„Полунощ в Париж“- Уди Алън като пътеводител на житейските копнежи
от Митко Попов | 18.11.2011 | 10:04
Париж е градът на любовта, а нима има по-подходящо начало за романтична комедия от обяснение в любов към града на любовта?! Всъщност, с „Полунощ в Париж“ Уди Алън (Woody Allen) затвърждава решението си да изостави доскорошната си тръпка Ню Йорк за сметка на градове в Европа с далеч по-богата история.
„Мач Пойнт“ бе преклон пред Лондон, „Вики Кристина Барселона“ – пред каталунската столица, а след Midnight in Paris, легендарният режисьор възнамерява да реализира новия си филм The Bop Decameron в не по-малко ослепителния Рим.
Да се опише град с толкова богата история и традиции като столицата на Франция обаче, не е лесна задача дори за такъв виртуоз като Уди Алън, затова той просто е предпочел да ни разведе на бърза разходка в Париж през своите собствени очи – започвайки с великолепните естетически гледки на настоящето и преминавайки към онзи неповторим бохемски дух на града и артистичния му нощен живот от началото и средата на 20 век, привлякъл творци като Пикасо, Ван Гог, Модиляни, Матис, Моне, Салвадор Дали и много др.
Именно на този вълнуващ фон се развива и историята в Midnight in Paris – далеч по-философска и сюрреалистична, от която и да е в досегашните му проекти. Тук всъщност ви очаква и голямата изненада: може би за първи път в кариерата си, Уди Алън успява да сюрпризира до такава степен верните си фенове, давайки предимство на разсъжденията върху житейското битие на човека като цяло, пред типичния си саркастичен черен хумор.
Сюжетът се съсредоточава върху проваления писател Гил и чаровната му годеница Рейчъл, които пристигат в Париж с идеята да се насладят на последните си дни преди официалното им встъпване в брак. Разликата между двамата обаче, е повече от очевидна – докато той е буквално влюбен в града и мечтае да прекара там дните до края на живота си, то тя е вярна на типичния американски прагматизъм и по никакъв начин не се оставя да бъде увлечена от витаещата във въздуха романтика.
Напрежението допълнително се покачва от претенциозните родители на Рейчъл и от досаден интелектуалец от миналото й (оказал се по случайност на същото място), който й се струва далеч по-вълнуващ и интересен от бъдещата й половинка. Оттук насетне започват и същинските приключения на Гил – оставен да блуждае сам в Париж, той изненадващо се връща в миналото, откривайки възможността да общува с редица свои идоли като Хемингуей, Фицджералд, Пикасо.
Там някъде, измежду десетките разговори на по чашка и все по-засилващата се носталгия към невъзможното, Гил осъзнава, че много често това, което търсиш, е пред очите ти, стига да успееш да се изправиш пред демоните на собствената си житейска неудовлетвореност, неподвластна на законите на времето и да видиш живота си от друг ъгъл.
Разбира се, филм на Уди Алън няма как да мине без любовна история, в основата на която е една мистериозна и красива жена – Адриана, но определено на преден план в сюжета са не толкова взаимоотношенията между отделните персонажи, колкото благодатното съчетание между любовта и изкуството… като фактор, който ни позволява да намерим правилната посока в онези моменти, в които неволно се отклоняваме от пътя си.
Тук няма как да не адмирираме смелото решение на режисьора да се довери за главната роля на име, с което малцина други биха рискували – Оуен Уилсън (Owen Wilson), актьор, който до този момент помним най-вече от непретенциозни комедии като „Ловци на шаферки“, „Нощ в музея“ или „Старски и Хъч“.
Опитът обаче, си е опит и Уди Алън добре си е направил сметката, тъй като натрупаните през годините маниери на наивност и непрестанно бърборене на Уилсън пасват перфектно в сюжета, засилвайки допълнително желаното въздействие.
Перфектната игра се допълва и от съвършената визия и непринудена актьорска игра на една от най-младите носителки на Оскар – Марион Котиярд (Marion Cottilard), Рейчъл МакАдамс (Rachel McAdams), Майкъл Шийн (Michael Sheen), а лек ексцентричен привкус внася и дебютът на президентшата на Франция – Карла Бруни (Carla Bruni)… макар и само с две-три реплики, които са оптимален вариант за начало на кариерата й в киното, или пък просто шеговито намигване от страна на Уди Алън, компенсиращо собственото му отсъствие сред имената в каста.
Дали „Полунощ в Париж“ е задължителен филм? Едва ли. Той не е насочен към масовата публика, но пък за сметка на това е един от малкото филми, които ще можете да изгледате през призмата на заобикалящия ви свят – такъв, какъвто е през собствените ви очи. Приятна разходка!
Галерии
Полунощ в Париж (Midnight in Paris)
8 филма, които не бива да пропускате на „Киномания 2011“!
Музите на Уди Алън
Видео
Полунощ в Париж (Midnight in Paris)
