Алексей Михайлов лежеше в стаята си и зяпаше тавана. Мислите му препускаха към дните на детството.
,,Хайде, пускаш и почваш, ние сме отвънка!“
Беше на единадесет. Приятелите му говориха за онова нещо. Павел дори му пусна клипа и го остави.
,,Като свършиш, обади се!“ – беше казал ухилен и излезе.
Но Алексей просто стоеше и гледаше монитора.
Вярно това, което ставаше там му беше интересно, но… като че ли твърде отблъскващо за гледане. Най-вече го наблюдаваше с равнодушие.
Накрая изключи клипа и реши да си пусне някоя игра. Беше му доскучало.
В същия момент Павел и Георги влязоха и го зяпнаха с виснали челюсти.
,,Ей… ти… тъпак такъв! Я ми ставай от компютъра!“ – не се сдържа Павел.
Беше изнервен заради нещо. Алексей не можеше да отгатне какво. После кой знае защо двамата го събориха на земята и започнаха да го ритат. Алексей можеше да се справи с тях лесно, но им се остави. Причината беше, че ударите не му причиняваха болка и не разбираше причината за гнева на двете момчета.
Махай се, махай се, просто се махай! Откачалка такава, ненормален! Ти да гледаш такова и да не… бе изчезвай!“
Георги дори го хвана и го издърпа в коридора. Изглежда на него ме беше все едно, че Алексей не е правил нищо. Проявите на агресия обаче му бяха приятни.
Алексей си тръгна, но въпреки това продължи да се събира с тях още няколко години, докато не смени училището.
Дори и след това му беше непонятен интереса на приятелите му към момичетата.
Плоски слабини и меса без кости.
Само при мисълта да пипне нещо такова му се гадеше.
Или пък да си ги представи голи.
Беше на шестнадесет и мисълта за жени продължаваше да го отблъсква. Физически слаби, тънки като овчарски тояги, меки като медузи в морето. Само да поискаше, можеше да скърши коя да е от тях като стебло праз.
Беше на шестнадесет… на седемнадесет… на осемнадесет…
На осемнадесет обаче се случи нещо друго.
Една нощ се събуди мокър. Бръкна в пижамата си и светна лампата.
Пръстите му лепнеха в нещо бяло. Пред очите му се рееше като истинско изображението на нещо противно – тялото на гола жена без лице. Бе толкова ярко и залепнало така здраво за очите му, че му се искаше да си отреже клепачите всеки път, когато премигне.
Освен това гърбът го болеше и сърбеше, тъй като бе легнал върху нещо неудобно. Помисли си, че се е свлякла втората възглавница.
Стана да се измие. Когато окачи душа на поставката и погледна в огледалото…
Изкрещя.
Все още се чудеше как не бе събудил никой.
Това, което гледаше в стъклото го парализира от ужас, но той продължи да се взира, без да мига.
Отражението в огледалото беше негово, нямаше спор, но… в същото време не беше той.
Кожата му бе с цвят на графит, мускулите стегнати и оформени, сякаш не беше спирал да посещава фитнес-залата, зениците му бяха в червено, а четири от зъбите – два горе и два долу – остри и двойно по-дълги от другите. Само дланите и долната част на пръстите му бяха в цвят на човешка кожа.
Но това, което най-много го стъписа се подаваше от гърба му – две голи и малки черни крила, които… с усилие на волята той раздвижи. Чувството беше много странно.
Легна си и заспа, без въобще да се замисли, какво можеше да го очаква утре, когато родителите му го видеха.
Въпреки това, щом се събуди на сутринта, всички странни белези бяха изчезнали. Кожата му отново бе светлооранжева, зениците кафяви, зъбите нормални. Целият изглеждаше съвсем както преди, с изключение на мускулатурата. Само тя напомняше за преобразяването му снощи. Нея поне можеше да прикрие.
От този ден нататък животът му се промени. Жените започнаха да се лепят за него като пчели на медена тенекия, а той започна да ги харесва. Алексей се чувстваше странно – от една страна жените още го отвращаваха както преди, но от друга го привличаха. Второто бавно се наместваше на мястото на първото. Дори започна да прави онова нещо, което на всичкото отгоре му харесваше. И не беше само това. С времето започна да става толкова често, че в някои моменти Алексей губеше представа кога една жена, идва на мястото на друга.
Но не беше само това – колкото повече го правеше, ставаше все по-незадоволен. Поне до момента, когато за първи път се случи онова. Понякога все още тъжеше за момичето, може би дори изпитваше нещо към нея. Докато тя гореше, пищеше и мяташе да се измъкне, Алексей, незасегнат от пламъците, поглъщаше наведнъж най-голямото удоволствие, което беше изпитвал. След това тя престана да се движи и млъкна. Тялото ѝ се превърна в една тлееща, съсухрена, червено-черна фигура. Пламъците бяха обгорили и леглото, но не повече. Когато той свърши, огънят изтля по неестествен начин и стаята остана непокътната. А Алексей лежеше до обгорения труп и за пръв път се наслади на сексуална насита.
Но след време гладът му се върна.
И тази нощ изпитваше същото, като в онази. Като в много нощи след онази. Праваше го веднъж, убиваше момичето и не изпитваше нужда от секс месеци наред. Но започнеше ли пак, гладът не изчезваше, докато Алексей не направеше онова.
И тази нощ моментът беше дошъл. Така омразният, и в същото време желан момент.
Стана от леглото и остави промяната да го завладее. Можеше да го прави по два начина – като нормален човек, или като… инкубус. Резултатът винаги беше един и същ. Отвори прозореца, качи се на перваза и се оттласна.
Детектив Мирослав Василев паркира колата пред къщата. Наоколо се мотаеха репортери и полицаи, а мястото беше заградено с жълта лента. Детективът излезе и тръгна към сержанта, който говореше с мъж и жена на средна възраст, седящи в края линейката. На Василев му трябваше само един поглед, за да разбере какво се беше случило.
,,Пак това, мамицата му!“
При мисълта за кой ли път го обзе непосилен гняв. Неведнъж беше изпадал в такава презряна ситуация с незаловим убиец. Все пак го понасяше, защото до известна степен подобни случаи бяха често явление в работата му. С тях той и другите в полицията се бореха от години, но бяха замесени и влиятелни хора, което затрудняваше залавянето на убийците и налагането на справедливи присъди. Въпреки омразата му към поръчителите, извършителите и най-вече непрокопсаниците, донякъде беше и свикнал.
Но този случай беше различен.
Този път нямаше никой, абсолютно никой, който да му пречи отгоре.
Сержантът затвори вратите на микробуса и линейката потегли. Обърна се и като го видя кимна:
– А, Миро, очаквах те…
– Пак ли е същото? – попита Василев, без да се спира на формалностите. Напоследък ги беше презрял като гнил плод.
– Да – отвърна сержантът, без да взима пренебрежението му присърце. – Отново същото.
– Жертва?
– Младо момиче – Александра Стоева, на шестнадесет, била е сама в къщата, родителите ѝ се връщали от фирмен банкет, когато я намерили?
– Къде е била?
– На леглото в стаята си.
– Улики, следи, нещо, което да подсказва къде се е измъкнало копелето този път?!
– Не, нищо. Сякаш просто е лежала и е… пламнала.
– Мамка му! А стаята?
– Непокътната, само матракът и чаршафите са изгорели. А, дървото също е на въглен, но не съвсем.
– Трупът още ли е горе?
– Да, можеш да го видиш, ако искаш.
– Да, искам!
Двамата тръгнаха към къщата. Вътре все още се мяркаха екипи от медицинска експертиза. Някои ги поздравиха на разминаване, но Мирослав Василев не им отвърна.
Василев и Кирил Тунчев – сержантът – най-главният от подчинените му в полицията, се изкачиха по стълбите към втория етаж. Тунчев отвори вратата на една от стаите. Пред тях се разкри гледката на убитото момиче.
Въпреки че това беше петнадесетият подобен случай, Василев все още настръхваше при вида на подобно нещо. Момичето лежеше на леглото си като прегоряла наденица върху скара. Зъбите бяха почернели, косата изпепелена, а очите изтекли. По цялото ѝ тяло преливаха цветовете на тъмночервеното и черното. Мястото между краката ѝ беше най-ужасно за гледане. Там имаше гигантска, черна дупка, подобна на вулканчен кратер.
– Ебах ти гнусотията! – каза Василев.
Въпреки пораженията, личеше си, че изгарянията не бяха обикновени. Василев така и не можеше да реши тази част загадката.
– Дам! Гадост, гадост безподобна! – каза третият човек в стаята
Това беше медик от експеритазата, който работеше с тялото. Чантата с медицинските принадлежности стоеше отворена, малко по-встрани от краката му. Той тъкмо я беше затворил, преди да се изправи и да заговори.
– Няма следи от насилие, няма нищо. Овъглен труп в чиста къща.
– Сигурен ли си? – попита го Василев.
– Да, шефе, същата работа като предишните случаи. Да ти кажа вече ми писва.
Името му беше Илия Генчев. Мирослав работеше с него откакто започна странната серия смърт на млади жени.
Мирослав започна да обикаля около трупа, без да сваля очи от него.
– Както казах, не личат следи от насилие, никакви ДНК-остатъци от похитителя или полезни отпечатъци и единственото, което ми хрумва е, че този психопат, ако е дело на такъв, мъкне със себе си електрожен и пъха електрода в ония им работи. Макар че хич не знам как ще се вързват на това, без да са вързани. Не че виждам следи и от електрожен, де – заключи Генчев.
Василев продължи да оглежда трупа внимателно. След няколко минути каза:
– Ще му се прави ли аутопсия?
– Трябва да позволят родителите, но… сега не може да стане. Не са във състояние за това – отвърна Тунчев.
– Ясно – каза Василев.
– Пък и да направим, не мисля, че ще открием кой знае какво в сравнение с другите трупове. Въобще задънена улица – завърши Генчев.
Навън се чуха сирените на втората линейка. Микробусът, който щеше да откара трупа в моргата.
– Добре, да тръгваме.
И тримата скоро излязоха.
– Не мога да хвана връзката никъде! – заяви Василев.
Тримата бяха в кабината му. Мирослав стоеше зад бюрото си, Кирил се беше облегнал на стената вляво, а Илия Генчев се въртеше наляво-надясно, седнал удобно в движещия се стол.
– Няма следи от взлом, а отпечатъците, които намерихме не присъстват и в държавните архиви.
– Трябва да ги е фалшифицирал, ама в тая посока нищо не откриваме – каза Тунчев.
– Не ми казвай, че сте спрели да търсите? – повдигна вежди Василев.
– Не сме, ама подобни отпечатъци няма никъде. Разпитахаме всички фалшификатори, но никой не е правил нещо подобно, а открихме друго – отпечатъците не са от синтетичен източник.
Тримата се умълчаха за момент.
– Значи е някой, който в същото време е никой – намеси се Генчев.
– Или това, или е имигрант. Някакъв незаконно пласиран, шибан дивак-шаман, дошъл някъде от на майка си гъза в Африка – каза Василев.
Генчев и Тунчев избухнаха в смях и първият каза:
– Тъй или иначе големият, шибан проблем продължава да ни шиба здраво в задниците. От началото на случая тъпчем на едно и също място. А тоя ненормалник продължава да ги трепе и да си заминава. Ако отрепката се беше кротнала, случаят щеше да отиде в ,,замразени“.
Василев прехвърли в ръцете си снимките от поредното убийство, тръшна ги на масата и каза:
– Мамка му!
В този момент на вратата се почука. Василев кимна и Генчев отвори.
В кабинета влезе непознат човек, който носеше доста странно облекло: тъмнозелен, вълнен костюм, метален кръст, пришит на дясната страна и черни ръкавици. Беше чернокос, късо подстриган, младолик, а очите му не излъчваха никакви емоции.
– Детектив Мирослав Василев? – попита мъжът.
– Да? – отвърна Мирослав.
– Аз съм агент Конрад – от американското бюро за разследване. Идвам във връзка с необичайните убийства на ваша територия. Разбрах, че вие сте разследващият по случая и искам да ми дадете данните за престъпленията.
Василев остана стъписан за момент. По лицата на колегите му беше изписано същото.
– Добре, но, никой не ми е казал, че ще идват от ФБР. Може ли да ви видя значката?
Този човек никак не му харесваше, въпреки че говореше български перфектно. Все пак ако можеше да го отърве от бъркотията, щеше да е добре.
Конрад му показа. Според детектива беше редовна.
– Моля ви да побързате. Времето ми наистина е малко.
– Сигурен съм, че е така – каза българинът, докато посягаше към чекмеджето, – но случаят все пак е мой и…
– Вече не, мина официално в ръцете на ФБР, така че сте освободен от задължения. Както и цялото ви управление. Моля, докладите!
Този човек започваше да го ядосва. Василев отвори чекмеджето, но изведнъж рязко го затвори.
– Все пак повтарям – никой не ми е казвал, че ще идват от САЩ. Искам първо да се обадя на началника!
Безизразните очи на новодошлия трепнаха щом чу трясъка на чекмеджето.
– Излишно е да му губите времето! Дайте ми документите и спрете да губите моето!
Василев го изгледа без да мигне, след това каза:
– Тунчев!
Колегата му се насочи към вратата, но преди сержантът да докосне дръжката, новодошлият се извъртя към него и стовари длан във врата му. Генчев стана, а Тунчев още падаше, когато мъжът със шлифера изрита медика в гърдите. Младежът полетя назад и се спъна в стола. При удара в стената изгуби съзнание, свлече се на пода и не помръдна. Главата му остави кървава диря по мазилката.
По време на всичко това Василев можа единствено да стане. Когато детективът се изправи, мъжът го хвана за гръкляна, извади нож от дрехата си и опря го в корема му. Върхът на острието влезе на няколко милиметра в плътта на полицая. Той усети пареща болка и видя нарастващото, алено петно по бялата риза.
Василев нямаше какво да направи срещу толкова бърз и въоръжен противник.
– Дай ми рапорта веднага! – изсъска лъжливият агент на ФБР, като извъртя ножа и Василев изпъшка от болка. Представи си, че го гъделичкат с малък шиш за месо.
Той бръкна в чекмеджето, извади папката и я остави на масата. Погледна към Тунчев – сержантът лежеше с отворени очи, но напълно неподвижен.
– Ти не си от ФБР! – каза детективът.
Лицето на Конрад не изрази емоция. Той отвърна:
– Никога не заставай срещу волята Божия!
След това вкара ножа докрай. Василев изпъшка, с усещането, че се опитва да погълне целия въздух в стаята. Конрад извади ножа, обърса го отведнъж с някаква кърпичка и я хвърли в коша. Василев се отпусна на стола така, както често бе правил след изтощителен, работен ден.
Конрад взе документите и тръгна към вратата. Последното нещо, което детективът видя, преди да склопи очи, беше затварянето ѝ.
Алексей шофираше към дома си. Паркира, излезе от колата и се запъти към блока. Когато застана пред апартамента, където живееше и пъхна ключа в патрона, разбра, че беше отключено.
Това го изненада и настрои нащрек, но всъщност не го изплаши серозно.
След като откри, че може да се превръща в онова, малко неща го караха да изпитва истински страх.
Влезе в апартамента и се насочи към хола, вдясно по коридора. Там светеше. Той влезе и завари на канапето да стои непознат мъж в дълъг, зелен шлифер.
– Кой сте вие? – попита Алексей.
Мъжът се обърна към него – млад, чернокос, с напълно безизразен поглед.
– Казвам се Конрад. Ти трябва да си Алексей.
Това го притесни. Не беше виждал този човек преди. Освен това металният кръст на дрехата му не се хареса на българина.
– Е, и?
Другият мъж стана и започна да се разхожда в хола.
– Търся те от известно време. Напоследък жените наоколо… нямат благоприятна съдба. Това, полека-лека, ме доведе до теб.
– И какво общо имам аз?
– Само ти си знаеш. Или пък знаем и двамата.
Михайлов не отвърна и Конрад поклати глава.
– Млади момичета, Алексей. Не си ли си помислял, че някой ден могат да бъдат майки? Не си ли си представял, как ще го понесат родителите им?
Този човек знаеше. Не му беше известно как, но знаеше и този кръст все повече започваше да дразни Алексей.
– Не те познавам, не знам кой си, или кой те праща, но по-добре се махай от апартамента ми!
– Бих искал, Алекс, но ако си тръгна, ти ще продължиш да убиваш. Нима имаш някакво оправдание?
,,О, имам – това, че мога да ти строша гръбнака“.
– Сбъркал си адреса.
Конрад се спря и го изгледа.
– Знаеш, че не съм.
– И какво си мислиш, че ще направиш? – попита Алексей.
Другият като че ли се вкамени на място, след това невероятно бързо извади от ръкава си прът с метална топка в края. Накрайникът се разтвори и отвътре изхвърча разцъфваща мрежа.
Алексей действа незабавно и отскочи встрани, като през това време започна да се преобразява. Мрежата закачи крака му и се уви около него. Това го накара да загуби баланс и той падна. Опита се да я махне, но тя се беше закрепила много здраво за крака му.
Не можеше да определи от какъв материал е. Опита да я разкъса, но не успя, въпреки цялата си сила.
През това време Конрад извади още едно такова оръжие и стреля. Алексей опита да го избегне, но втората мрежа прихвана горната част на тялото му и го повали окончателно. Изведнъж откъм крака му плъзна ток и го парализира. Последва втора вълна от мрежата около Алексей и двата токови потопа се сляха.
Електричеството, което го заля, беше убийствено. Заловеният ревеше от болка и продължаваше опитите си да се освободи, но беше безпомощен. Шоковата терапия продължи, докато не изцеди силите му до капка. Тогава изведнъж токът прекъсна и го остави обездвижен на пода. Алексей дишаше тежко.
Конрад започна да обикаля отколо него.
– Инкубус и сукубус. Преди много векове сте създавали сериозни проблеми на обществото, докато хората не създадоха нас – тамплиерите. Ние гоним, ловим и убиваме демони като вас. Това е единственият начин да обуздаем несекващата ви жажда за съвкупление. Нещо, което коства живота на невинни мъже и жени.
Алексей не му отвърна нищо, Конрад продължи да върви и да говори.
– Вие позорите Божието име. Вие сте една издънка на небесното царство, която трябва да бъде заличена, така както и този, който ви е създал.
Алексей направи нов опит да се освободи, но ставаше все по-трудно. Мрежата се стягаше с всяко едно негово движение. Ако беше метална, щеше да я разкъса, но с тази не се получаваше. Макар и да приличаше на такава.
– Не съм искал да убивам онези момичета. Аз… не можах да го спра – докато говореше, Алексей продължаваше да търси начин, по който да се измъкне.
– Възможно е, но такава е твоята природа, демоне. Ти не можеш да я контролираш. Ако не задоволиш потребността си, тя ще те убие. Просто е така. Или трябва да убиеш, или да бъдеш убит. Не аз съм искал това.
Докато говореше, Конрад измъкна един нож от палтото си.
– Вие сте силни и бързи. Трябваше да ни обучават доста, но дори и най-добрите от нас трудно можеха да ви се противопоставят. Много тамплиери умряха, докато не се научихме да извличаме кръвта ви и да я… модифицираме в наша полза.
Алексей си наложи да го разсейва максимално, за да спечели време.
– Имаш кръв на инкубус?
– Да, и това, което бях, умря отдавна, но няма значение.
Той клекна до него.
– Аз служа единствено на волята Божия.
Сложи ръка върху гърдите му, притисна го към пода, вдигана ножа и…
Прозорецът се разби на стотици парчета.
В помещението влетя друга крилата фигура, този път женска и скочи върху гърба на Конрад.
Парчета стъкла се бяха забили в кожата ѝ, но изпопадаха и тя сякаш въобще не ги усети.
Конрад обаче действа светкавично. Обърна се, преди тя да го е достигнала и опита да промуши новодошлата с ножа, но тя отклони посока, извъртя се и го изби с крак, след това повали тамплиера върху Алексей.
Българинът усети тежестта и на двамата върху себе си. Острите ѝ зъби опитваха да намерят шията на Конрад, но мъжът бе достатъчно силен, за да я държи настрана. Натисна някакво копче в дланта си и едно късо острие прониза нападателката в ръката. Тя изпищя. Опита да разкопчае шлифера му с другата и успя да измъкне нещо оттам, но той я отблъсна с крак.
Новодошлата изхвърча, като се задържа във въздуха с криле. Конрад се изправи. Това, което тя държеше в дясната си ръка, беше някакъв ключ. От лявата ѝ течеше кръв.
Конрад бе вдигнал ръката с острието пред себе си. За момент стояха неподвижно по този начин, един срещу друг. След това мъжът със шлифера извади още едно приспособление с мрежа и стреля в противника си.
Тя обаче беше достатъчно бърза и го избегна, но той нападна откъм страната, в която новодошлата беше отстъпила.
Алексей усети, че това беше неговият момент. Изправи се със сетни сили и се изпречи на Конрад. Онзи се спъна, изгуби равновесие, падна назад, а жената с крилете грабна ножа от пода и връхлетя за втори път върху врага си.
Но онзи беше бърз.
Извъртя се вдясно, а ножът раздра гърба на шлифера му.
Тамплиерът изрева, но не спря движението си. Още докато се превърташе, направи едно доста сложно движение, с което в един момент се изправи и атакува. Оръжието, с което беше изстрелял мрежата преди малко, имаше остър край и той нападна с него отвътре навън. Женският демон завъртя ножа в ръката си, парира удара в една посока и го отклони в друга. След това опита отново да промуши, но този път Конрад спря атаката с втория нож.
Точно в тази секунда женският инкубус хвърли ключа към Алексей.
Той го улови през мрежата, а Конрад замахна отново с лявата си ръка и заби върха на оръжието във врата на инкубуса.
Тя издаде мъчителен писък, но не се огъна. Причината тамплиерът да не може да го забие докрай беше, че тя хвана основата на ръката му в момента, когато той нанесе удара. Другите им две ръце бяха в подобно положение на единоборство – кръстосали ножовете, което всеки момент щеше да се пръсне от напрежение.
Алексей не губи време. До десния му лакът имаше широка метална шайба, която той разпозна като ключалка. Успя някак, със сетни усилия, да изкара ключа извън мрежата и да го пъхне в шайбата, като използва тежестта на тялото си, за да го вкара вътре.
Успя. След това се завъртя.
Щрак!
Мрежата се свлече от него. Да направи същото с тази на крака си беше лесно.
Конрад изрева. Изви дясната си ръка нагоре и този път острието се заби до дръжката в гръкляна на женския инкубус, в една от сливиците ѝ. Тя изпищя като в Ада. Ножът в другата ѝ ръка изхвърча и тамплиерът се засили да забие своя в корема ѝ, но Алексей този път го изпревари.
Изстреля се към Конрад, хвана ръката му, миг преди да нанесе фаталното поражение и го събори на земята. Натисна гърдите му с крак, насочи острието към гърлото му. Имаше голямо предимство, но другият не се предаваше. Беше невероятно силен за човек, но Алексей притежаваше и друго предимство – мъжкият инкубус имаше по-голяма сила от женския.
Острието бавно и сигурно се приближаваше към гръкляна на така наречения ,,божи служител“. Още малко и…
Вратата на хола са отвори с трясък. Нахлуха двама мъже и една жена, облечени в зелени шлифери. Мъжете държаха в ръцете си арбалети, а жената камшик.
Първият, който влезе – широкоплещест мъж с руса коса и изсечено лице, насочи оръжието си към Алексей и стреля. Алексей се извъртя навреме, за де се дръпне от траекторията на стрелата, въпреки че страничните ѝ остриета прерязаха десния му бицепс. Алексей се обърна отново към враговете си. Вторият стреля, но инкубусът успя да избегне стрелата по същия начин. След това жената зад тях вдигна камшика, замахна с него към Алексей, но той (без да предполага, че го може) успя да хване края отведнъж и дръпна рязко към себе си.
Жената излетя към него, той я хвана за гръкляна докато падаше, завъртя я пред себе си и застана срещу тамплиерите.
Те се сковаха на местата си. Конрад вече се беше изправил и държеше ръката с късия нож пред себе си. Женският инкубус, който беше спасил живота на Алексей, бе извадил острието от гръкляна си и пълзеше към прозореца с една ръка. Другата притискаше към нараненото място и Алексей забеляза, че там гори огън. Пламъците се разгоряха, след това жената изпищя за четвърти път и след като огънят угасна, мястото вече не кървеше. Тя се изправи и застана от дясната страна на Алексей.
Здрава, с възстановени сили.
– Стойте настрани, или ще го накарам да я убие! – каза тя с утроен, леден глас.
– За Божествената идея тя е просто един служещ. Знаете, че всеки от нас може да се замени с друг в името на вашето унищожение, изчадия! – каза Конрад. Очите му вече не бяха безизразни. Бяха очи на обезумял фанатик. Хората му оставиха арбалетите, извадиха ножове и тръгнаха към тях без колебание.
– Убий я! – кресна му тя.
Алексей обаче изпита колебание. Преди малко бе готов да заколи Конрад, но с жената, която държеше, не беше така. Въпреки че му беше враг.
Другата жена долови колебанието му, скочи назад към прозореца и излетя навън. Третият мъж – нисък, червенокос и по-слаб, изстреля към нея нова мрежа, но пропусна.
Русият гигант обаче стреля към Алексей. Той усети, какво да направи. Бутна жената пред себе си и се отмести с въртене към прозореца. Алексей отблъсна жената, обърна се, стъпи на перваза и се оттласна с едно-единствено движение тъкмо навреме, преди още нещо такова наистина да го убие.
Мрежата стегна тамплиерката като в пашкул, тя изпищя и щеше да тупне мигновено на пода, ако Конрад не я беше изместил на момента.
Това беше и факторът, който спаси Алексей, като му даде безценни секунди преднина.
Михалов се обърна към апартамента си, докато махаше с криле във въздуха и видя, че се е разминал на косъм с късото острие, излетяло от ръкава на Конрад. То падаше с лунен блясък право надолу към празния асфалт.
,,А ако не беше празен? Ако аз не бях достатъчно бърз?“ – помисли той.
Чу вика на Конрад. Последното, което видя от дома си бе тамплиерът, застанал обезумял от гняв на строшения му прозорец.
– Ще те убия! – крещеше той. – Ще те убия, изрод!
Алексей форсира маха на крилете си и се отдалечи с най-голямата скорост, на която беше способен.
На върха на един блок, в разстояние пет километра от мястото на боя, Алексей откри женския инкубус.
Тя стоеше права до един отдушник. Когато Алексей приближи, тя го забеляза. Той се приземи на метър разстояние. Беше слаба, гола, на слабините си носеше черна препаска. Кожата ѝ беше пепеляво тъмна, също като неговата. Всеки мускул си личеше ясно оформен до най-малката подробност, както при него. Очите ѝ бяха червени, косата черна и се спускаше се до непокритите гърди. Жената продължи да мълчи, а той каза:
– Благодаря за…
– Защо ме проследи?
Алексей не отвърна в първия миг, но после продължи:
– Търсех те…
– Защо?
– За да ти благодаря.
– А аз търсех Конрад, не теб. Исках да го убия, а останалите ме последваха. Защо остави тамплиерката жива?
Алексей не намери какво да отговори.
– Раната ти… как…
– Имаме способност да се лекуваме. Ранят ли ни веднъж, тамплиерите трябва да ни пронизват многократно, за да умрем. Умираме трудно.
– Какво искат тези? – попита Алексей.
– Да ни избият. Проблемът е, че сме много, но и те са много.
– Кой стои зад тях?
– Правителството. То ги финансира, за да ни убиват. Потулват всички случаи с изчезнали хора-инкубус и хора-сукубус.
,,Сукубус – помисли Алексей – разбира се.“
– Има ли лечение за нас?
– Не, това е природа и ти е вродено. Ти си това, което си.
– Ти какво смяташ да правиш с тях?
– Да ги избивам и това правя. Преследвам още петдесет. Конрад е поред в списъка.
Алексей настръхна. След това, от чисто любопитство, отново попита.
– Колко мъже не-тамплиери си убила?
– По онзи начни ли? Много, но гледам да са отрепки – мафиоти, наркопласьори, сутеньори. Съветвам те и ти да правиш същото – има зли жени, които заслужават да живеят по-малко от други. Има и такива, които вече са живи трупове. Търси хубаво, колкото по-големи отрепки намираш, толкова по-добре. Не го прави повече с порядъчни момичета. Те не са стигнали до там, за да го заслужат. Някои все още не са.
Алексей не отвърна нищо, а сукубусът се обърна и тръгна към ръба на блока.
– А как ти е името?
– Няма да разбереш – отвърна тя, без да го поглежда. – Избягвай такива като мен, освен ако не си решил да умреш щастлив – в пламъци.
Тя стъпи на ръба на блока, оттласна се и излетя.
Алексей стоеше и гледаше фигурата ѝ до момента, в който тя се отдалечи толкова, че изчезна от погледа му.
В главата му отекваха думите:
,,Избягвай такива като мен, освен ако не си решил да умреш щастлив – в пламъци“.
К Р А Й
