„Различна от всичко, виждано на Земята“. Ключът е това, което е открито на 50 км дълбочина в океана.
Науката току-що разкри, че мистерията на Бермудския триъгълник не е на повърхността, а по-скоро на десетки километри дълбочина, където се намира гигантска скална структура, която противоречи на очакванията ни за геологията на Земята. Международен екип от геолози откри слой от скали с дебелина над 20 километра, разположен под океанската кора, директно под Бермудските острови. Тази формация е толкова необичайна, че няма известен еквивалент никъде другаде на планетата. Обикновено под океанската кора се намира земната мантия – дебел слой от твърда скала, който се простира във вътрешността на планетата. Но това, което екип от учени, ръководен от Уилям Фрейзър, откри, е нещо различно. Това е междинна формация от материал, по-лек от околната скала, разположена между основата на кората и това, което обикновено би се считало за мантия.
„Обикновено човек би очаквал океанската кора и след това мантията, но на Бермудските острови има този друг слой, който е разположен под кората, в рамките на тектоничната плоча, върху която се намира островът“, отбелязва Фрейзър, сеизмолог в Carnegie Science във Вашингтон, окръг Колумбия, в проучването, публикувано в Geophysical Research Letters.
Екипът на Фрейзър стигна до това заключение, като анализира сеизмични вълни от далечни земетресения, преминали през региона. Изследвайки как тези вълни се променят, докато пътуват през дълбините под Бермудските острови, те успяха да „видят“ нетипичен скален слой, който нарушава очакваната структура на Земята. Това, което правят тези вълни, е нещо като ултразвук на Земята. Tе записват вариации в скоростта, с която пътуват под повърхността, което позволява на учените да идентифицират промени в плътността и състава на скалите. По този начин, на дълбочина около 50 километра, учените откриха материал, който не се вписва в класическите модели на планетата. Най-поразителното е, че този слой е значително по-дебел от всяка структура от този тип, наблюдавана досега в други океани. С дебелина от почти 20 километра, той далеч надвишава типичните преходи между кората и мантията в други региони. Произходът на това образувание все още не е напълно изяснен, но теориите предполагат, че е свързано с древната вулканична история на района. Последната значителна вулканична активност на Бермудските острови се е случила преди около 31 милиона години и част от този древен материал може да е просмукал под земната кора и да се е втвърдил в тази своеобразна формация.
Едно възможно обяснение е, че по време на този период на интензивна активност, фрагменти от мантията, богати на елементи като въглерод, са били избутани нагоре и са се заклещили при охлаждане, образувайки един вид солиден „корен“, който днес поддържа издигането на платото, където се появяват островите. Тази хипотеза се подсилва от отделни изследвания, които са открили доказателства за богати на въглерод материали във вулканични проби от Бермудските острови, нещо, което обикновено се свързва с дълбоки региони на земната мантия. Това откритие променя нашето разбиране за вътрешната структура на Земята, особено за това как се формират и еволюират океанските острови, които не са свързани с активни вулканични горещи точки като тези в Хавай. Издигането на океанското дъно под Бермудските острови е загадка именно защото няма доказателства за настоящ вулканизъм, които да го обяснят. Тази нова структура може да е ключът към разбирането защо кората под островите е по-дебела и по-висока, отколкото в близките региони.
