Пътят на сълзите започва така – като се докоснем до болката.
С този товар, с това бреме, поемаме по него. А също и с неизбежната увереност, със съзнанието, че няма да го преживеем. Тръгваме по пътя с мисълта, че няма да издържим непосилната тежест.
Вината не е наша; най- уважаваните ни наставници са ни обучили да вярваме, че не понасяме болката, че никой не може да превъзмогне загубата на скъпо за нас същество, че бихме могли да умрем, ако любимият човек ни остави, че тъгата е пагубна и разрушителна, че не сме способни да понесем дори за миг огромното страдание от загубата на важен за нас човек.
Тези мисли съпътстват и обуславят живота ни, но също като по- голямата част от възприетите от нас вярвания, те са опасна компания и действат като наши врагове, като понякога ни тласкат към по- големи страдания от тези, които привидно ни спестяват. Когато се намесят в скръбта ни, те могат да ни отклонят от пътя към окончателното ни освобождаване от това, което вече го няма.
Ще разкажа една история, за която се твърди, че е истинска. Случила се някъде в Африка.
Шестима миньори работели в много дълбок тунел, където копаели руда от земните недра. Изведнъж пластовете над тях се срутили и затрупали изхода на галерията. Мъжете се спогледали мълчаливо. Веднага преценили ситуацията. Били опитни миньори и бързо разбрали, че основният проблем бил кислородът. Ако го пестели, въздухът щял да стигне за около три часа, най- много за три и половина.
Много хора отвън сигурно знаели за станалото, но при такова сериозно срутване щяло да се наложи тунелът да се прокопае отново, за да могат да стигнат до тях. Дали щели да успеят, преди да свърши въздухът?
Миньорите решили да пестят колкото се може повече кислорода. Договорили се да ограничат до минимум изразходването на физическа енергия, загасили лампите и се отпуснали мълчаливо на земята.
Тъй като били принудени да мълчат и да лежат неподвижно в тъмнината, шестимата мъже се затруднявали да изчислят изминаващото време. По някаква случайност само един от тях имал часовник. Към него били отправяни всички въпроси: Колко време измина? Колко остава? А сега?
Времето минавало много бавно, всяка минута им се струвала дълга колкото час, а отчаянието, с което посрещали отговорите на другаря си, засилвало още повече напрежението. Началникът им разбрал, че ако продължават по този начин, от страх щели да започнат да дишат по- бързо, а това можело да ги убие. Ето защо наредил единствено човекът с часовника да контролира времето. Никой нямало да задава повече въпроси, той щял да ги уведомява на всеки половин час.
Миньорът с часовника се подчинил на заповедта и започнал да следи стрелките. Когато изминали първите тридесет минути, той казал: „Мина половин час.“ Сред другарите му се разнесъл шепот и въздухът сякаш още повече се сгъстил от тревогата.
Човекът си дал сметка, че колкото повече време минавало, толкова по- ужасно ще бъде да им съобщава, че приближава последният им миг. Тайно от всички решил, че другарите му не заслужават да умрат в страдание. Така че следващият път, когато ги уведомил за изтичането на половин час, всъщност били минали четиридесет и пет минути.
Нямало как да забележат разликата, така че никой не се усъмнил.
Окуражен от успеха на измамата, човекът се обадил за трети път чак след почти цял час. „Мина още половин…“, казал той. Петимата му другари помислили, че били затрупани едва от час и половина и че времето минавало много бавно.
Човекът с часовника продължил в същия дух и на всеки час съобщавал на останалите, че са минали тридесет минути.
… Спасителната група работела усилено. Знаели в кой тунел се намират миньорите, както и че трудно биха стигнали до тях за по- малко от четири часа.
Успели да стигнат след четири часа и половина. Очаквали, че ще намерят и шестимата мъже мъртви. Намерили живи петима от тях. Само един бил умрял от задушаване…. Човекът с часовника.
Ето каква голяма сила имат възприетите вярвания в живота ни.
Ето какво може да ни причинят условностите.
Всеки път, когато се вживеем в убеждението, че неминуемо ще ни се случи нещо зловещо, ние несъзнателно го предизвикваме, търсим, призоваваме или най- малкото – не пречим да ни сполети.
Историята с миньорите би трябвало да ни накара да се замислим над собствените си ограничения. И един от фалшивите митове, които попиваме с възпитанието си, е, че не сме подготвени за болката и за загубата.
Откъс от „Пътят на сълзите“, Хорхе Букай
