Във всеки от нас дреме един убиец
I Наглостта изисква посочване с пръст
I Най-жестоките неща се случват заради обида и наранено его
Напоследък името на журналистката Миролюба Бенатова се свързва с предаването “Код: Криминално”, което стартира в началото на юли. Както знаете, съвместният проект на bTV и BTV ACTION ни представя разследванията на топ криминалните и съдебни репортери на двете телевизии. Част от проекта е именно Миролюба Бенатова – известна с редица репортажи, интервюта и разследвания, свързани с
лица от криминалния свят. Както обикновено, bTV отново даде възможност на зрителите си да задат своите въпроси към госта в рубриката “На ти с лицата на bTV”. A ето отговорите:
– Какво те насочи към криминалния ресор?
– Винаги съм се интересувала от криминалната тематика във всичките й форми и най-вече винаги ме е интересувало защо хората правят определени неща, защо прескачат границите, защо се нараняват по начина, по който се нараняват – какво ги води към престъплението. Такива книги съм чела още като дете, такива филми съм обичала да гледам и в крайна сметка в реалността, чисто професионално, съм се насочила към разплитането на човешки съдби.
– Колко далеч са филмите, сериалите и книгите от реалността?
– Не са далеч. Даже някои неща във филмите, които ние смятаме за фантастика, за пожелателни или метафорични, всъщност са реалност, която ние все още не можем да понесем. Като например фабриките за хора.
– Какво е да се ровиш в душата на престъпник?
– Това, до което аз съм стигнала като извод, и то не е гениално, е, че във всеки от нас дреме един убиец или човек, който би могъл да пристъпи границата. Цял живот ние се учим на това да приемаме реалността такава, каквото е. Учим се и да приемем себе си такива, каквито сме, за да можем по-лесно да разбираме околните, да ги приемаме и да разчитаме знаците правилно, без излишно да се обиждаме, най-общо казано. Хората, които не са се научили да приемат реалността такава, каквато е, не са разбрали себе си, следователно околният свят много лесно ги “травмира”. А те също толкова лесно прескачат границата. Оказва се, че най-жестоките неща се случват заради обида и наранено его. Дори поръчковите убийства в крайна сметка не са само за пари и територии, а за накърнена гордост и криво разбрана мъжка чест.
– Как се роди „Код: Криминално“?
– “Код: Криминално” е идея на колегите от PRO.BG. То трябваше да тръгне само като проект на PRO.BG. С течение на времето, преди да стартира, решихме, че не е лошо да опитаме да го направим заедно. Така или иначе двете телевизии ще трябва да се научат да живеят и да работят заедно. Вярвам, че нашата тематика дава изключително много възможности за работа и вярвам, че имаме изключително много теми, върху които да се фокусираме. Хората искат повече информация и анализ на криминалните събития и ние, надявам се, ще им я дадем.
– Какви бяха отзивите след първото предаване?
– За някои зрители се оказа важно да сложим лого, че предаването е на живо, защото е важно да се знае, че в този предизвикателен час – 22: 45 гостът е на живо. Също така е важно и за актуалността. Можем да покрием всичко, което се случва дори и в късните часове. Надявам се събеседниците, които каним, да приемат късния формат, така както стават в 7, за да изкажат мнение в сутрешните блокове. Вярваме, че същите тези, които имат какво да ни кажат сутрин, ще бъдат любезни и да си лягат по-късно заради “Код: Криминално”. Имаше естествено и много коментари за материалите, които минаха. Разследването на Мариета Николаева за контрабандата на цигари във Видинско имаше отзвук и в МВР, и в Митниците.
– Как се стига до т.нар. “затрупани досиета”?
– С мислене, сещане и намиране на правилните хора, които да ни разкажат за тези случаи. Това са дела, които са архивирани. Много от хората, които са работили по тях, са живи и здрави и могат да разкажат за случая. Има живи роднини на жертвите и на извършителите на престъпленията. Така че има какво да се разкаже.
– Какво е справедливост в България? Има ли справедливост у нас?
– Естествено, че има справедливост. Ако нямаше справедливост, нямаше да можем да отличим несправедливостта. Истината или поне моята истина, е, че понякога несправедливостта е изключително перверзно облечена в законност. Иска ми се по-често да разказваме за законната несправедливост, за нарочно измислените закони, които да узаконят несправедливостта. Искам да показваме тези, които са „по-равни“, и за които специално са дописани законите с извънредни случаи като „ремонти по спешност“ и „стратегически инвеститор“, примерно. Всички тези точки и подточки прикриват несправедливостта.
– Как виждаш справянето с тези „нарочно измислени закони“?
– С показване. Като се показват по-често, тогава законотворците ще бъдат по-притеснени, ще бъдат по-внимателни и няма да им се разминава толкова леко. Наглостта изисква посочване с пръст.
– Доволна ли си от ефекта на историите, които разказваш?
– Аз съм доволна винаги, когато успея да разкажа някоя история. Доволна съм винаги, когато не се отказвам да разкажа някоя история, само защото си мисля, че това няма да доведе до последствия. Защото дори и само говоренето за определени неща, вече е стъпка напред. Дори само показването на проблема и навеждането на хората върху определено мислене и анализ, вече е стъпка. Оттам нататък естествено няма магия, промяната не става с щракване на пръсти и от един път обръщане внимание на нещо. Но нашата работа е да не отказваме, да си свършим нашето обществено и професионално задължение. Не можем да отговаряме за другите. Вярваме, че някой ден всички по веригата ще постъпват съвестно и задълбочено, ще си гледат работа и това, което правят, ще е в интерес на хората, а не на определени кръгове. Но каквато и да е реалността, а тя не е романтична, това дали другите ще направят нещо или не, не трябва да ни отказва от нашата роля.
– Страхуваш ли се за живота си?
– Не. Страхувам се да не ми стане скучно.
– Тогава каква ще е посоката? Мислила ли си за това?
– Не. Мисля, че най-важно е да не губим всекидневния ритъм. Всекидневното си любопитство и в общи линии ритъма на маратона. В това вярвам и това е най-трудно.
