Написано от Администратор
13 Юни 2011
Произход на прабългарите
Предговор от администратора
Пускаме този текст по молба на Кирил Милчев като допълваща статия по въпроса за връзката между кимери, хуни и прабългари, която той разглежда в няколко от своите статии (виж Кимерийци и хуни , Българи и ефталити и други в раздел Произход на прабългарите в този сайт ) . Благодарим изключително много на г-н Веселин Тракийски, който любезно се съгласи да направи превод на текста, за да може той да бъде разбираем и за читателите на Роден Край, които не владеят руски език.
***
Съвременното състояние на кимерийския проблем
ВДИ, 1999, № 2
Иванчик А. И.
Резюме на дискусията
Превод от руски език Веселин Тракийски
Вероятно основната трудност при изучаването на кимерийския проблем се състои в многообразието на намиращите се в наше разположение източници, на които, в рамките на едно изследване, е почти невъзможно да се извърши еднакво квалифициран анализ. Писмените източници по кимерийския проблем може да бъдат разделени на две напълно различни групи. Първата от тях са данните на античните автори. Те са достатъчно многобройни и разнообразни, но повечето от тях ние познаваме от втора и трета ръка и те се съхраняват в писанията на автори, които са живели много по-късно от действителните гръцки контакти с кимериийците. Информацията за кимерийците, която имаме на разположение от античните автори е много оскъдна и за това този неин недостатък от най-ранно време се е компенсирал с всякакви теории, аргументи и конструкции на учените. Развитието на познанията на античните автори за кимерийците, след изчезването им от историческата сцена най-късно от началото на VII-VI век. пр. н. е., настъпват не за сметка на нова информация, а за сметка на появата на нови тълкувания на вече известния ограничен кръг данни за тях. Особеното развитие на тази традиция изисква много внимателно отношение към подаваната от тях информация. Макар, че в основата на много съобщения на античните автори стоят реални събития, във всеки случай, когато те се използват, с особена острота стои въпросът за проверката на достоверността на тези данни, чието решаване изисква специални процедури за проучване и анализ на източника. Подценяването на този факт и буквалното, често наивно следване на античната традиция, води до погрешни схващания за историята на кимерийците.
Втората група от източници, рязко различаваща се по характер от първата, са акадските клиновидни текстове, писани едновременно с директните връзки между асирийците и кимерийците. Към тях се присъединяват и няколкото библейски текстове. Благодарение на тях, ние от първа ръка получаваме много надеждна информация.
Много от акадските документи са достатъчно добре датирани, често с точност до година, понякога дори до месец или ден, което позволява да се създаде надеждна хронология на кимерийската история и да се впише в общия контекст на историята на Предна Азия. Все пак, въпреки всички достойнства, акадските източници дават много фрагментарна картина на кимерийската история, като отразяват само малка част от епизодите, които са били свързани само с областта на непосредствените прагматични интереси на асирийците и вавилонците.
Някои събития на кимерийската история са обхванати достатъчно добре от акадските текстове, но между тях остават големи пропуски, които само понякога може да се попълнят като се използва информацията от античната традиция и косвени доказателства. Освен това информацията от източните източници е ограничена, разбира се, само за времето на престоя на кимерийците в Предна Азия.
В писмените източници и на двете основни групи се съдържат езикови данни, които представляват особена категория източници за историята на кимерийците.
Тези данни са от особен интерес за решаване на проблемите на етническата и езикова идентичност на кимерийския етнос. За съжаление, езиковите данни са много оскъдни: те са ограничени до имената на трима кимерийски царе и названията им, запазени на различни езици.
Разбира се, археологическите източници са не по-малко важни, отколкото писмените, за да се проучи кимерийския проблем. Понятието „кимерийска култура“ е въведено от най-ранните изследователи на предскитската археология на Северното Черноморие. Сега то е здраво закрепено в археологическата литература, която се използва за обозначаване на културата на предскитското население на Северното Черноморие. В този случай, по-голямата част от археолозите от дълго време не разбираха, а много не си дават сметка и сега, за всичките условности на това понятие. Те не се съмняват, че „кимерийската култура“ наистина е принадлежала на реалните кимерийци от историческите източници, което съвсем не е очевидно и никога не е било доказано. Съмнението относно точността на това мнение се появи през последните години и въпросът за археологията на реалните исторически кимерийци е бил един от най-важните, обсъждани в този дебат.
В последно време, при изучаването на всички аспекти на кимерийския проблем бе постигнат значителен напредък, но няколко от неговите основни въпроси продължават да предизвикват противоречия. Това в пълна мяра се прояви в дискусията, чийто завършек е тази работа, както и в обсъждането на ранноскитската култура, проведено през 1992-1994 г. на страниците на списание „Руска Археология“.
Може би с най-малко противоречия засега е тълкуването на клинописните текстове, свързани с кимерийския проблем, но и тук не са решени всички проблеми. Доказателство за това е обсъждането на статията на Е.А.Гранатовски, М.Н.Погребова и Д.С.Раевски, посветена на разбора на книгата ми за присъствието на кимерийците в Предна Азия1.
Първият проблем, който продължава да създава противоречия, е локализацията на областта, заета от кимерийците по време на победата им над войските на урартуския цар Руси I. Датирането на това събитие към 714 г. пр.н.е., което аз обосновах в моята работа, както изглежда е било одобрено от мнозинство от учените. Говорейки за този проблем, ние трябва да започнем с факта, че много от недоразуменията се обясняват с неточно разбиране на понятието „страната Гамир“ от изследователи, които не са експерти в областта на асирологията. Преводи като „страната Гамир“ или „страната на кимерийците“ е доста условно. Акадското „KURGamir (ra)” – не е нищо повече от етноним, снабден с определител за страна и е лишен от своята наставка – aia, служеща за оформяне на названието на народите. Тази дума означава само, че площта на областта е заета от кимерийците, като от употребата му не могат да се направят заключения за размера на този район, продължителността на заемането му от кимерийците или стабилността на контрола им върху нея. Ако се съди по откъслечното споменаване на името, което не се среща в по-късни източници, не трябва да го разбираме в смисъл на стабилно установено място, а просто на една област, в която кимерийците са били по време на конфликта им с Урарту през 714 г. пр. н.е.2 Това е видно от колебанията (Gamir / Gamirra) във формата на името, което потвърждава вторичния характер на името на топонима, получено от името на кимерийците.
По отношение на местоположението му мненията на учените се свеждат по същество до две гледни точки.
Представители на първата считат, че кимерийците се намират на север от Урарту, т.е. в Закавказието, в Северна Армения и Южна Грузия.
Представителите на втората са склонни да го локализират в югоизточната граница на Урарту, на юг от езерото Урмия, в района на Манна.
Първата гледна точка, която защитавам в книгата си, и сега ми се струва повече от оправдана. Тя разчита на идентификацията на Gu/Qu-ri-a-ni-a, с която е граничила територията населявана от кимерийците3, с областта Qu-ri-a-ni, както и с Gu/Qu-ri-a-ni, споменавани в урартуските текстове и разположени на север от Урарту.
Алтернативното местоположение, в района на езерото Урмия, не се основава на никакви конкретни данни, а само на общи разсъждения. Аргументите на поддръжниците на тази локализация са обсъждани с достатъчно подробности преди, което не изисква необходимостта тук да се повтаря това, което вече е било казано.
Авторите на статията, откривайки дебата, са се присъединили към втората гледна точка, без обаче да представят съществени аргументи в своя полза. Оценката на свидетелствата от уратските текстове като „единични и не достатъчно разбираеми“ (стр. 73), което съответно трябва да води до съмнение в тях, предизвиква изненада, тъй като свидетелствата от текстове, на които съм се опирал, са не по-малко уникални и различни, както по-голямата част от другите данни за географията и историята на Урарту и съседните райони. Ако се подхожда към източниците от тази позиция, трябва незабавно да се пристъпи към отказ от опитите за реконструкция на географията на тези области, тъй като всички източници се оказват с незаслужаващо доверие, поради своята недостатъчна яснота. И ако тройното споменаване на горните имена в разноезични източници в почти едно и също време, с минимални промени в правописа, се обявява за „единично”, тогава какво да кажем за честите случаи, когато топонимът или историческото събитие са споменати в източниците само един или два пъти? Така че позоваването на неясност на източниците тук е явно недостатъчно, но във всички случаи е по-добре те да са на ваша страна, дори да не са напълно разбираеми (а по мое мнение са доста красноречиви) източници, отколкото да не са и такива, какъвто е случаят с локализацията на кимерийците на югоизток от Урарту.
Аргументът, че урартите не са се укрепили на север от линията, която свързва езерата Чалдир и Севан, съвсем не противоречи на локализиране на Гуриания в Южен Кавказ.
Авторът на писмото казва, че тази област плаща данък на Урарту, т.е. не е част от царството й, но само е в зависимост от него. Това е напълно в съответствие с положението, съществувало в Южен Кавказ.
В заключение, моите опоненти възпроизвеждат аргумента на А.Кристенсен, според който конфликтът на кимерийците с Урарту трябвало да се е състоял в района, където Синаххериб (асирийски цар, управлявал 705 – 680 г. пр.н.е.) получавал информация за него, т.е. в района на Урарту-асирийската граница.
Аз вече писах, че този аргумент е несъстоятелен и отразява изкривена представа за функционирането на асирийското разузнаване. Ясно е, че асирийците не са се държали, по начина на съвременното разузнаване, да законспирирват жители в столицата на Урарту и нейните провинции, които да са били пряко свързани с „центъра“. Асирийците са получавали цялата информация за състоянието на Урарту от асиро-ураратската граница. За това има директни указания в писмата: източниците, на които разчитал Синаххериб, са били управителите на граничните провинции, управителите на зависимите и полу-зависими гранични формирания и „началниците на гарнизонните крепости по границата“. При това тази информация постъпва не само от най-близката до Урмия (област) Муцатсир и от обществените глашатаи (лицата, които са обявявали пред народа указите, разпорежданията т.н. – бел. ред.) (както би следвало да се очаква, ако А. Кристенсен и нейните последователи бяха прави), но така също от далеч намиращи се на запад и северозапад от езерото региони на Хабху, Кумме и укийците. Информаторите са идентифицирани като началници на всички крепости по границата. Този факт сам по себе показва, че тези източници са предоставяли информация не само за събития, станали в непосредствена близост до тях, но и за всичко, което заслужава вниманието им към събитията в Урарту. Те съобщават и за събитията в столицата на Урарту Тушпа, въз основа на което изглежда, на никой не е хрумнало да я търси на асиро-урартската граница. Така че фактът, че Синаххериб е получавал доклади за събитията в Урарту, идващи от Урарту-асирийската граница, не дава основание за локализиране на кимерийците в зоната на тази граница.
Един от участниците в дискусията, С. Махортих, предложи като друг вариант за локализация „на страната Гамир“, текстове от епохата на Саргон ІІ. Според него, тя била в Северен Кавказ4. Тази „хиперсеверна“ локализация напълно игнорира акадските текстове. Известно е, че на асирийците не е бил известен Кавказ и техните географски познания не са стигали до Предкавказието, което само по себе си поставя под съмнение това тълкуване. Освен това е невъзможно да си представим такъв дълъг поход на урартската армия, начело със същия цар – през Задкавказието и Кавказ до Предкавказието. Освен това, страната Гамир, както се споменава в един от пряко указващите текстове за нея, граничи с Г/Курианиа, която плаща данъци на Урарту. Не е възможно да се предложи убедително определяне на местоположението на тази област нито в Предкавказието, нито на Кавказ, нито в северното Задкавказие.
Предположението на С.В.Махортих е чисто спекулативно, а не на базата на реалните данни и трябва да се отхвърли. Трябва да се отбележи също така, че мотивите на С.В.Махортих идват от много странни негови идеи за географията. Говорейки за заселването на кимерийците в Кападокия (с. 96-97) той пише, че доказателството за това е посланието на Херодот за заселването на полуостров, на който се намира Синоп. Синоп, човек би трябвало да разбира, според становището на автора, се намира в Кападокия. Едновременно с това Кападокия, по негово мнение, е някъде в близост до езерото Чалдир. Нещо повече, авторът пише, че Мала Азия е „на север или на запад“ от страната Гуриани, „разположена в близост до Чалдирското езерото, вероятно в горната част на река Кура”. След като научаваме, че Мала Азия може да бъде на север от водите на река Кура, вече по-малко човек може да се изненада на локализация на „страната Гамир” в Северен Кавказ.
По мое мнение, следователно, локализацията на сблъсъка между кимерийците и урартите в 714 г. пр.н.е. на север от Урарту, остава непоклатимо.
За да обосноват намирането на това събитие в района на езеро Урмия на югоизточната граница на Урарту, привържениците на това твърдение са отхвърлили директното посочване на източниците, като ги обявяват за неясни и прибягват до умозрителни спекулации и съображения за това, което те чувстват за повече или по-малко вероятно. Отбелязвам, между другото, че напоследък се увеличи броят на поддръжниците на северния регион на локализация на Гуираниа и по този начин на конфликта на кимерийците с урартите там; към тази версия напоследък склонява и Й. Лафранки, който е известен учен -познавач на новоасирийските текстове, включително на тези, свързани с кимерийците, който преди това е локализирал тази област в близост до езерото Урмия5 (устно съобщение през лятото на 1994 година).
Предложената от мен реконструкция на историята за прибиваването на кимерийците в Предна Азия в ерата на Асархадон и Ашурбанипал, както изглежда, изобщо няма възражения. Някои от нейните детайли, обаче, бяха критикувани в статията на Е.А. Гранатовски, М.Н. Погребова и Д.С. Раевски. По този начин авторите обръщат внимание на определянето на кимерийския вожд Теушпи като „уман – манда, мястото което е отдалечено“ (стр. 77-78). Те отбелязват, че последното определение „би могло да бъде много важно за разбирането на историята на пребиваването на кимерийците в Предна Азия“6, и съжаляват, че не съм му обърнал необходимото внимание и не съм изразил мнение по отношение на местоположението на това „далечно място“. След подобна констатация може да се очакват съображения от авторите на тази тема, но те отсъстват. Вместо това, читателят намира тук доста странна полемична конструкция. На първо място, авторите реконструират моята гледна точка, по някакъв начин предполагайки, че тази справка би ми позволила да приема, че част от кимерийците се придвижват по време на Асархадон на запад, в Мала Азия, а някои са останали в Манна и се придвижили в Мидия, и задават въпрос: „Не следва ли от това, че А. Иванчик смята, че Манна е отдалеченото местопребиваване, от където идва армията на Теушпи в Мала Азия?“
Формулирайки тази рискова идентификация, авторите я подлагат на атака.
В същото време, моята гледна точка на този проблем е посочена съвсем ясно и няма нищо общо с приписваната ми екстравагантна интерпретация. Считах и сега считам, че изразът „уман-мaнда, място което е отдалечено“ е един от често срещаните в асирийските царски надписи архаизми, орнаментиращи топос на високия стил, смисълът на който не е показател за действителното местоположение на даден народ, а за включването на текст и описваните в него събития във вековна традиция на месопотамската писменост. Използването му може да свидетелства само за това към какъв тип хора асирийците причисляват кимерийците (а именно, към нападателни, нецивилизовани народи, което включва между другото и мидяните), но не за действителното местоположение на този народ. Смисълът на този топос е и в прослава на асирийския „цар на вселената“, чиито победоносни походи се разпростират към „четирите краища на света“ и „отдалечени земи“, обитавани от периферните варвари. Забележката на същите автори, че името на „отдалеченото място“ „не се вписва съвсем в отлично известното на асирийците Манна“ разкрива липсата на познаване на асирийски текстове. В действителност, този топос често е свързан с манайците и мидийците7. Споменатите текстове, разбира се, не означават, че Манна и Мидия не са били известни на асирийците, а за това към какъв културен кръг е причислено тяхното население. Разбира се, че не този текст ме кара да приема съществуването две групи кимерийци на изток и на запад, в ерата на Асархадон. В основата на това мое предположение бяха многото текстове, в някои от които се говори за действията на кимерийците на запад, в Мала Азия, а в други – на изток, в близост до Манна и Мидия. По този начин, наричането на Теушпи като “ умман-манна, отдалечено място“ е малко вероятно да даде по същество информация за историята на пребиваването на кимерийците в Предна Азия.
По втория детайл, вниманието на авторите на статията се отнася до различните определения на името кимерийци. Името им в акадски текстове се придружава в някои случаи с определител LU („човек“), а в други – К. UR („страна“). Авторите смятат, че това разграничение е смислово и от него можем да направим съществени изводи за историята на кимерийците. Така комбинацията от mТе-us-pa-a kurGi-mir-ra-a-a, те смятат за възможно да не се превежда като „Теушпа кимерийски“, а като „Теушпа (цар/началник) на страната на кимерийците“.
От тези събития те заключават, че кимерийците се възприемат от асирийците не само като етническа група, а като определен политически блок, в страната, локализирана в източната част на Предна Азия. Това от своя страна предполага достатъчно сериозен и дългосрочен план за контрол от кимерийците на определена територия в това пространство, което те възприемат като тяхна земя. По аналогия, те привеждат вече споменатата „страна Гамир“ в писмата от епохата на Саргон II, считайки, че в текстовете се говори за подобна „кимерийска страна” и в по-късно време.
По-задълбоченото запознаване с акадските текстове показва обаче, че тези заключения са изградени върху нестабилна основа.
В действителност, в текстовете от епохата на Асархадон и Ашурбаниапал използването на определители с етнически имена е без значение: когато те се използват, са без значение определителите LU („човек“), Kur („страна“), и дори Uru („град“), а в някои случаи определителите дори липсват. Някои текстове от тази епоха, включително царски надписи, познати ни от няколко копия, явно са написани от различни писари от един оригинал. Разликите между тези копия често се състоят в това, че един преписвач избира един от тези определители, а друг – друг. Това са, следователно, чисто графични варианти, подобни, например, на правопис на думи със сричкови идеограми или знаци, или избора на един или друг знак за прехвърлянето на определени срички (тази разлика в асирологическата транслитерация се предава чрез символи с ударения или цифрови индекси, като “ar , <…> ar4” и др.) Тaкива варианти на определителите в различни копия на един текст са най-доброто доказателство, че те са лишени от смисъл и не може да служат като основа на заключенията за исторически характер8. Можете да добавите към това, че подобно явление се наблюдава не само в етноними, но и при имената на топонимите: името на страната може да бъде придружено в текстовете на тази епоха не само от определителя Kur, но и Lu (сравни, например, написаното luA-ru-bu, „Арабия” в стк. IV. 23 от призмата на Асархадон). По този начин не може еднозначно да се разграничи определителя на етнонима и хоронима (обширна област к.м.). Това разграничение обаче е възможно не само от контекста, но също така и въз основа на граматични форми, които са напълно игнорирани от моите опоненти. Етнонимите и имената на жителите на градове и държави в новоасирийския диалект се обработват със суфикс -aia9. Думи с този несклоняем формант (афикс за образуване на думи к.м.), така че думата Гамираия, извън контекста, може да се преведе като „кимериец“, „кимерийци“, „кимерийски“ и така нататък, но не „Кимерия“. Имено липсата на такъв формант и неизползването на решаващо Kur, въпреки мнението на авторите, позволява да се определи в текстовете от епохата на Саргон II наименованието kurPAR-ir, kurGa-mir, kurGa-mir-ra като име на топоним, и да се преведе това като „Гамир(ра)” („страната Гамир“, „страна на кимерите“). Във всички останали случаи, независимо от използването на определителя, това е етническо име, което е с наставката -aia, и това разбиране е в съответствие не само с граматическата форма, но също и с контекста.
<…>
Единственото изключение е във вавилонската хроника (№ 10 в моята книга), когато контекстът заставя да се направи превода Gi-mir-a-a като топоним, а не като етноним: „Битката беше в Бу[…]а и Гимира“ (de-еk-tu като kurBu-x-u-a u kurGi-mir-а-а … de-kat). Това изключение се дължи вероятно на факта, че този текст, за разлика от повечето други, е изписан много по-късно от описаните събитията, и то във Вавилон, но не и в Северна Месопотамия, чиито жители са много по-запознати с кимерийците. Авторите на този текст, които са ползвали по-ранни източници и излагали придобитата от тях информация в силно съкратена форма, очевидно не винаги добре са си представяли географията на посочените места, както и всички страни на политическата ситуация. Поради това, във вавилонските хроники имената често съдържат изкривявания в сравнение с имената в асирийските царски надписи. Не е изключение в този отрязък от текста, където са двете географски имена, сред които е и името на кимерийците, да има изкривяване. Съставителят на текста, очевидно при съкращаване и преработване на източника, превръща етнонима кимерийци в топоним. В това, че името трябва да бъде разбирано като топоним обаче, ни убеждава, разбира се, не наличието на определител, а положението му в контекста. Така че всички аргументи, изградени въз основа на разликата в употребата на определители на етноними в текстовете по времето на Асархадон и Ашурбанипал, са лишени от основание и доказателство – както към особеностите на тези текстове, така и към нормите на акадската морфология.
И накрая, още една точка от моите аргументи, предизвикващи възражения, свързани с тълкуването на новите акадски текстове за „източната група“ кимерийци, действащи в Манна и Мидия. Акадските текстове от епохата на Асархадон споменават за присъствие в района на две групи номади – на кимерийците и скитите. И.M. Дяконов предположи навремето, че вавилонските писатели са използвали името на кимерийците още в VII в. пр.н.е. разширително, което са направили и нововавилонските писатели и тези от ахменимидската епоха за обозначаване и на саките от Централна Азия, а може би и на причерноморските скити. В същото време, той смята, че асирийските писатели, за разлика от вавилонските, последователно разграничавали скитите и кимерийците, доколкото като автори и преписвачи произлизали от Северна Месопотамия и били добре запознати с тези номади. Въз основа на това предположение, И.М. Дяконов считал, че кимерийците от времето на Асархадон се намирали изключително на запад от Асирия, в Мала Азия, докато скитите били на изток, в Манна и Мидия. А текстовете, които споменават за присъствие на кимерийците в този район, всъщност имали предвид скитите10.
(обяснението на номерираните думи и текстове ще бъдат представени във II част на превода)
Втора част на текста >>
Оригинал на статията на руски език>>
