Започваха Вълчите празници първите за тази година. Всяка година имаше по два такива. В началото на зимата те продължаваха около седмица. Сега щяха да продължат само три дни. През това време се празнуваше. Единствената работа, която беше разрешена беше готвенето. Беше забранено излизането от дома. Всички си седяха в къщи. Освен жените желаещи деца. Те месаха пити и ги разнасяха на съседите и то само на третият последен ден. Милка се усмихна на себе си. Това щеше да е първата и разходка с питата. Тази година преди месец бе навършила годините. Беше мома за женене. Тя нямаше проблеми с това да забременее, просто майка и искаше да изпълни този ритуал, за да разбере какво е да си жена. Упорита жена беше майка и не можеше да се излезе на глава с нея. Не бе избрала момък с който да прекара живота си а майка и продължаваше да я натиска да го направи. Шаманът на селото я бе посъветвал да го направи до края на празниците иначе можеше да стане вълча невяста. През това време на годината вълците се разбесняваха и правеха странни неща. Старите хора разказваха как една мома от селото била отвлечена от тях и после като се завърнала родила вълче. Тя обаче не вярваше в това. Не бе виждала вълк от години. Всъщност единственият вълк, който бе видяла бе едно малко вълче изгубило се от майка си. Тя му даде малко овче месо, което, кой знае защо бе взела със себе си. Зверчето се бе изплашило от нея, но като подуши миризмата на месото се върна. Помириса го предпазливо и го налапа. Парчето изчезна бързо в гърлото на гладното животинче. То се облиза и сякаш се усмихна. Приближи се бавно и предпазливо до нея, близна я по ръката и избяга. От тогава не го бе виждала. Обаче го запомни, можеше да го познае винаги. Имаше бяло петно под лявото око доста голямо и се забелязваше с просто око. От тогава тя изобщо нямаше страх от гората. Обичаше да се разхожда в нея и не чувстваше притеснение. Дори влизаше все по-навътре в нея. Сякаш вълчето я бе дарило със смелост. Усещаше нечие присъствие около нея особенно когато отминеше букаците и се появеше боровата гора. Шаманът често и поръчваше да му донесе това или онова. И така неусетно тя заработи за него. Повечето хора я мислеха за странна. Може би това беше причината майка и да иска да я омъжи. За да се кротне. Да си седне на задника и да си гледа семейството. Шаманът в този случай даде право на майка и. Макар и с нежелание, защото тя бе ценен помощник в събирането на билки а и отиваше твърде навътре където дори той не смееше. А най полезните билки бяха точно там.
– Мамо излизам.
– Прибери се преди стъмване, знаеш какво започва утре нали? Вълците се разбесуват а и трябва да помагаш в къщи.
– Нали утре няма да се работи.
– Ама трябва да ядем нали? Или смяташ да постиш?
– Добрееее мамо. Ще се прибера навреме.
Беше си направила последните дни една пътечка до една полянка и искаше да я посети. Там бе пълно с билки, които растяха през зимата. Някак си това кътче сякаш бе магически запазено от зимата. Тази година студа си тръгваше по-рано. Нищо, че още имаше сняг. Природата се събуждаше за нов живот. Когато виждаше как цветчетата си пробиват път и разцъфват над малката снежна покривка се чувстваше част от нещо необятно и красиво. Забърза се. Пътят бе дълъг и трябваше да стигне преди обед. Облече се добре. Тези дни не трябваше да се разболява, защото така щеше да и върви през цялата година. Може за вълците да не вярваше, но в това вярваше. Беше го видяла при по-голямата и сестра. Бавно потегли по вече отъпканата снежна пътека. На места бе изтъняла, защото слънцето се показа преди три дена. Виждаше се пръста, все още нямаше поникнала трева, беше рано за това. Онази полянка бе друг случай. Там сякаш времето бе спряло. На никой не бе казала за нея. А може би трябваше? Лек страх пролази към сърцето и. Пропъди съмненията като досадни мухи и продължи по пътя си. Забеляза следите на мъже, който бяха ходили на лов рано сутринта. По тези на връщане, които бяха по-дълбоки се досещаше, че довечера май-щяха да хапнат месо. Всъщност утре. Защото месото трябваше да се обработи. Усмихна се, вероятно щеше да избере един от тези младежи за да скитат заедно в гората. Забеляза следи като от куче, но бяха по-големи. Бяха ясно отпечатани в снега. Дали бяха взели куче за лова или това беше вълк? Бе взела със себе си нож, лък и стрели. Винаги ги носеше. Често от разходките си се прибираше я с заек, я с някоя белка или златка от които майка и приготвяше хубави шалове. Само заекът го изяждаха. Това бе другата причина момчетата да я отбягват. Тя бе твърде самостоятелна за тях, но на нея не и пукаше. Щеше да се задоми един ден, ако Тангра дадеше. Продължи по пътечката. Мъжките стъпки продължиха напред, докато тя зави към гората. Вълчите стъпки обаче последваха нейната пътечка. Явно не беше куче вълчак, който често бяха взимани при лов на елени за да подплашат животните. Скоро слънцето изчезна в сянката на едно от най-големите дървета в района. Шаманът казваше за него, че имало повече сила от всички взети заедно и че е на този свят още преди племето и да съществува. Дървото излъчваше сила. Когато настъпеше пролет само половината от него цъфваше, сакаш то бе преживяло някаква тежка болест, но въпреки това я бе победило. Приближи се до него и го прегръна усещайки как силата му се сливаше с нейната. Почувства се умиротворена, едно с природата, заредена с нова енергия. Усети пукот и погледна нагоре. Една пъпка бе разцъфнала и се бе появило първото зелено листенце. Пролетта бе дошла. Това я изпълни с много надежда. Просто надежда, нищо повече. Огледа се. Колко ли време бе стояла прегърнала дървото? Не знаеше, но слънцето бе променило зенита си. Тя бързо закрачи към полянката. Ускори стъпки, защото усещаше, че ще закъснее. Без повече да се бави тя пристина на мястото. Огледа я и остана в захлас. Шаманът и бе описвал много билки и тя имаше страхотна памет за това, но тук виждаше всичките, сякаш накуп. Дори такива, които до сега не бе виждала. Цветята бяха разцъфнали в зелено, синьо, червено, жълто, оранжево, бяло, дори черно. Последното го забеляза на туфи на четири места в ъглите на полянката. До сега тази билка не бе виждала. Беше самодивско коренче. За него се носеха легенди, че можело да цери всичко. Когато миналият път пристигна не го бе видяла, от къде ли се бе появило. Снегът не се виждаше от множеството полезни цветчета, той сякаш бе отстъпил пред силата на майката природа да лекува и оздравява. Приближи се до една туфа от самодивско коренче и го докосна. До издаде лек звън. Тя отдръпна стреснато ръка. Милка обаче не забелязваше, че се стъмваше бързо, сакаш Вълчите празници нямаха търпение да дойдат на власт. Тя отново се приближи до черното цвете с жълти тичинки и понечи да издърпа едно парче от туфата. Използваше, се цялото цвете. Защото в цветът му имаше отрова, много силна, която се неутрализираше от коренът му. Този лек, побеждаваше и на-силната треска. Шаманът обаче не бе виждал това цвете от като бил дете и дядо му веднъж му го показал. Коренчето поддаде и цветчето се откъсна със звън. Толкова силен, че тя неволно запуши ушите си. Огледа се. Беше станало тъмно и мрачно.
– Притеснявам се Кириле, вече наближават вълчите празници а нея я няма когато Луната изгрее ще е късно.-майка и погледна към небето. Луната току що се появи.
– Ето я. А моето малко момиченце го няма.
– Спокойно жена, няма да и се случи нищо, тя ще се справи. А и знаеш, забранено ни е след като излезе Луната и настанат Вълчите празници извън селото опасно е.
– Ами тя?
– А ти защо я пусна?
Майка и се разплака. Вождът въздъхна и отиде при шамана. Сякаш очаквайки го, той отвори вратата.
– Сега е в ръцете на Тангра, той ще я пази.
Майката, която бе последвала Кирил отново се разрида.
Милка се огледа и се видя заобиколена от вълци и някакви завити с бяло същества. Изписка леко и усети, че този път май нямаше да се измъкне. Позна съществата, бяха самодиви. Вълците постепенно стесняваха кръга около нея започвайки от границите на поляната. Самодивите само наблюдаваха а очите им светеха в тъмното. Тя извади ножа. Лъкът бе безполезен. Нямаше да успее да ги убие всичките бяха повече от дузина. Вълците бавно стягаха кръга около нея. Нямаше къде да си опре гърба и се наложи да се върти в кръг. На един метър от нея те спряха.
– Няма право да береш от тук, това място е свещенно за нас.
Гласът бе студен и идваше от една от самодивите.
– Или ставаш една от нас или умираш. Освен ако някой не се застъпи за теб.
Вълците приближиха още по-близо и рязко спряха на по-малко от лакът от нея.
– О имаш протекцията на Дървото. Тя не стига.-изсмя се дрезгаво гласът.
Вълците предпазливо започнаха да напредват. На по-малко от педя тя замахна към най-близкият, той отскочи бързо.
– Взимай решение.
– Няма да стана една от вас.-изкрещя Милка.
– Тогава умри.
Един вълк се хвърли към нея. В този момент сякаш светкавица препемина пред очите и. А нападналият я вълк се търкаляше на земята с разкъсано гърло. Пред нея обикаляше малкото вълче, което вече бе пораснало. Позна го по петното под окото. Той ръмжеше срещу другите с дива омраза и постепенно те се отдръпнаха на почтено разстояние.
– Можеш да вървиш.
Вълците се отместиха и им направиха път. Вълкът я последва. Когато излязоха от гората тя забеляза няколко сенки. Самодивите я бяха пуснали, но вълците не се бяха отказали. Тя се затича и вълкът я последва от дясно на нея като постоянно се извръщаше. Като стигна до първата къща Бяло петно както тя набързо го кръсти спря и изплези език. Тя му махна да дойде с нея, но той само кихна извърна се и побягна към гората. Милка се прибра бързо. След два дена се омъжиза едно момче, което бе излязло да я търси въпреки забраната. А билката засади в двора си на самата женитба и от тогава тя цъфти всеки Малък Сечко носейки радост и здраве на хората.
