На вратата се звъни неочаквано.
– Момент! – извиквам, докато премествам първите кашончета и табуретки от барикадата пред нея. – Ще ми трябват няколко минути! – от другата страна се чува нещо приглушено, което сигурно значи ОК.
Дзинг, дзинг, дзинг, дзинг – десет верижки на други резета падат една след друга. Махам един по един и райберите. Професионално завъртам една след друга няколкото ключалки на сейф с различни комбинации. Изваждам пънчето, което е подпъхнато под вратата, за да пречи на евентуално отваряне. Хммм… има напредък – вратата се вижда вече.
Зън,зън,зън – три пъти, нетърпеливо.
– Съжалявам, предпазни мерки, знаете… само минутка търпение…
Вадя от джоба си солидна връзка ключове, придърпвам една табуретка и се качвам на нея, за да започна да отключвам от най-горе.
Първата ключалка е с формата на спатия – търся съответния ключ и го завъртам три пъти.
Втората ключалка представлява две дупчици – аха, ето за какво е този ключ-фиба.
Вместо трета ключалка няма нищо – намирам малко чукче сред ключовете и тропвам на мястото два пъти – дървото се разпуква и пред мен излиза часовниче – навивам го за 12 часа и се чува щрак отново.
Следващата ключалка е предполагам тази, на която принадлежи ключ с формата на лъжичка – вкарвам я, все едно храня ключалката и чувам звън на звънче в нея.
– Само секундичка… – лъжа, сигурно ще ми отнеме денонощия време да премахна всички препятствия. Още едно вероятно ОК.
Поредната ключалка е същата като тази, която имаше на вратата вкъщи в детството ми.
Потърквам ключа с лека носталгия и допирам длан на вратата, защото едно време трябваше да натиснеш с премерена сила, за да се отключи.
После 2 ключалки близнаци, завъртам две златни ключета едновременно.
Наред е секретен ключ. И още един. После класически жълт ключ, който се върти 3 пъти на едната страна и 2 пъти обратно, за да сработи.
Отдръпвам се за момент и поглеждам вратата съсредоточено, като вдъхновен художник.
Ключалките се поизчерпаха, но има още работа.
– Почти съм готова! – съобщавам весело, все едно след 2 секунди ще скръцнат пантите… две едночасови секунди…
Намирам на връзката чудни ключове малко дистанционно – пю-пю-пююю. Още една преграда преодоляна. Набирам код на малката клавиатурка до рамката на вратата. Тя се обръща и приближавам око за разпознаване на ретината. Приятен женски компютърен глас ме пита любезно:
– Сигурна ли сте, че искате да отворите вратата?
– Май да.
– Наистина ли сте сигурна, че искате да отворите вратата, това е последно питане?
– Даа.
– Отваряне на вратата след 3…2…1.
Вратата се отваря. И започват решетките.
Едната решетка изсъсква като шора нагоре. Втората решетка прилича на тези на старомодните асансьори и е закопчана със солиден катинар. Остава само последната, която за повече драматизъм, е досущ като затворническа решетка.
Точно да вкарам ключ и в нея и… зад мен се завтича с всичката си безумна и глупава сила кучето с очи като чаени чинии от приказката на Андерсен (не знам защо винаги то е било най-респектиращото за мен).
– Долу бе, Цезаре, тъпо животно такова – кучето се блъска в мен след яростната си засилка и започва да лае с пълно гърло… това му е работата в крайна сметка.
Хващам Цезар за нашийника и поглеждам новодошлия, сгъната на две.
– Съжалявам… все по-трудно отварям тази врата – след всяко затваряне се появяват нови ключалки и им изпуснах бройката. Интересно е, че си тук още – повечето си тръгват, нетърпеливи да отключа… О, кого заблуждавам – и без това са малко тези, който изкачват всичките 100 етажа, за да позвънят на вратата. Аз отивам да вържа Цезар, а ти през това време прегледай тази купчина формуляри за вход. Спокойно, нищо особено не е – просто уточнения за как не трябва да чупиш нищо след като влезеш, да не водиш разочарования, да не напускаш преди да пожелая и да не се застояваш, ако си си тръгнал вече… И… Съжалявам, че се бавя толкова с отключването… просто много рядко вече пускам някой в сърцето си.