Ще ти разкажа аз сега, история една. Ще пиша за любовта и за раздялата. Това бе моята собствена съдба, събрала ни със нея, двамата.
История, може би банална, та това се случва всеки ден. И все пак тя е реална, успя да промени самия мен.
Срещнах я съвсем случайно, благодарение на буйния тогава нрав. Кръстосвахме училищата с компанията, непрестанно, ей, ама бил съм твърдоглав!
Тя стоеше точно там, на дървения чин. Прониза ме с дълбокия си поглед, а аз си рекох „Тя ще бъде! Няма начин! Ще премахна от сърцето този лед.“.
Беше трудно, нямах много опит. Но в мен всичко кипеше. Отвори се огромен любовен апетит, сърцето непрекъснато барабанеше.
По щастлива случайност, успяхме да се запознаем. Бяхме в дискотека, но аз виждах само нея. Как исках после и това да ѝ призная, но има си неща, които никога не казах, а да ги знае тя – копнея.
Излязохме веднъж, излязохме и втори. За мен това бе много, за мен това бе всичко! След всеки път, надявах се да се повтори, това бе моето желание едничко.
И съдбата беше рекла, че ще се получи. Трябваше ми малко време, вярно, но на 5-ти май, година 2006-та, чудото се случи! Вече бяхме заедно – „официално“.
От тогава бяхме заедно в добро и зло. Подкрепяхме се и споделяхме щастливите моменти. Бях щастлив, лицето ми бе блеснало, бяхме на живота, като диригенти.
Не можеше да се намери пречка, която да ни раздели. Имаше и опити такива, не мога да го отрека, но на любовта си бяхме ний бранители.
Годините минаваха, а ние все един до друг. Имаше и случаи, когато хората поспираха. и ни възхваляваха, аз чувствах радост точно тук. Тук, в сърцето, където сега тези спомени ме раздираха.
След всички тези години, дойдоха проблемите. В началото те бяха по-малки, но веднъж настъпи ли времето за промените, отстрани изглеждахме жалки.
Тя реши, че иска нещо, което аз тогава не можех да ѝ дам. Звучи наистина зловещо, дадях ли го, оставах сам.
Това нещо бе свободата, която тя така силно пожела. Тогава се замислих, какво е тя за мен самата, аз не щях без нея, но тя без мене, можела.
Реших тогава, че обичам нея, повече от себе си дори. Подарих ѝ свободата и в мен вече пламък не гори.
Сега се радвам, че сме разделени. Животът ми е труден, а тя не заслужаваше това. Припомням си с усмивка и сълзи, моменти споделени и си мисля „Това ли е моята съдба?“.
Болката бе и още е голяма, но в мига, в който реших, че ще ѝ дам свободата, знаех, че не мога да избегна тази рана. Ала обичам силно, това ми е в природата.
Чувам сега, че се справя добре. Дано си оползотвори желанието и един ден да ме разбере, че отказах се сам дори от диханието.
Продължавай напред, Бебо!Знаеш, че винаги има накъде. Желая ти всичко най-хубаво и дано реализираш мечтите ни, макар да е с друго момче.