или друг повод са свързани с Йордания. Като казах „пророци”, та се замислих за бедното си религиозно възпитание. Защото, честна дума, фактът, че само в Йордания са се подвизавали 14 от тях, ме смути. Да крачиш смело из източните земи изисква надеждни познания както по подхванатата тема, така и по история въобще. Тайничко направих справка и забелязах, че в Корана са споменати 25 пророци, но общо според исляма на човечеството са били изпратени 124 000 пророци и 350 пратеници. Давайки си сметка, че цялото ми знание е преди всичко емпирично и доста накъсано, именно тук се отказах да следвам нишката, известна само на подготвените, а аз прехвърлих мислите си върху Али Баба и „Сезам, отвори се!”. Почувствах сетивата си изострени за шумове, аромати, потрепванията на песъчинките и листата на дивите лалета, които растяха наоколо, за… чудеса.
Тук ще си позволя още едно отклонение, което се появи на бял свят благодарение на огромния ми инат по време на самото писане на този пътепис. Ето за какво говоря. Във всички брошури и дипляни за Петра и Уади Рум се среща наименование на племето Thamud и Thamudic надписи (особено в Уади Рум). Не казвам, че имената на другите изброени племена, живели и творили преди или заедно с набатеите, ми звучат близко и познато като на първи братовчеди. Само че тези Thamud-и с нещо ми грабнаха вниманието и се запънах да ги проверявам, ама на български, не на чужди езици. Чичо Гуугъл започна да ме порицава и да ме упреква в неграмотност като ми изтикваше на преден план Талмуд-а. Пак превключих на ябанджийски езици и така попаднах на наименование на този „изчезнал народ”, записано от гръцките историци като „тамудеи”. Пробвах се отново и о! късмет, появи се хубаво преводно материалче на чист български език за „погубения народ” тамудеи или самудяни. Ще попитате защо пък се зарових с такава упоритост в това издирване? Защото много често когато гуугълна някое място или тема, първо гледам изображенията, а после поглеждам в мрежата. Зад много от изображенията стоят интересни статии, които по една или друга причина не се появяват в първите страници на „текстовото” търсене в мрежата. И като цъкнах „тамудеи” или “Thamud” + изображения се появиха картинки с гробници и къщи досущ като тези в Петраааа. Ха сега, де! Кой пръв, кой след него? Набатеите или тамудяните? И ето какво открих, може да е интересно за тези, които се интересуват от обекти в списъка на ЮНЕСКО, а още повече за онези, които ще получат виза за Саудитска Арабия. През 2008 г. ЮНЕСКО вписва обект от Саудитска Арабия, намиращ се в Ал-Хижр (Al-Hijr) или (Madâin Sâlih), в който са открити пещерни домове, надписи и 111 гробници, построени от познатите ни набатеи. Според други източници постройките са дело на тамудяните, обитавали южен Йемен и Централана Арабия, коренни жители на Ал-Хижр. „Братовчедите” им набатеи потвърждават, че били отлични каменоделци. Бедуините пък в йорданските пустини ще ви разкажат поверително, че всичко важно идва от… Йемен. При изключително любопитство може да се разходим и до Етиопия, но това ще стане друг път.
Нека сравним „къщичка” от Петра (моя снимка) с „къщичка” от Ал-Хижр (чужда снимка, откриваема с още много други на този адрес):
http://www.zubeyr-kureemun.com/SaudiArabia/PhotoGalleryOfMadainSaleh.htm
[singlepic id=9538 w=480 h=360 float=left] [singlepic id=9539 w=480 h=360 float=right]
постройка в Петра, Йордания(ляво) постройка в Ал-Хижр, Саудитска Арабия(дясно)
Приличат си, нали? Жалко, че за Саудитска Арабия не мога да взема виза…
Около 30-ина бедуински семейства все още обитават пещерите около Петра. Някои живеят като дядото в тази „къща”, който ни покани за чаша чай, т.е имат елекричество и сателитни чинии, други живеят както преди векове – с вощениците и газените лампи, без удобствата на цивилизацията.
Модерната къща на дядо бедуин
Програмата ни в Йордания беше в стил „както дойде”, но вече знаех, че ще търсим начин да посетим пустинята Уади Рум утре. Ето как точно се случи това.
Уади Рум
Основният проблем не е в желанието, а в транспорта. Има много ранен автобус от Уади Муса до Уади Рум, но не беше ясно дали и кога този автобус може да ви върне обратно. Очевидно в тази страна идеята е да се насърчава наемането на коли или на таксита. Такси в едната посока (разстоянието е около 120 км) е 30 JD; в двете посоки – 50 JD с включен престой. Официалната процедура изисква да преминете през посетителския център на пустинята-резерват, да заплатите по 5 JD вход и да решите какво ще правите. Ако искате да се повозите с лицензиран 4X4 за 2, 3 или 5 часа, трябва да сте готови да платите по 15 до 20 JD на час.
При нас събитията протекоха по-различно, малко сходно с тези в сирийската Палмира. Звъннахме на един от шофьорите, с които се бяхме запознали предния ден в Петра. Той играеше „неофициално” такси с личната си кола. Бедуин от съседно село. Направи ни оферта от 60 JD за всичко – пътуване в двете посоки и два часа разходка в пустинята. Имаше нещо съмнително в предложението, твърде съблазнително изглеждаше, за да е вярно, но ние все пак му звъннахме в 8:30. В 9:00 той дойде полу-събуден заради парти, което явно беше продължило до сутринта. Излизайки от селото Уади Муса, той спря за кафе пред един голям магазин за сувенири. После седна зад една маса с множество купички върху нея и ни демонстрира как се пълнят шишенца с пустинен пясък, как се моделира камила, цвете, шарка. С едни телчета, много специална работа. Преброих девет цвята пясък.
След тази демонстрация ние нивно решихме, че това е работното му място, но той отрече. На въпроса ни какво работи той простичко отговори: „всичко”. След още няколко километра пак спряхме. Този път при „мамммма”. Старата бедуинка изглеждаше внушително, а сестрата, която се появи отнякъде, с гордост ме разведе из стопанството и ми показа зайците, патките и козите, насажденията… Подарих на мамммма една българска роза, а на момичето – един хубав бележник. След кратка суматоха в ръцете ми беше тикнат бедуински парфюм, не питайте как мирише… Всичко бедуинско е силно – и миризмите, и вкусовете – джинджифилови сладки, от които небцето ви ще закрещи, подправки, чудесии. Бях трогната от подаръка, накара ме да се замисля до каква степен жестът към някого изисква реципрочност и за скоростта, с която се отвръща на удара.
Най-после тръгнахме към пустинята. След зверско каране дойде и отбивката от основния път. Според картата, която разучавах, в края на асфалтовия път трябваше да е посетителският център. Само че ние не стигнахме до него. Спряхме, за да снимаме влак, натоварен с фосфати (Йордания притежава значителни запаси) и след минутка се паркирахме пред нещо като магазин-кафене-офис. Появи се собственикът, очевидно приятел на нашето момче. Той се представи с достойнство, обясни ни колко струват разходките. Ние погледнахме въпросително купонджията, беше ни обещал разходка срещу поисканите 60 JD. Двамата нещо си поговориха по бедуински, после нашият човек каза да се прехвърлим във возилото на новия персонаж, той щял да му плати за разходката с половината от нашите пари. Разбрахме, че ще пътуваме „извън” официалностите, въпросът беше дали щяхме да видим онова, което виждаха „официалните” туристи. Оооо, даааа, може би даже и повече! Екскурзията се проточи към три часа, а водачът ни се забавляваше повече и от нас. Щяхме да научим много неща за живота на камилите и бедуините, за водоснабдяването, за Лорънс Арабски, музиката, живота, радостите на хората, свързани с пустинята. Скитахме в западната част на областта.
Разходката започна по бялото дъно на едно солено езеро, което в кратките дъждовни периоди се превръщало в истинско езеро. Появиха се и първите дюни – розови, а до тях жълтеникави, а по-надолу бели, а някъде в далечината – планини в цвят бордо.
Първите дюни в живота ми
Започнах да се досещам откъде идва пясъкът в шишенцата-сувенири. Бедуинът свиреше на кавал и си пееше през повечето време, не можеше да му се отрече нито чар, нито знания за природата и историята на района, нито волна нагласа към живота. Преминахме през останките от някогашния декор за заснемането на филма за Лорънс Арабски.
Тук е сниман филмът „Лорънс Арабски” през 1962 г.
По време на тригодишните снимки загинали около 440 от местните статисти – злополуки с животни, каскади, масови сцени, ухапвания от змии, други причини от кинаджийско естество от онова време. (Повече от 15 години в пустинята нямало инциденти със змии, хората били изгонили всичко живо от пустинята.) В тази британска продукция от 1962 година главната роля се изпълнява от Питър О’Туул. Лорънс Арабски е такъв символ за националноосвободителното движение на арабския свят срещу Османската империя, какъвто е поетът Байрон за гръцкото националноосвободително движение почти век по-рано.
Усетили, че разполагаме с добър познавач на района, попитахме защо камилите плюят. „Плюят само мъжките в периода да размножаване, така излъчват феромони. А този период е именно сега – месец февруари. Женските пък ядат една определена трева, която расте с бързи темпове само три седмици. Мъжкарите не я докосват. Ще ви я покажа.” Това научихме за камилите. Скоро видяхме и тревата.
Трева за женските камили
После спряхме при един от 13-те кладенци в тази част на пустинята, в които бедуините събират дъждовната вода чрез вековни съоръжения – издълбани улеи в скалите. Един кладенец обслужвал около 200 семейства, а в тези околности, т.е. в скалните пещери, живеят около 1000 семейства. На това място срещнахме западни туристи, очевидно не много доволни от факта, че трябва отново да се качат в откритата каросерия на джипа. Защото си беше хладничко, пък и вятърът беше доста силен. Е, ние пък се возим вътре, добре защитени.
[singlepic id=9545 w=448 h=336 float=left] [singlepic id=9546 w=448 h=336 float=right]
Кладенец и съоръжение за събиране на дъждовната вода
Скоро подминахме скала с издълбани графити вероятно указващи пътя на керваните; после преминахме през голяма „порта”, през невероятни скални образувания, наречени с атрактивни имена като „Титаник” и пр. (Лошото ми самочувствие на фотограф ме накара да гледам чуждите снимки в гуугълските „изображения”, та по този повод открих едни такива подобни форми и „порти” в Либия – в планината Акакус, част от Сахара. Сто на сто има и другаде, свят широк.)
Спряхме да навестим две бедуинчета, които клечаха около огнище с чайниче и наглеждаха няколко камили.
Бедуинчета, очакващи мераклии да пояздят камили
Една от портите
Прекарахме добре, подарихме на децата снаксове от нашите пакети, после продължихме. След още малко каране през чудати пясъци и скали достигнахме до бедуинска палатка – братовчед на водача имал тук „магазин”.
Бедуинска палатка и „магазин”
Палаткта беше опъната срещу скали, на които видях древни рисунки, указващи пътя на керваните – две човешки фигури, между които имаше по-дребен добитък и камила в края на „уравнението”.
Част от скалната рисунка
Пихме чай с братовчеда, той ми поднесе чашата и нещо, в което димеше тамян. Каза, че сме били първите хора, които минавали през магазина му в последните три дни. По някое време вяло се опита да предложи на Емо бедуинска куфия, Емо вяло отказа, после всички дружно продължихме чаепиенето.
Изпращат ни, всичко приключи.
Времето минаваше неусетно. Разбрах, че уговорените за разходка часове бяха отминали отдавна, това ме накара да се чувствам зле. Не заради евентуалната необходимост от доплащане, а заради прекалената ограниченост на това преживяване.
Йордания е скъпа дестинация,
но ако човек успее да се организира добре, струва си да направи поне три дни в Петра и седмица в пустинята. Всичко друго е само мимолетно докосване, от което в главата ви ще останат ярки образи, но истинското потапяне в тази природа и знаците на историята не може да се случи за няколко часа. Само едно НО, което не трябва да пропускам. Очевидци твърдят, че пустинята вече не била тихо място за медитация поради набиращите сила бедуински нощни партита. Впрочем, такова е положението и около сирийската Палмира, но това пък може да е атрактивно за купонджиите, кой знае?
Водачът ни очевидно се забавляваше с разходката. Пристигнахме до мястото му, пихме кафе, получихме сувенири и пътеводители. Сподели (очевидно искрено), че ние сме му много по-интересни от западните европейци, защото до ден днешен нито един българин не е преспивал в палатковия му лагер в „официалната” част на резервата. Така де, ние да сме посланици на неговото дело в страната ни… Уредиха сметките с нашия шофьор, нито намек за някакво доплащане. Това не му попречи да ни поиска бакшиш в края на пътуването. Трябва да сте готови за това изпитание в Йордания – всеки и навсякъде очаква да „добавите” нещо извън твърдо уговорената цена на услугата.
Прибрахме се в Уади Муса доста уморени и с глави пълни с вятър и невероятни картинки. Срещнахме се с двама братовчеди от каучсърфинга –бедуини. Срещу нашите подаръци получихме съответно: парфюм за мустаците на Емо – „само по една малка капка сутрин” и огромна кутия със сладкиши за мен. Договорихме и шофьор-гид за утрешния ден. С него щяхме да преминем през Кралския път до Аман срещу 70 JD.
Кралският път
Тръгнахме в 8:30 и приключихме обиколката към 15:00 часа. Поради решението да видим замъка Шобак, а не Керак, променихме маршрута и направихме ето това:
Шобак – Дана – Мъртво море – планината Небо – Мадаба – Аман.
Не знаех, че борецът срещу кръстоносците Саладин, е достигнал до тези земи. Превзел е
крепостта Шобак
през системата за водоснабдяване. Всъщност поехме към Шобак, защото според тукашните хора тази крепост била в по-добро състояние от Керак. Гледката към и от крепостта е изумителна, както впрочем е прекрасен целият път, през който минахме. Според водача ни в селото имало хубав и евтин хотел.
Крепостта на кръстоносците Шобак
Крепостта, видяна отдалече
След Шобак тръгнахме към
Дана,
без да влизаме в самия град-резерват. Спряхме за панорамна снимка, вятърът не ни остави извън колата дълго, така че продължихме.
Дана
При Ат-Тафила (At-Tafila) се отклонихме в посока
Мъртво море
и пътувахме през едни планини и урви, каквито само в Крит сме преминавали. В момента, в който се спуснахме на равното, зърнахме полетата с домати и банани. Толкова домати не бях виждала от бригадирските си години – в камиони, в касетки, разпилени по пътя… Топло, даже знойно. Денят е 28 февруари.
[singlepic id=9555 w=320 h=240 float=center] [singlepic id=9556 w=320 h=240 float=center]
Спряхме да снимаме Мъртво море на мястото, където всички го правят – под „вкаменената” жена на Лот.
Мъртво море
Попитах шофьора какво би станало, ако реша някак си да сляза до морето, само да го докосна. Той не се поколеба с отговора: „Забранено е. Има сензори за движение и веднага ще дойде гранична полиция. Единственото място за контакт с горчиво-соленото море е ясно обозначено”. По принцип не сме големите кандидати за телесни и особено кожни експерименти, така че не проявихме интерес към къпането и подминахме комплекса, през който е единствено възможно да се влезе. Продължихме към планината Небо, където заварихме грандиозна реконструкция и разширяване на храма и целия комплекс. Смрачаваше се заради облаци и единственото, което успяхме да зърнем от височината на Мойсей, беше Мъртво море и долината на реката Йордан.
Планината Небо – това, което е виждал Мойсей от този връх е върху картата
Самата река, отдавна загубила водите си, беше трудно да се види оттук. В този момент си дадох сметка, че от състоянието на няколкото свещени реки, които видях в последните години – Оронт, Тигър, Ефрат и Йордан, може плахо да се заключи, че следващата голяма война няма да е за петрол, а за вода…
Мадаба, Йордания
В Мадаба
се почувствах много добре. Градът ми хареса от пръв поглед, а черквата „Св. Георги” с известната карта-мозайка приех някак си близко.
Най-старата запазена мозаечна карта на светите земи
Мадаба, черквата с мозайката „Св. Георги”
Обядвахме в Мадаба, наближаваше краят на пътуването. Между Мадаба и Аман видяхме най-богатите къщи в Йордания (може да има и по-богати, не знам).
Помолихме шофьора да ни остави при сирийските таксита, защото твърдо бяхме решили да изкараме нощта в Дамаск, а не в Аман. Изходната такса при напускане на страната по суша е 8 JD. Цената е 20 JD, ако напускате Йордания по въздух.
Беше все още ранна вечер, когато седнахме да си пием чая в кафенетата на Сук Саруджа в Дамаск. На следващия ден мързелувахме пак из същите кафенета и приготвяхме дисагите за последния етап от пътуването – Ливан.
Продължението:
Автор: Росица Йосифова
Снимки: авторът
Още снимки:
Аман
http://royak.snimka.bg/travel/jordan-amman-febr-2011.575790
Петра:
http://royak.snimka.bg/travel/jordan-petra-febr-2011.575904
Уади Рум:
http://royak.snimka.bg/travel/jordan-wadi-rum.575922
Други разкази свързани с Йордания – на картата:
Йордания
Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!
Tags: Аман, бедуини, битак, Дана, Йордания, каньон, Кралски път, крепост Шобак, Мадаба, Мъртво море, Петра, планина Небо, пустиня, скална рисунка, Уади Рам, Уади Рум, църква „Св. Георги”, Шобак
