Снежинките тихо падат над водата и носят нежност,
а утрото още е много далече, но аз ще го дочакам кротко и тихо.
Луната бавно гасне моята красота и невинност украси,
но все още чакам аз да дойда, да ми простиш!
Аз очите си затворих, аз даже луната с очи плених,
сякаш краят настъпи сега, няма нищо по-страшно за моето сърце!
В деня ми тъжен аз надежда една – единствена открих,
ала сърцето мое тъжно дойде с болка необяснима!
На ум тихо крещя, че си тръгвам сега и усмихвам се неочаквано,
но още в мен без глас крещи и безсилно плаче без звук.
Сърцето само повтаря, че това са последните ми сълзи,
ала всичко в мен казва да се предам на своите сълзи.
Право напред пристъпвам с моята сила, която имам,
но влизам напред и смелост вече не ми остана.
Ето, че отново съм разочарована на мен иска ми се да изкрещя,
но мълчаливо стоя и мисля за следващият ден.
Симфония от емоции съм и в този ден красив,
а надежда в мен още с последни сили се крепи.
Аз още ще остана тук с една капка надежда,
ала от моите очи сълзи и наранени чувства ще се пресичат.
Утрото със сълзи започна и чувството за празнота,
щом те видя моите очи болката превръщат в сълзи.
Ти прости ми и цялата радост подари ми,
сякаш радост в един – единствен ден озари!
