.
Митингът на СДС на 7 юни, 1990 г. Снимах се с моя приятел Сашо от Бургас, който долетя със самолет, специално за събитието.
ЛИЯНА ПАНДЕЛИЕВА
Когато Петко Симеонов ме покани да стана лице на СДС, бях на 19 години. 10 ноември ме завари на работа в “Панорама”, а в телевизията нищо драматично не се случи. Работех като секретарка на Иван Гарелов (бях завършила с първи клас квалификация машинопис и стенография и говорех перфектен руски).
Официалният говорител на СДС Георги Спасов записа първото си политическо обръщение, седейки на моя стол. Никой не бе забелязал, че зад нега са подредени два рафта с играчки и затова правихме втори запис без тях. Спасов плашеше аудиторията с голямата си черна брада и смръщения си поглед. Компанията се допълваше от също така брадатия Петър Берон. Само Петко Симеонов нямаше брада, но не беше телегеничен. Огромен недостатък на първите лидери на СДС бе липсата на визия. Офертата на Петко Симеонов към мен да стана лицето на СДС бе потвърдена от Желю Желев на вечеря в Руския клуб. Много пъти са ме питали как съм се появила на прословутия плакат. Според някои идеята била на Жак Сегела. Говорих с него след години и той отрече. Петко Симеонов ме прати в някакво студио където ми връчиха картонче с надписа СДС и ми казаха да се усмихна на фотографа. Никой не обясни за какво ме снимат. Така една утрин цяла България бе залята с лицето ми. Тиражът бил отпечатан в Гърция и напълнил цял тир. Няколко милиона плаката! Днес не притежавам нито едно копие от него. Невъобразим шок е слизайки от тролей, да се озовеш срещу стена, облепена са 20 плаката само с твоето лице. А в следващия миг към мен тичат три гражданки, показват с пръсти знака на победата, сякаш се канят да ми извадят очите. Колкото успешен беше този плакат, толкова кошмарно голяма грешка бе картата с черепите. На нея бяха показани всички места, където комунистите са убивали хора. Резултатът от този ход по-късно бе отъждествен с политическо харакири. Идеологът на този изключително неуспешен продукт вече беше Жак Сегела. Лелки от всякакъв калибър, озовали се незнайно как в СДС, твърдяха, че не е редно толкова младо и хубаво момиче да се показва редом със сериозните лидери. Мразеха ме до степен да напускат стаята, в която влизам. В същото време сериозни поддръжници ми бяха Петко Симеонов, Петър Берон, Желю Желев, Петър Дертлиев, Ивайло Трифонов, Михаил Неделчев. Георги Спасов стана мой добър приятел години по-късно. Той беше много искрен и отдаден на каузата човек който дълбоко преживяваше всичко, което се случва. По време на транспортно произшествие след късно връщане от митинг се събудих с глава, притисната към гърдите му. В мига, когато колата ни полита към външната мантинела на мост по магистрала “Хемус”, Желю Желев в последния миг завърта волана на задрямалия водач. Тогава Георги Спасов ми прегръща главата, за да я запази, ако катастрофата е по-сериозна. Книгата, която написах за събитията през 90-а, бе вдъхновена от него и затова и му я посветих. Моята ключова роля бе участие в телевизионното студио на СДС. То обаче се превърна във второто най-вредно нещо, след плаката с черепите. Бе изпълнено с негативизъм. От екрана се лееха буквалистични истории за побои, насилие, хитлеровски методи на изтезание, жертви и зверства. Всъщност студиото не работеше за предстоящите избори, а избиваше комплексите на група кинорежисьори. Някой с право ще изсъска, че аз бях женена за един от тях Огнян Купенов. Съвместният ни живот не продължи повече от 2 седмици. И до днес не мога да обясня на хората какво е да си на 19 години, а да те възприемат едва ли не като божество. Старци ме спираха по улицата, за да ми целунат ръка. Възрастни жени трескаво сваляха от себе си бижута и ми ги бутаха в ръцете. Млади майки ми подаваха бебета за благословия. Непознати ми поднасяха огромни наръчи с цветя. Целуваха ме, мачкаха ме, дърпаха ме. Разписвах хиляди плакати, а всеки искаше и лично посвещение. Сякаш цяла България беше полудяла и всички твърдяха, че именно аз нося демокрацията. Не можех да се разходя, да пазарувам, не можех като всяко нормално момиче да се огледам в някоя витрина. Отвътре обезателно някой щеше да размаха два пръста. В същото време се движех сред новите лидери. Те, водени от амбиция да излязат на политическа сцена, трескаво замитаха онова, което са били до този момент. Нямам доказателство за тайните контакти на Петко Симеонов, но само него съм чувала да говори по “петолъчка” от кабинета си на “Раковски” 134 (специален четирицифров телефон за връзка между водачите в ЦК и за топ журналистите в телевизията и радиото, а в случая и на СДС лидерите) с Андрей Луканов по следния начин: “Лукчо, братче, не ни пускат момичето по телевизията. Хайде звънни им, че тази вечер я искаме да прочете една декларация”. С лидерите на СДС се запознавах в движение докато пътувахме по митинги из страната. Първият за мен бе във Велико Търново. И до днес като отида там се качвам на мястото, откъдето говорих. На този първи митинг вдъхновен поп ми подпали косата със свещ защото се спъна и я изпусна. Композиторът Стефан Димитров ми загаси главата, като ме удряше с две ръце. После Къци Капанов ме подстрига така, че да не личи колко малко коса бе останала на темето ми. Вечерите след митингите из страната помня като нещо черно и тревожно. Тогава лидерите местни и национални ставаха истински. Почти всички се напиваха здраво. Местните започваха да крещят, че не ги оценяват, че на техните плещи се крепи СДС. Онези, които вече бяха на водещи позиции, не оставаха длъжни. Някои от тях днес са тачени бизнесмени и банкери.Когато спирахме в малки населени места и селца да говорим за демокрацията, ни гледаха като маймуняци и често ни се смееха. Нямаше значение кой какво би казал. Първата ми среща с Емил Кошлуков бе докато работех в телевизията. Тогава беше юноша блед, ама много блед и много гладен. От лавката му купих баничка и той си я хапна, докато се топлеше на радиатора в кабинета ми. Впоследствие се превърна в една от най-противоречивите личности на СДС.Истината за дълбочината на въодушевлението от настъпването на демокрацията стана болезнено ясна още след утрото на първия тур на изборите на 10 юни. Прибрах се от изборната нощ в НДК към 4 сутринта, а когато се събудих в 8, синьото по околните балкони и прозорци бе изчезнало. Плакатите и знамената бяха изчезнали още през нощта. Повечето хора бяха решили, че със СДС е дотам. Само след няколко години настъпи и пълното отрицание на всички лица от 90-а. До един влязохме под общия знаменател на предатели на синята идея. Филип Димитров публично заяви, че Надежда Михайлова е била единственото лице на СДС в неговата история. Още през 92-а тя бе задължена да се подстриже като мен и да се накъдри. Избухна враждата между Петър Берон и Желю Желев. Берон никога не можа да преживее факта, че Желев разкри агентурното му минало. Сърдит бе и Петър Дертлиев, който считаше, че Берон нечестно е заел председателското място в СДС, след като Желев стана президент. В самото начало в СДС нямаше нито Иван Костов, нито Надежда Михайлова, нито много други хора, които разчитайки на обърканите спомени на хората, те днес твърдят, че са основатели и двигатели на движението. Мнозина от успешно реализиралите се бивши лидери на движението бързо развиха търговския си инстинкт. Те намираха богатите българи зад граница, обещаваха им реституция, обещаваха апетитен бизнес и срещу услуги в България получаваха великолепни комисионни и издръжка за пътуване по света. Истината е, че голямата сделка, която осъществи СДС, бе реституцията
Партията беше силна, докато от нея зависеше финализирането на този процес. В резултат на този акт обаче, класовото деление в страната стана така осезателно, че то възроди омразата у българите, които не наследяваха нищо от никого.
Но горчивата истина е, че роенето, деленето и цепенето вътре в СДС бяха резултат от отдавна таената личностна неприязън и завист между отделните лидери. Мнозина личностно и житейски объркани хора виждаха последния влак да се реализират именно чрез партийна принадлежност. Разпадът в СДС се случи не по политически и идейни причини, а поради лична ненавист и желание за власт и популярност. Днес, когато демокрацията навършва пълнолетие, този проблем все още не е преодолян.
http://www.monitor.bg
