Кирилица

Клишето повелява, че емигрантът в чужда страна сънува банички с боза, просълзява се при звука на "родна реч, омайна, сладка" и си припява "я кажи ми, облаче ле бяло". Живее като тяло без душа сред смешните, странни чужденци и се чувства жив само в миговете, когато може да се затвори вкъщи и да пише писма на близките си под звуците на каба-гайди.