Писма от ада: Панагюрище
11 Април 2009 / 11:57 | Автор: IvayloSlavkov
| Категория:
История
| Рубрики:
Априлското въстание
Панагюрище. Градчето е толкова лесно достъпно от всички страни, че турската пехота би могла спокойно да се придвижи напред, като излезе от пътя и заобиколи тези укрепления.
Десетте дни, през които панагюрци изкопавали гореописаните укрепления, не минали без инциденти. Пред първото укрепление се появили двама бегликчии на път за селището. Те получили заповед да предадат оръжието си и след като отказали да сторят това, били обстрелвани и убити. Тези бирници не били в тесния смисъл на думата служители на правителството, а по-скоро агенти на селския откупвач, който възбудил омразата на народа чрез своите грабежи. Скоро след това други седем турци идвали в градчето. Те получили заповед да се предадат и веднага се подчинили. Двама от тях били заптиета, двама — бирници, един чиновник и двама.помаци, или българомохамедани. Всичките били настанени в българска къща и добре третирани с изключение па едно от заптиетата. Това заптие било известно с голям брой деяния на жестокости и варварство и въстаниците решили, че заслужава смърт, осъдили го и го разстреляли. Ден или два по-късно други хора, в затворен файтон се приближавали по пътя към укрепленията. На поканата да се предадат те отговорили с опит за бягство. Последвало обстрелване. Файтонът бил пленен и се установило, че в него имало двама мъже и три жени. Мъжете и една от жените били убити при обстрелването. Една от останалите жени грабнала сабя и промушила един от въстаниците, за което била убита. Третата жена била пленена, отведена в градчето и третирана добре до идването на турците и нейното освобождение. Доколкото ни беше възможно да установим досега, това са единствените две жени, убити от въстаниците, и едната от тях, както току-що разказах, е била застреляна по случайност.
Турските власти в Пловдив твърдят, че общо били убити дванадесет жени, но те не можаха да дадат на Г.Скайлер нито имената на жените, нито имената на селата където са станали убийствата, следователно той няма да приеме заявлението, докато не получи нови доказателства.
Киани паша, изпратен да разследва кланетата, извършени от башибозуците, заяви с най-безсрамно нахалство пред г. Скайлер че жената и дъщерята на мюдюрина в Копривщица били убити. Господ Скайлер установи по време н анкетата, че жената на мюдюрина не е бита и че мюдюринът никога не е имал дъщеря . Говореше се също така, че жената на мюдюрина в Панагюрище юила уюита. Както вече казах, в това градче не е имало мюдюрин по време на въстанието и следователно неговата съпруга не е била убита. От дванайсетте случая на убити турски жени ние обследвахме пет и установихме, че три от обжалванията са без ни най-малкото основание Без имената на селата, където другите седем жени били убити, ние не можем да проведем обследване затова ще си позволим да се усъмним в тяхната истинност.
Историята, разказана от Едип ефенди, за едно турско момиче, убито и обезобразено по най-отвратителен начин, е чиста измислица. Никой турчин или християнин от Пазарджик в близост до мястото, където се говори, че станала случката, не е дори чул за нея. Не са чули за нея и различните консули в Пловдив а те са получавали ежедневни доклади за всичко, което е ставало в цялата област, до момента, в който са прочели доклада на Едип ефенди Истината е, че тази история, измислена от Едип ефенди, представлява най-безсрамна лъжа, лишена от приличие и достоверност. Изключителното положение в Панагюрище продължило в течение на девет или десет дни, през което време били убити девет турци и две туркини. Всички те с изключение на двете жени и едно заптие били убити с оръжие в ръце. За същото време паднали двадесет пленници, към които въстаниците показали добри обноски и грижи, докато турската войска дошла да ги освободи. Трябва да се напомни, че като правя тези изявления, аз не предавам разказаното само от едно лице. След моя разговор с учителката аз посетих Панагюрище, сравних нейните думи с разказите на други хора и установих тяхното потвърждение във всяка подробност, тъй като самите турци нито тук, нито в Пловдив не предявяват претенции за повече убити от броя, посочен по-горе.
Въстанието избухнало на 2 май. На 12 май Хафъз паша пристигнал на мястото с цял полк редовна войска, с две или три артилерийски части и голям брой башибозуци. Изглежда, че въстаналият град разполагал само с 250 мъже, въоръжени с къси гладкоцевни пушки и карабини. Останалата част от въстаниците носели ножове или пищови, така както всеки един от тях носел обикновено преди вълнението. Сто и петдесет от най-добре въоръжените въстаници излезли да бранят пътя по посока към Пазарджик, а останалите сто отишли по другия път, тъй като разузнавачите не могли да установят по кой път идва войската. Когато Хафъз паша пристигнал, той намерил срещу себе си само 100 души и те, уплашени, от голямото превъзходство на силите,изпратени срещу тях, избягали след първата престрелка. Не се вижда дали въстаниците са изпразнили своето оръжие, тъй като нито един турчин не е бил убит или ранен. Поразени от тревога, жителите на селището се опитали междувременно да се изтеглят, но градът бил вече обграден и те били върнати назад или избити по къра. Пропуснах да допълня, че при появата на башибозуците жителите на осем или девет съседни села, иа брой от пет до шест хиляди души, напуснали ужасени своите домове и избягали в Панагюрище. 1е изпълвали улиците на града сред плач и писъци от ужас. След като съпротивата престанала или по-скоро, след като никаква реална съпротива не била оказана, за Хафъз паша не оставало нищо друго, освен да влезе в града, да арестува ръководителите на въстанието и да въдвори ред. Наместо това той приготвил артилерията и без да предупреждава селището да се предаде, започнал да го обстрелва, като безмилостно хвърлял избухващите снаряди сред тълпите от крещящи жени и деца. До полунощ гърмежите от оръдията тътнели сред улиците. Едва тогава гръмогласните кучета на войната замлъкнали. Те свършили своята работа. Сега идвал ред на сабята.
През нощта и на другата сутрин войските и башибозуците нахълтали в селището. Започнала сцена на грабежи, насилие и кланета които могат да се сравнят единствено с тези в Батак. Нито възраст, нито пол били пожалени. Градът бил ограбен, а след това опожарен. Една четвърт от къщите били изгорени, хората изклани по улиците, по техните собствени прагове, върху родните им огнища. Стари мъже и жени, молещи за милост, деца и пеленачета, пищящи от ужас, загивали под бързата и сигурна сеч на сабята. Смята се, че само в това селище са убити над 3000 души, от които около 400 са били жители на града, а останалите — от съседните села, потърсили убежище в. Панагюрище. Но тук ние не видяхме ужасните сцени, които ни очакваха в Батак. За разлика от Ахмед ага Хафъз паша е имал достатъчно здрав смисъл, за да погребе телата през следващите три дни и по такъв начин да прикрие
следите си.
Не един път бе повтаряно, че тези деяния били извършени само от башибозуците, а не от редовната войска. Голям шум се вдигна по заявлението, в което се твърди, че кланетата били извършени без съгласието на властите. Ако подобно заявление притежава някаква стойност, обратното на него би следвало да бъде вярно — т. е. ако кланетата са извършени от редовни войски, тогава властите са отговорни. Истината е, че там, където има кланета, дело на редовни войски, те съперничат по зверство на башибозуците. В това отношение — и г. Скайлер ще го изтъкне в своя доклад — редовни и нередовни войски са били еднакво жестоки, безмилостни и свирепи. Хафъз паша е не по-малко виновен от Ахмед ага. Причината е ясна. Всички те са турци и между тях няма подбор. Кланетата са извършени по заповед на властите. Ето защо палачите са били повишени и наградени с ордени.
В Панагюрище ни показаха развалините на черквата и на мястото, където е стоял олтарът, видяхме черна и нечиста купчина от калцинирани кости, с букет цветя върху тях. Това бяха останките на свещеника Тодор Пеев, 85-годишен, заловен и измъчван с надежда да се изтръгнат от него пари, обезобразен и насечен по начин, който само дивашкото въображение на турчин може да измисли, след това убит и изгорен пред олтара. На друго място ни показаха друга черна купчина с останките на стар сляп човек, Дончо Стрегльов, пребит до полусмърт, след това, в несвяст, хвърлен върху клада дърва и жив изгорен.
Тук имало един стар човек на име Цвятко Бояджиев, обществен добродетел, щедър вносител в училищния фонд, известен за своите милосърдия еднакво към християни и турци, който издържал през зимата половината от вдовиците и сираците на селището. Той бил също така заловен, изтезаван и разсечен. Неговите очи били избодени и след провеждане на най-ужасни мъчения той бил хвърлен върху клада дърва и припаднал или мъртъв, хората не знаят в какво състояние, изгорен. Те заловили поп Нестор, изрязали пръстите му един по един, за да изтръгнат пари, и тъй като горкият човек нямал никакви средства да им даде, те продължили изстъплението, като му отсекли ръцете а накрая — главата му. Показаха ни в двора на малка, скрита между дървета селска къща пресен гроб, над който,когато минавахме,беше коленичила жена-Това беше гробът на осемнадесетгодишен младеж, току-що завърнал се от училище у дома след две години отсъствие, в момента на започването на вълненията, и който не взел участие във въстанието. Турците го заловили и — все едно спортно упражнение — в присъствието на майка му отсекли ръцете му една по една и накрая го убили.
Това, което прави престъпленията още по-ужасни, е фактът, че много от тях са били извършени в присъствието на плачещи роднини — съпруга, майка, братя, сестри на жертвата. И това се е повтаряло стократно. Томове са необходими, за да се опишат всички истории, които чухме. Не само стари и млади мъже пострадали: жени, млади момичета, деца и пеленачета били безмилостно изклани. Турците нямали нито милост, нито състрадание, нито съжаление. Те нямали дори жалостта на дивите зверове. Дори тигърът няма да убие малкото от своя собствен род. Но турците, тези силни брадати мъже, забождали върху щиковете си пеленачета от люлките, подмятали ги във въздуха, набождали ги отново и ги захвърляли върху главите на пищящите майки. Те разнасяли по улиците малки бебета, набучени на щикове, с жалки главички и ръчички, увиснали върху цевите на пушките, а кръвта се стичала на струи по ръцете на убийците. Те режели главите на деца и принуждавали други деца да носят върху турското оръжие все още кървящите главички. Бих желал да напомня на читателя, че фактите, които изнасям, бяха спокойно и прецизно записани в мое присъствие от г. Скайлер и ще бъдат изложени в неговия доклад. Това са факти, разказани от хора, които плачеха, оплакваха, кършеха ръце и скубеха косите си само при простото спомняне на сцените, които са изживели.
Стотици жени дойдоха да ни разкажат какво са видели и изстрадали. Изглежда, че нито една жена от селището не успяла да избегне насилието. Всичките го изповядваха открито. На други места, където същите жестокости бяха станали, жените се колебаеха да говорят. В някои случаи те отричаха да са били изнасилени, а по-късно научавахме, че те признали пред други за своето злочестие. В Копривщица делегация от жени се яви пред г. Скайлер, за да изрази своите оплаквания, и той бе до известна степен учуден, че те му говореха твърде малко. Но като си отиваха, те му оставиха писмо, подписано от всички, в което се казваше, че почти никоя жена от селището не е избягнала насилието. Те не можеха да доведат всички жени, за да му го кажат с vivo voce, но като сметнали, че той разследва тук в качеството на официално упълномощено лице и че трябва всичко да знае, решили да му напишат писмото. В Панагюрище жените не се колебаеха да говорят открито. Изнасилването било толкова публично и общо, че те чувствуваха безполезен всеки опит да прикрият своя позор и открито го изповядваха. Тези актове на изстъпление били засвидетелствувани не само в къщите, но и по улиците, в градините» в дворовете, тъй като турците са лишени дори от елементарно приличие, което би съпроводило порока. Те нямат нито стеснението на низостта, нито пък знаят какво значи поне капка природен срам. Майки били изнасилени пред дъщерите си; млади момичета — в присъствието на майките си, на сестрите си,, на братята си. Една жена ни разказа, като кършеше ръце и плачеше в отчаяние, че тя и дъщеря й, петнадесетгодишно момиче, били изнасилени в една и съща стая; друга — че била изнасилена в присъствието на нейните деца. Осемнадесетгодишно момиче ни призна с потреперващо и скрито в ръцете лице, че била изнасилена от десет войници. Жена, която дойде при нас с патерици и с куршум все още в глезена, заяви, че била изнасилена от трима войници, когато лежала ранена на земята в стон и агония. Млади, нежни и крехки малки създания, десет- и дванадесетгодишни, били третирани по същия брутален начин. Друга жена ни разказа как дъщеря й, нежно и слабичко дванадесетгодишно момиче, било грабнато и изнасилено от башибозук, въпреки че тя му предложила всички свои пари, които имала на тоя свят — тя предложила и самата себе си — само да би могла да запази детето. Друга ни разказа за малко деветгодишно момиче, изнасилено в нейно присъствие заедно с други момичета. Друга свидетелка ни разказа как група млади момичета, дванадесет до петнадесетгодишни, се приютили в нейната къща с надежда да се укрият, как те били открити, как две от тях били изнасилени и убити, защото се съпротивявали, и как другите се подчинили на своята съдба, пребледнели, целите в треска и с тракащи от страх зъби.
И при всичко това сър Хенри Елиот и г. Дизраели продължават да ни бръщолевят за преувеличения. Несъмнено. Извършените тук престъпления преминават границата на всяко преувеличение. Зверските истории, които чухме, подлудяват. Те карат сърцето да се пръска в изблик на безпомощен гняв, който може да намери отдушник само в състрадание и безполезни сълзи.
Разказаха ни случката с младо шестнадесетгодишно момиче, изнасилено от трима или четирима башибозуци в присъствието на нейния стар и сляп баща Изведнъж тя видяла, че един от башибозуците се готви да убие бедния стар човечец. Тя се хвърлила напред с писък, обгърнала баща си с ръце през шията в плач,опитвайки да го прикрие със своето нежно тяло. Всичко било напразно. Куршумът пролетял по своя път и бащата и дъщерята — сладкото младо момиче и старият сляп човек, — прегърнати, паднали мъртви на земята. Аз може би трябва да моля за извинение моите читатели, че представям такива измъчващи подробности. Но аз не пиша за деца или млади момичета, а за мъже и жени. Навсякъде тук аз виждам турците да гледат на англичаните като на свои съюзници и приятели, да очакват помощ от нас срещу техните неприятели и да вярват — а това е най-обезкуражаващото, — че те имат нашата подкрепа във всички техни деяния.
Аз говоря това, което съм видял и чул, защото искам английският народ да разбере какво представляват турците и сам да реши дали ще поддържаме този клатещ се деспотизъм. Ако ще поемем тази ненавистна и пропита с пороци проказа върху нашите плещи, нека го направим с отворени очи и знание на фактите. Нека видим страшното чудовище, което носим, Господин Скайлер получи обилни доказателства за други престъпления, прекалено безумни, за да бъдат названи. Предполагам, че г. Беринг не е получил информация и не вярва в тях. Аз съвсем не се учудвам на това. Съществуват престъпления, които отхвърлят всяка анкета и помрачават всяка светлина. Теса подобни на долните и отблъскващи факти, прикрити под разваленото месо, в дълбоките канали, останали в тъмните дупки и ъгли. Те избягват всяка инспекция. С хладнокръвието на хирург, изпробващ нечистотата на гноясалата язва, г. Скайлер проучи до дъно тези тъмни дълбочини. Но аз не смятам, че той ще може да изложи фактите в своя доклад. Те излизат извън изразните възможности на английския език и аз на свой ред няма повече да ги споменавам.
А какво станало с младата учителка, «Княгинята на българите»? Уви. Нейната съдба е тази на стотици други. Не бих могъл да я моля да ни разкаже цялата история на нейните нещастия. Всичко беше напълно изписано върху нейното бледо, убито, но все още нежно и симпатично лице. Ние разговаряхме с една жена в Панагюрище, която присъствувала в момента, когато учителката паднала в ръцете на трима или четирима башибозуци. Да, тази образована, интелигентна и чувствителна млада девойка била грабната и в присъствието на шест нейни другарки и съседи изнасилена от трима или четирима брутални типове, които все още мърсят земята с долното си съществуване. Сър Хенри, наистина преувеличено, нали. Ако вашата собствена дъщеря беше третирана по същия начин, вие бихте ли продължили да бръщолевите за преувеличения? Но това не било достатъчно. Нейният баща бил застрелян в собствената му къща и тя, и майка й сами копали гроб в градината, за да го погребат. И все още горкото момиче не изстрадало достатъчно. Две седмици след като въстанието било напълно разбито, турските власти научили, че тя е ушила знамето и дали заповед за нейния арест. Междувременно в града бил изпратен мюдюрин. В десет часа вечерта той я закарал в своята къща заедно с жената, в чиято къща било работено знамето — високата и едра жена, за която говорих в началото на настоящото писмо. Тя ни разказа какво се е случило през нощта в къщата на мюдюрина. Горкото момиче, въпреки сълзите и молбите, които биха омилостивили тигър, била съблечена гола, пребита, оплювана и отново изнасилена. Тогава тя получила прякора «Княгиня на българите», а на следващия ден тя и другата жена, която била също така малтретирана, дори по още по-ужасен начин, били изпратени в Пазарджик. Тук, обградена от турското население, тя била освиркана, подигравана, замеряна с кал, оплювана и обиждана с най-мръсните епитети, които една турска сган може да намери. Нямало значение, че тя била едно бедно плачещо момиче, само сред тълпа от врагове — по-скоро зли духове, отколкото хора. Няма съжаление в гърдите на тези диваци. Паднала в несвяст и загубила чувства, тя била захвърлена в една талига и откарана в Пловдив, заключена в местния затвор и държана на хляб и вода до идването на г. Скайлер. Тогава болна, с разклатено здраве и разбито сърце тя бе пусната на свобода.
По време на нашето посещение в Панагюрище ние видяхме същия мюдюрин. Господин Беринг говори за него като за най-долния брутален тип, какъвто е виждал досега. През същата нощ, когато г. Беринг е бил там, като неуважение към неговото присъствие в селището мюдюринът изпратил заптиета да доведат в неговата къща две млади жени, чиито съпрузи били убити през боевете. Жените отказали. На следващата нощ, когато г. Скайлер беше там, той отново изпратил заптиетата и жените отново отказали. На сутринта отчаяните жени дойдоха при г. Скайлер и изразиха своя страх, че веднага след като ние напуснем селището, заптиетата ще ги арестуват. Господин СкайлеР разказа на губернатора в Пловдив за този мюдюрин, а губернаторът просто отговори, че знаел за него да е лош човек, но нямал по-добър подбор, за Да го замести. Този местен управител няма да бъде наказан. Няма да бъдат наказани нито Ахмед ага, главорезът на Батак, нито другият Ахмед ага еднакво известен, който разори Перущица, нито Тосун бей, който изгори Клисура, нито Шефкет паша, разбит като генерал в Босна и Херцеговина, а успял да излее своето отмъщение върху мирния народ на Пазарджик, където неговото генералство добило пълен размах. Напротив, тези турски герои бяха повишени, възнаградени и обкичени с ордени. А ние стоим със скръстени ръце. Аз съм сигурен, че нищо няма да бъде направено. Дипломацията е безпомощна. Ако сър Хенри Елиот остане в Константинопол, той ще отправи няколко кротки ноти до Високата порта, последната ще ги приеме с възможно най-голяма грация и — това е всичко. Как би могло да бъде другояче? Сър Хенри не вярва абсолютно в никакви зверства. Как би могло тогава да се очаква от него да изяви силен протест по този въпрос? Впрочем на мястото на сър Хенри може да бъде изпратен човек със силен характер, който веднага да представи спешни ноти до Високата порта и дори да разбере до какво биха довели силните протести. Турското правителство ще обещае всичко. То ще даде уверения за най-добри намерения, ще произнесе най-филантропичните протести, ще издаде нови фермани, дипломатите ще останат удовлетворени и това ще бъде всичко.
Не може да бъде другояче. В империята няма дори шепа турци, които да разбират необходимостта от реформи. Не съществува сила, която да проведе реформите. Мутесерифът в Пловдив казваше самата истина, когато заяви, че няма друг, по-добър мюдюрин, когото да изпрати в Панагюрище на мястото на пияното животно, което е сега там. Ако се остави на турците, те не ще изпълнят никакви реформи. Същият губернатор се славеше, че бил твърде благосклонен към българите, и турците шумно искаха неговото уволнение. Той изглеждаше честен и съзнателен човек, с добра воля, готов да върши това, което е справедливо. Заедно с г. Скайлер и г. Беринг той разгледа по най-сериозен начин въпроса за бедственото положение на хората, чиито къщи бяха опожарени, което ни убеди, че той наистина работеше за облекчаване на техните страдания. Той заяви, че следва пари да им се дадат, добитъкът да им се възвърне, къщите им да бъдат възстановени и всичко възможно да бъде на-правено за тях. Той беше толкова усърден, толкова сериозен, толкова дълбоко убеден в необходимостта от тези мерки, че човек не би се усъмнил в неговите добри намерения. И какво, не само че добитъкът не е върнат, не само че къщите не са поправени, но г. Скайлер установи, че същият този сериозен и съзнателен губернатор в самия момент, в който ни заявяваше обещанията, издаваше строги заповеди за принудително събиране на редовните данъци от населението в Батак и другите изгорени селища. И това е един от добрите мъже, толкова приятелски настроен към българите, че турците искаха неговото отзоваване.
Писмо на Джaнюариъс А. Макгахан, публикувано в „Дейли нюз“
КОМЕНТАРИ
