Шофьорски курсове – теория и практика

3
Добави коментар

Когато преди години родителите ми ме посъветваха да си изкарам шофьорска книжка, ми се стори прекрасна идея. Дотогава приемах шофирането като сравнително бърз начин за стигане от точка А до точка Б. Не се интересувах от смяна на предавки, успоредно паркиране и разни досадни подробности – аз бях пътникът на предната седалка, който просто се любува на пейзажа и коментира.

Намерих аз авто-школа, записах се и попитах усмихнатата леличка какви коли предлагат. Тя смотолеви нещо, после с извинителен тон ми каза, че свободни часове има само за едно Ауди. Уууу, там съм, бе! Немска машина, значи е звяр и ще ръмжа по пътищата. За нейно учудване, се зарадвах, грейнах и помолих да ми запише час за другия ден. Теоретичните часове, както ми беше обяснено любезно, можеха да бъдат посещавани успоредно с практиката или след това, но било хубаво да отида. Иначе имало учебник, само 20 лева, с листовки и прочие. Ама все пак, натъртва, да ходя, че много курсисти имат въпроси, а лекторът любезно отговаря на всички. Е, щом е така, ще ходя след работа и на лекции.

Та, в уречения ден слизам пред нас и се озъртам за немския звяр. Чакам си търпеливо и не виждам никой. По едно време един човек ми подвиква – ами това бил моят инструктор, ама как да го забележа, като колата няма нищо общо с моите фантазии. Не че съм претенциозна, ама като всяка жена налитам на лъскавко и скъпарско. А то – очукано, старо, не ръмжи зверски… Хайде, викам си, баба ти цял живот на ново Ауди се е возила.

Отидохме ние на полигон и инструкторът (със звучната фамилия Шишков), ме привика да ми обяснява какво има под капака. Показва, обяснява, аз гледах тъпо и с една дума, някак си не ме грабна. „Кога ще карам?“ питам със светнал поглед, а той продължава да си обяснява неговото си. Вече ми е жега и питам за осми път и явно е схванал, че за друго сме отишли там и благоволи да ме настани на шофьорското място. „Карала ли си друг път?“ „Аааааа, не, то кой да ми даде…“ „Идеално!“ вика и ми обяснява бавно и напоително как да включа на първа и как да потегля. Сега, няма да изпадам в подробности, ама който е измислил скоростната кутия, е осъдил жените на вечни мъки. Човекът се препоти няколко пъти, аз тоже и викам „Тренер, ама тя колата не е наред явно!“ Наред било всичко, уверява ме той с лъснало лице, ама много бързо съм си вдигала крака от педала. „Аааа, няма да се обиждаме сега!“, а той мига и бърше пот от мустака. След известно време успях да тръгна и понеже часът свърши, той вика „Карай към града!“ Абе, човек, викам… ти как си я представяш тази работа? Аз тука, дето се вика, в краката си още гледам, некоординирано ми е всичко, ти искаш да ме пишат по вестниците. Не било баш така, той щял да ми сменя предавките, ако аз не мога и щял да ми казва във всеки момент какво става. Не помня как стигнахме пред моя блок, ама като слязох, на старата кожена седалка имаше отпечатък от задните ми части и локвичка пот.

Вторият път урокът беше изцяло на градски терен. Предвидливо бях облечена в памучни дрехи, за да намаля потоотделянето – в колата, както подозирате, климатик нямаше. Още със сядането ми беше обяснено, че има правило преди да тръгнеш накъдето и да е. Викам „И до магазина ли?“. И до магазина, отегчено отговаря Шишков. Трябвало да си наглася седалката, огледалото и колана. Кара ме да повторя. А, то това лесно – съкратено е СОК и сама се радвам на асоциативното си мислене. Оказва се, че само аз се радвам, на него не му е смешно. Та, оправяме СОК-а и тръгваме. Бавно. Прекалено бавно. Шишков се прокашля и нещо сумти, а аз не чувам – само гледам напред. „Смени предавката, бе!“ Аааааа, да, бях забравила тази подробност и я сменям на кръстовището, където угасвам колата. Суматоха от моята страна, шляпване по челото от неговата и пак се започва отначало – завъртане на ключа, първа, внимателно тръгване, втора, евентуално трета и ако не съм изпаднала в превъзбудено състояние – четвърта, а защо не и пета. Викам му „Тренер, то шофирането не било толкова интересно, много ми е екстремно и някак си не ми се удава.“ Обяснява ми, че много пъти е слушал това от курсистките, ама после свиквали и бързо се научавали. Абе, при мен усещам, че надежда няма, ама да не му развалям впечатленията. Към края на урока ме кара да паркирам на място, където може два тира да влязат, заедно с ремарке. Препотих се от маневри и като станах от мястото, пак отпечатък на дупе и локвичка пот. Не ме кефи така, бе – следващият път ще си нося я възглавничка, я хавлийка.

Трети урок – успоредно паркиране. Този път съм се въоръжила с хавлиена кърпа и я разстилам внимателно, преди да седна. Тренерът (както си го кръстих аз) гледа учудено и бърше потно чело. Не ме изкефи някак си да правя такива маневри. Той ме накара да паркирам между две коли, а аз му обясних вежливо, че малко по-надолу има празно място и повече ми харесва. Шишков скача на спирачките и ми казва „Не, тук ще паркираш!“ Значи, не ми е приятна тази агресия, особено като работя под напрежение. Наместих се между колите и доволна го поглеждам, а той ме кара да изкарам колата оттам и наново да паркирам, щото до тротоара имало два метра разстояние и реално не съм била паркирала, а съм била преместила колата назад по улицата. Няма угодия, значи – хем да караш назад, хем да въртиш волана надясно, хем да гледаш в огледалата… На всичкото отгоре, упражнението го направихме около десетина пъти, за да съм го била затвърдила. Какво да затвърдя, като по едно време аз блеех настрани, а той ядосано въртеше волана вместо мен и ме караше да отпускам леко съединителя. Ама накрая ми каза, че с течение на времето ще се поочукам (не в буквалния смисъл) и ще правя маневрите без да се замислям.

Имахме и урок извън града. По пътя към Варна. За почуда на инструктора, спуснах до долу моя прозорец и му викам „Тренер, ей така искам да ми се веят косите!“Та, карам си аз с 60 км/ч, задминават ме всички коли, косите ми се веят и съм на върха на щастието, а Шишков ме пита какво е ограничението извън рамките на града. Викам му, че няма значение, важното е човек да е щастлив и да усеща вятъра в лицето си, а той настоява, моля ви се, че трябвало да не преча на другите участници в движението. Споразумяхме се за 80 км/ч и нито километър повече, че да не ми стане лошо. Много ми хареса шофирането извън града, с изключение на това, че всички ме изпреварваха и ми свиркаха. Ама и с това съм щяла да свикна, обичайно било.

Забелязах, че моят инструктор е много спокоен и уравновесен човек. Само от време на време скачаше на спирачките и викаше „Сприиии!“, препотяваше се доста, ама то и аз, така че го разбирах. Понякога се ядосваше и попържаше под мустак, ама бързо му минаваше. Даже веднъж, по случай факта, че не изгасих нито веднъж колата, ме заведе до една баничарница, където правели страхотен тутманик и ме почерпи! Голям човек е този Шишков! Карали сме се, не е като да не сме. Например, онзи път, когато минавахме по един булевард и съзрях огромен надпис „НАМАЛЕНИЕ 50%“ и рязко свих към магазина, без мигач. „Какво правиш, бе?“ „Тренер, намаление на обувки, трябва да сляза спешно!“ Оставих го в колата да бере срам заради нескопосаното паркиране и си купих цели два чифта сандали, които нося и до днес. От информирани лица разбрах, че и сега Шишков разказва на курсистите си за мен и моите подвизи. Така е, славата ми се носи!

На лекциите почти не присъствах, защото ходех на работа. Отидох само на лекцията за регулировчика и там тотално ме загубиха. Реших, че ако попадна на такъв, той моментално ще разбере, че не съм наясно с жестовете му и ще бъде достатъчно мил да ми помогне с посоката.

Изпитът ми беше насрочен за 09.Септември. Култова дата и на всичкото отгоре, твърде близка до рождения ми ден, който отпразнувах 3 пъти – с роднини, с приятели и с колеги. С колегите празнувах на осми, прибрах се по никое време и отворих листовките. Заспала съм над тях и сутринта прецених, че е по-добре да сложа слънчеви очила, за да не се случи така, че да не ме допуснат до изпита. Слава Богу, ми влязоха в положението. Явно съм се концентрирала достатъчно, защото като излязоха резултатите, Шишков само дето не ме запрегръща, че остава само да мина изпита по кормуване. Дето се вика, на финалната права бях.

От вече скъсани на кормуването разбрах какъв е маршрутът. Подшушнаха ми, че по-добре било да съм първа, докато изпитващият не е нервен. А, той като ме види, ще го хване нервата, ама хайде да пробвам. Качи се господинът, записа ми имената и ми каза накъде да карам. Гледам в задното огледало как тренерът небрежно гледа навън, а двете девойки си гризат ноктите, че те ще са след мен. Карам си аз и чувам „Дай тук вдясно.“ Влизам, а улицата затворена. „Сега какво правим?“ пита изпитващият, а аз, с ясното съзнание, че съм се издънила, отговарям „Карам назад!“ Ми хубаво, вика, карай назад. Ми карах. После ме избъзика да спра на спирка, ама този път не му се вързах – не на мене тия, както се казва. Накрая ме спря и със сериозен тон изрича „Ти, моме, имаш още какво да учиш, ама не направи сериозни грешки. Честито!“ Стоях и не вярвах на ушите си, а отзад Шишков се смее и вика „Ще почерпиш!“ А, ще черпя, как иначе – то си е живо постижение това моето. Питам „А книжката? Кога да ходя да си я взимам?“ Първо курсове към БЧК, после месец, докато я направят… бюрокращина отвсякъде, с една дума.

Е, сдобих се с книжка и навсякъде разтръбих, че вече съм пълноправен шофьор с всичките му там документи и талони. Така успях да подмамя собствения си баща, че мога да карам и на третия ден му блъснах колата… в контейнер… После имаше период на суша откъм шофиране, защото очевидно като блъснеш контейнер, ти се носи недобра слава и трудно можеш да убедиш хората, че това е бил просто инцидентен случай, който няма как да се повтори. Като ми дадоха да ползвам служебна кола в София, щях да съборя една ограда и пак бях убедена, че е инцидентен случай, който няма как да се случи отново.

За да успокоя читателите, понеже сега съм активен шофьор, а не искам да всявам смут и паника, ще уточня, че се научих и да шофирам, и да паркирам… и инциденти от случаен или неслучаен характер да няма. Оказа се, че тренерът е прав – човек се научава с много практика, а най-добре се научава на собствената си кола. И е много хубаво да имаш шофьорска книжка, когато отиваш с приятели извън града и си готов да се жертваш и да не пиеш. Хубаво е и когато сте на дълъг път и можеш да смениш шофьора. Хубаво е, защото си самостоятелен и знаеш, че вече си част от хората, които безпроблемно се придвижват от точка А до точка Б.

Like this:

Like Зареждане…

Related