Верижно четене на сонетите на Барда, които са 154 на брой, се организира в деня на 400-годишнината от смъртта му. В негова памет 23 април се чества и като Международен ден на книгата и авторското право
Сонетите от Уилям Шекспир се намират на книжния пазар в няколко издания, към които в навечерието на 400-годишнината от смъртта на Барда, отбелязвана на 23 април, се присъединиха преводите на Владимир Свинтила (в ново издание) и поета Кирил Кадийски.
Свинтила е творческият псевдоним на Владимир Георгиев Николов (1926-1998) – писател, литературен критик, публицист, журналист и преводач. В сферата на интересите му влизат киното, театъра, литературата, народознанието и народопсихологията. Освен Шекспир, е превеждал стихове от Робърт Бърнс и „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи.
Кирил Кадийски (р. 1947 г.), бивш директор на Българския културен институт в Париж, е пристъпил към Шекспировия сонетен опус, след като е превел почти всички големи майстори на сонета: от Франческо Петрарка през Пиер дьо Ронсар и Жоашен дю Беле до символистите и някои съвременни поети.
Любовните сонети на Шекспир са точно 154, като по-голямата част от тях са писани през периода 1592-99 г., а са публикувани за първи път през 1609 г.
И до днес сонетите вълнуват с авторското проникновение към любовния възторг, душевната болка, трепетните очаквания и разочарования – все вечни, универсални, общочовешки теми, обясняват издателите от „Изток-Запад“. С психологизъм и разбиране Шекспир разкрива дълбочината на своя гений, с неочаквани ракурси към
любовта, тъгата, раздялата, отчуждението, меланхолията и ревността
Вечерта на 23 април „Колибри“ организират премиера на своя сборник с оригиналите и превода на Кадийски в литературен клуб „Перото“ в НДК, а по обед пак там известни и влиятелни личности се включват във верижно четене на сонетите.
Фотогалерия: Шекспир на екрана и сцената
Валери Петров приживе записа в свое изпълнение пълната колекция на преводите си за двуезичен CD комплект. Друго, по-актуално аудиоиздание с избрани сонети е с гласовете на актьори от Народния театър „Иван Вазов“.
Преводите на Свинтила излязоха и във версия с дървени корици, определяна като полиграфичен шедьовър. Предлагаме ви откъси от двуезичното издание на „Колибри“ (сонети 55, 66, 91, 130 и 144 в превод на Кирил Кадийски) и сборника на „Изток-Запад“ (от 56 до 61 вкл., преведени от Владимир Свинтила):
55 Ни гробници, ни златни монументи ще надживеят мойте стихове и ще сияеш млад и вдъхновен ти над сметища от мъртви векове. Войни ще сринат мрамор и гранит и Арес много кърви ще пролее, и всеки надпис ще мълчи изтрит, но споменът за теб ще оцелее. И ти над смърт и гибелни вражди ще продължиш, достоен за възхвала, потомството и теб ще награди със слава, вековете надживяла.
И ти ще чуеш – в моите творби – как Втората тръба ще протръби.
Превод: Кирил Кадийски
56 Пламни, любов! Та твойто жило в мен не се ли впива като глад и жажда? Гладът, засищан всеки божи ден, със нови сили всеки ден се ражда. И ти, любов, и твоите очи, наситили глада си, не копнеят. Но нека глад и утре в тях личи – родени да пламтят, а не да тлеят. И нека стане океан, сърце, от този промеждутък без любов, на чийто бряг, протягайки ръце, да срещнем любовта със благослов.
Или да бъде зима той, която събужда в нас копнеж за ново лято.
57 За роба няма други занимания, освен да бърза при уречен знак. Така, следейки твоите желания, и аз прекарвам с дни пред твоя праг. Стрелките не следя нетърпеливо, окайвайки съдбата си наум. И не кълна раздялата горчиво, излизайки по даден знак без шум. И даже в свойте помисли ревниви не дръзвам нищо да те питам аз. И беден роб, аз считам за щастливи прекаралите с теб макар и час.
Прави каквото щеш! Лишен от зрение, не зная аз какво е подозрение.
58 Опазил бог! Нима, роден в неволя, аз бих посмял да питам: „Докога?“ Да брoя часовете, да те моля, да бъда повече от твой слуга. Аз само чакам, без да се оплаквам, понасяйки раздялата едва. Но моята съдба е да очаквам и без да се оплаквам при това. Било в дела, било във развлечения, на тебе само ти принадлежиш. И ти, не друг, за свойте престъпления срещу самия теб ще си простиш.
Създаден съм за туй: да те очаквам. И аз те чакам, о, не се оплаквам.
59 Щом нищо не е ново, щом светът е стар като ония мироздания и раждаме сега за стотен път отдавна вече раждани създания, то нека върне паметта кръгом с петстотин кръга онова светило и ни покаже в някой древен том едно лице, така добро и мило. Да знам какво са мислили тогаз за този образ, сложно съвършенен. Пред тях ли сме, или са те пред нас, или светът остава неизменен.
Но знам, че с по-тържествени слова са славили по-малки божества.
60 Като вълни към пясъчния бряг към своя край минутите летят: една след друга, в непрестанен бяг, към вечността неспирно се стремят. Едвам роден, и вече този сърп пълзи към пълна зрелост в небосклона. Но после, затъмнен и крив, и щърб, в борбата губи своята корона. А времето обрулва като цвят лицата ни, дълбае с нож челата. И всичко мре, и всичко в този свят като трева ще легне под косата.
Но в моя стих ще грееш все така, напук на тази жънеща ръка.
61 Не ти ли пращаш всяка нощ това лице да бди под моите ресници? И бдиш без сън над моята глава, и будиш дълго моите зеници? Душата ти ли идва на лъчи в потайните ми мисли и желания, в лъжа и леност да ме уличи и да измери моите деяния? Не твоята любов над мене бди. Уви, тя не е толкова голяма. А моята любов до мен стои на бодра стража, трепетна и няма.
Тя бди, додето ти отсъстваш тук, далеч от мен и в близостта на друг.
Превод: Владимир Свинтила
66 Да бях умрял! До гуша ми дойде с достойнство да се перчи лицемерът, богатият от бедни да краде, нищожества с почтени да се мерят, да е в бардак девическата чест и ученият, унизен, да проси, и ситият под маска на злочест, и много често болен здрав да носи, и доблестният – в хорските крака, и правият да си криви душата, и словото с намордник все така, и правдата – слугиня на лъжата.
Изчезнал бих, но как така в калта сама да изоставя любовта?
91 Един е ловък, друг се слави с род, с богатски дом и скъпи дрехи – трети; с коне, соколи, хрътки… Цял живот усърдно трупат злато и предмети. Тук всеки с нещо свое е богат и все с това богатство се гордее, но най-богатият на тоя свят съм аз – и знам залогът откъде е. Защото имам теб! Какво е лов, пред теб какво са род, успехи, злато: имане като твоята любов за другите край мен е непознато.
Но само изоставиш ли ме – пак ще съм си аз – последният голтак.
130 Очите ѝ, уви, не са звeзди, устата ѝ – и те не са корали, не са две преспи смуглите гърди, косите ѝ са телени спирали; с червено-белите дамаски рози не ще сравниш и нейните страни, ухае тя, но мирис като този не би могъл с балсам да се сравни; обичам да я слушам, но не мога да кажа: дивен ангелски хорал, не тича като нимфа босонога, че често гази в уличната кал;
но тя ли лесно ще отстъпи, тя ли, на дамите, измамени с възхвали.
144 Два духа – ангел с къдрици от свила и зла горгона с лик позеленял – за мен се бият… И от скръб и жал в гърдите ми душата се е свила. Горгоната – за да ме тикне в ада – уверена, че ангелът ми слаб, примамва го – разголена и млада – да го замъкне в зейналия трап. Успяла ли е в ада да го вкара, и аз не съм напълно убеден, но тъй като ги няма и край мен, все мисля си, че вече са в тартара.
Съмнения гризат ме, но ще знам, когато тя прогони го от там.
Превод: Кирил Кадийски
Източник: „Изток-Запад“; „Колибри“
