(откъс от романа)
„Някои го наричат „мечта“… – единствената светлина, която се прокрадваше през прозрачните завеси на стаята, идваше от оранжевата улична лампа отвън. – Други го наричат „цел“…
Мъжът вдигна глава и продължи с рязък тон:
– Аз го наричам „център“. Защо да използвам скапани, неясни понятия? – той отпи останалата на дъното на чашата глътка коняк.
– „Мечта“ казва влачещият се по течението човек. „Цел“ казва някой с по-ясни идеи и с точно начертана пътека. Но това, за което аз говоря… – той тресна празната чаша на масата – то е нещо друго. То е средата, то е ядрото, към което човек е така привлечен, че всичко в него започва да кръжи около този център – и мислите му, и действията му, и всяка проклета малка частичка живот в него е устремена натам.
Когато някой има център, ето това е мигът, в който човекът и мечтата наистина стават едно – той се обърна и изкрещя – Не ме докосвай! Ти нямаш идея за какво говоря, ти никога няма да имаш! – и блъсна ръката, понечила да прегърне раменете му.“
* * *
“Безцелни тълпи” – Байлов се замисли – именно безцелните тълпи го накараха още преди години да се отврати от България и да търси път навън.
София не беше устремен град. Хората на София не бяха устремени хора. Тяхното пуфтене и типичното им нежелание за каквито и да е усилия го дразнеха безумно.
Може би сега Мартин е прав, че същите тези хора са се събрали да пуфтят недоволно, но заедно, групово, за да привлекат вниманието на медиите.
На България й липсваше посока. А Англия винаги имаше позиция, винаги имаше посока. Той се чувстваше различно тук, в Лондон… струваше му се, че дори ходи и диша по някакъв друг начин.
Защото тук се водеха най-изкусните преговори, провеждаха се най-важните срещи, свързани с бъдещето на страната. Решенията, взети в тези големи стъклени сгради, наистина имаха значение. Те не само променяха съдбите на много хора, но и даваха посоката в стремежите на цяло поколение нахъсани младоци, облечени в нови маркови костюми.
А България? Тя гниеше с етикет “В преход” вече 25 години. По улиците светеха билбордове, на които имаше огромни снимки на различни храни и неонови надписи, които призоваваха зяпачите да си купят сега, на минутата, колкото могат повече от тези продукти, защото им се предлага невероятният шанс да получат на ниска цена превъзходна стока.
Билбордовете не само показваха, че ако поискаш, можеш да имаш всички тези вещи, но те даваха и самочувствие на шумните хора със зачервени, потни лица, които бърбореха и се хилеха в променената, поизлъскана кръчма в квартала, където Байлов беше израсъл.
Сякаш и на тях им се искаше да се провикнат: “Ето, вижте, и тук, в България, вече може да се купи всичко.”
А късно вечер, докато се тътреха към домовете си с вдървени от престоя в кръчмата крака, те минаваха покрай някой билборд и се тупаха по рамената, заливаха се от смях и си подвикваха: “Купи това кюфте! Страхотен си!”
Байлов презираше тези хора.
Но най-лошото беше, че по време на прехода цялата апатична, мързелива и същевременно уморена маса се просмука под различна форма във всички прослойки на обществото и тровеше каквото може около себе си. И сега тя сякаш беше навсякъде.
Когато предишният режим падна, Байлов беше съвсем млад. Независимо от това, дори тогава не се заблуждаваше, че преходът ще трае една седмица, един месец или една година. Но не си представяше, че този безцелен и безрезултатен водовъртеж ще продължи 25 години….
В началото имаше надежди, че старите неща бързо ще се променят, но реалността ги смачка и той стигна до въпроса “Колко време, в крайна сметка, има в един човешки живот? Кое определя неговия смисъл и го прави успешен? Кога и кой дава оценката за този живот?”
Днес беше убеден, че не е сбъркал пътя, по който тръгна още толкова млад. Не просто защото беше станал главен изпълнителен директор на такава голяма международна компания. А защото сегашна България, потънала в Лъжа, показваше само едно: ако беше останал тук, щеше да похаби живота си. Щеше да пъпли бавно към някакъв професионален връх по-нисък от тротоара, по който сега вървеше в Лондон. Навярно дори щеше да ръководи някоя българска компания и да бъде един от измислените “първи” бизнесмени в страната. Първи сред стадо от гладни хиени! Които знаят как да махат с опашки пред по-силните и да отмъкват на мига онова, което им подхвърлят. Не, той искаше да се състезава с лъвовете. Там, където залогът наистина е залог и битката наистина е битка.“
Светлозара ЗАВИДКОВА, „Главен изпълнителен директор“, роман, Издател: Асеневци, 202 стр. Цена 11.95 лв
