Румен Стоянов е поет, преводач, дипломат, професор в СУ в Катедрата по испанистика и португалистика, удостоен с титлата “доктор хонорис кауза” на Университета в Бразилия. 10 години в три периода работи като дипломат в българското посолство в Рио де Жанейро, близък е със семейството на Дилма Русеф. За превода му на „Сто години самота” на Маркес мнозина казват, че е по-добър от оригинала. Превеждал е Хулио Кортасар, Хорхе Луис Борхес, Алехо Карпентиер, Карлос Друмонд де Андраре, Фернандо Песоа, Висенте Алейсандре….
Проф. Стоянов, изгубена ли е битката за род и език?
– Нямаме право на последна битка за род и език – въпросът е как да излезем с по-малко загуби. Сещам се колко обичаме Левски и как почти всички забравяме завета му. А той е прост и ясен, макар все да го подминаваме: ”Твоята работа, байно, от теб няма кой по-хубаво да ти я свърши”. Някои ни успокояват, че не е страшно повсеместното опростяване и вулгаризиране на българския език. Щял да регенерира – като гущер с откъсната опашка. Ние наистина сме недостойни за великия си език. Да видим само колко думи имаме ние и колко Англия. И да ги разделим на калпак на населението – нещо като дялов капитал. Ще се окаже, че сме по-богати. И това струва повече не само защото 700 години българският език не е имал възможност да се развива пълноценно, докато други страни и народи, като Испания например, са имали езикови академии. Българският е бил оставен на самотек, на произвола на съдбата – в “ръцете” на свещеници, монаси, медничари, занаятчии и овчари, и пак е запазил изключително богатство.
В една зала ви нарекоха националист… Какъв сте? От каква порода е вашият национализъм?
– Аз се имам за националист, но в смисъла, в който го определя португалският поет и есеист Фернандо Песоа. Според него национализмът е дейно родолюбие и няма нищо общо с шовинизма, ксенофобията и мразенето на други народи и култури. Просто аз съм българин и държа на България и българите повече, отколкото на всички други народи. Както държа на майка си повече, отколкото на всички други жени, взети заедно.
Вие преведохте ”Сто години самота” на Маркес ненадминато. В едно интервю казахте, че сте се стреснали от посещението му у вас…
– Ами, да… Това беше през 80-те. Звъни се на вратата и аз питам: ”Кой е?”. Отговорът беше кратък: ”УБО”. Маркес беше получил Димитровска награда. Връчва му я лично Тодор Живков в Мексико, където живее. И после самият Маркес дойде в България. Когато самолетът каца на летището, там се е изсипал целият елит. А Маркес слиза и пита: ”Къде е Румен?”. УБО веднага го докарва в дома ми.
Сигурно са “протягали ръка” към вас – и службите включително…
– Със службите не съм си имал работа. Случи се така, че след години задочно се срещнах на една маса с човека, който ме е разработвал. Гледа ме втренчено, като стар добър познат, почти с умиление. И ми разказа как по някакъв повод за мен се застъпили едни хора: ”Тоз няма да го закачаш и ще го оставиш да си превежда”, казали, и така съм се спасил.
Ваня МАНОЛОВА
